— Не! — Вен се хвърли към него, но отново закъсня. Куин вече бе повдигнала глава и бе сграбчила с две ръце китката на Даниъл, докато пиеше от вената му.

Предателското копеле беше завършило кръвната връзка помежду им и по този начин се бе свързал с Куин завинаги и щеше да има власт над нея. Вен вдигна меча си, когато си спомни един решаващ факт. Кръвната връзка се прекъсваше със смъртта на вампира, който я създаваше.

— Ще изпитам истинско удоволствие да изтръгна сърцето от гърдите ти — изръмжа той.

Даниъл вдигна глава, а в очите му се четеше неописуема умора.

— Тя умираше, Вен. Беше слаба от предната битка и изцелението, а аз трябваше да взема твърде много кръв от нея. Ако не бях осъществил преливането, щеше да умре, защото наоколо няма никакви болници.

Вен видя истината в очите на вампира и бавно отпусна меча си. Куин най-накрая пусна китката на Даниъл и погледна към Вен. На устните й блестяха мънички капчици кръв.

— Мъртви ли сме вече?

— Не, но може би сме се озовали в ада.

Даниъл погледна открито Вен.

— Аз съм спартанец, воине. Ние сме измислили ада.

Той се изправи и вдигна Куин в ръцете си.

— Ще я изведа на повърхността или поне достатъчно далеч, преди слънцето да изгрее и да ме спре. Успех със задачата ти, атланте.

— Ако тя умре или ако я нараниш по някакъв начин, ще те намеря и ще те набуча на кол пред слънцето — отвърна Вен, а в гласа му прозвуча зловещо обещание.

— Тя ще започне да ме презира, веднага щом дойде на себе си — каза Даниъл мрачно. — Мислиш ли, че да срещна слънцето може да бъде по-лошо? Отляво зад теб!

С тези думи Даниъл се изстреля във въздуха към тавана на пещерата, по посока на това, което Вен предположи, че е единственият изход на вампирите. Той се обърна с лице към налитащата от ляво заплаха и разсече с меча си вампира през устата, като почти отсече горната част на черепа му. Когато той падна на земята, Вен издърпа меча си от устата му и го наряза на парчета, за да довърши започнатото.

Отстъпвайки назад от локвата разлагащо се вампирско тяло, той моментално се увери, че щита на Ерин е непокътнат, а после се спусна към мелето.

Един падна, оставаха няколко дузини за довършване.

Глава 33

Ерин държеше леденостудената ръка на сестра си и пееше. Пееше за последните десет години на загуба, болка и самота. Пееше бойна песен, за да събуди яростта в „Сърцето на нереидата“ и да повали врага.

Тя пееше за любов — любовта към сестра си и всепоглъщащата любов, която най-сетне бе признала, че изпитва към Вен. Рубинът се затопляше от тялото й и създаваше у нея усещането, че държи жив пламък в ръцете си. Той добави своят глас към нейния и този на Диърдри — древен контраст на жизнената им песен. У нея се надигна огромна сила, докато накрая почувства, че може да се разпростре и да запълни цялата пещера с тялото и песента си.

Фактът, че Вен се бие с всички слуги на Калигула, макар и заедно с Джак и Джъстис, проникна в съзнанието й през песента на рубина. Тя трябваше да направи нещо и трябваше да го направи сега.

Обърна се към сестра си.

— Аз, изглежда, съм придобила таланта да взривявам вампири, но ме е страх да го използвам, когато си тук. Не знам, дали мога да го контролирам и да го насоча само към определени индивиди.

Диърдри стискаше ръката й.

— Ако трябва да се изправя пред окончателната смърт, за да те спася, аз съм готова да го направя. Нещата, които той ми причини… — тя потръпна. — Никога няма да мога да погледна отново баща ни, Ерин.

Изражението на Ерин издаде истината.

— И татко ли? — попита Диърдри и лицето й се изкриви от болка. — Не, не и татко.

— Съжалявам, Диърдри. Той мислеше, че и ти си мъртва. Мислехме, че са убили всички ви. Той не можа… не можа да продължи да живее без вас.

Внезапно във въздуха на пещерата се взриви ярка светкавица от светлина и в центъра й се появи женски силует.

— Толкова обичам семейните събирания — гласът бе като нищо, което Ерин бе чувала. Звукът на древно, безформено зло, което ехтеше в тъмното.

Щитът на Ерин се разпадна и двете с Диърдри спряха да пеят, а гласните им струни замръзнаха в гърлата им. Докато стискаше шията си, Ерин видя как шейпшифтърите падат на пода, разтреперани и скимтящи, а вампирите по лице, съскайки. Тя видя Джак, да лежи окървавен и неподвижен на земята, а Джъстис бе облегнат на една стена, задъхан, с ръце на коленете си. Не можеше да види Вен.

Призмата, създадена от песента на рубина около Калигула изчезна и той издаде странен, сумтящ звук, а след това свали ръце от ушите си и се поклони дълбоко на новодошлата. Вампирът се наведе към каменния под на пещерата и падна на колене.

— Господарке, вие дойдохте. Удостоихте ни с вашето присъствие.

Вампирката — каквато трябва да бе, с тази бяла кожа на мъртвец и блеснали червени очи — се спусна спираловидно към тях, а копринената й бяла рокля плаваше деликатно около нея. Черната й коса бе дълга до бедрата и толкова красива, че почти предизвика болка в очите на Ерин, докато я гледаше. Диърдри падна на колене и След това наведе лицето си към земята, стенейки.

— Това е вампирската богиня на смъртта, Ерин. Това е Анубиса.

— Ах, вещицата превърната във вампир си знае урока — каза Анубиса, усмихвайки се. Нейните миниатюрни вампирски зъби бяха малко по-дълги, отколкото останалите. Това и красотата й в комбинация, й придаваха измамно безобиден вид.

После обърна поглед към Ерин и цялата безобидност изчезна. Преди Ерин да сведе погледа си, Анубиса я улови и я помете в плена си. Умът й можеше само да крещи безпомощно, докато тялото й бе парализирано.

Богинята на вампирите се понесе надолу към нея и грабна рубина от ръцете на Ерин, а след това го вдигна към светлината на факлите.

— Какво красиво нещо. Трябва да притежава някаква сила, иначе не би го искала толкова силно и дори сега, когато вие двете мълчите, то бръмчи с потисната сила.

Тя сви рамене и го хвърли небрежно на земята, където той се приземи върху гънките на роклята на Диърдри.

— Дрънкулка, с която ще си играя по-късно.

Тя се обърна към Калигула и го посочи с дългия си пръст.

— Къде е той?

— Кой, господарке? — Гласът му не беше толкова самодоволен, както бе преди и Ерин изпита жестока радост от малодушието му в присъствието на неговата богиня.

— Къде е моят Венджънс? Подушвам кръвта от роднина на моя домашен любимец Конлан — каза тя, докато се въртеше наоколо, изучавайки стаята. — Има нещо, което обещах да изпълня и възнамерявам напълно да се насладя на годините, които той ще прекара в служба при мен. Доброволно или не.

Ерин се огледа, но не можа да види Вен никъде. Добре. Може би беше избягал.

Анубиса явно мислеше друго.

— Надушвам как дебнеш наоколо, атланте. Такъв страхливец ли си, че да позволиш тези жени да умрат заради теб?

Вен излезе иззад една оголена скала на около петнадесет метра над земята.

— О, тук съм, скверна кучко — каза той и вдигна меча си. — Опитвах се намеря подходящо място, за да ти дам подобаващ отговор.

— Вие, воините и вашите играчки — измърка Анубиса, плъзгайки се към Ерин и Диърдри. — Имаш ли нужда от демонстрация?

Тя се наведе към Диърдри и я сграбчи за косата, дърпайки рязко главата й.

— Не! — извика Вен и скочи на земята. — Ще дойда с теб. Пусни жената.

Анубиса спря и погледна лукаво към Ерин, която все още бе вцепенена на място, неспособна да достигне магията си.

— Тази те интересува, нали? Не неживата играчка на моя Калигула. Няма значение.

Тя замахна с ръка и в другия край на стаята се разби вълна от енергия, която блъсна Вен в каменна стена. Тогава Анубиса заби силно зъбите си и пресуши Диърдри, докато Ерин наблюдаваше, напълно безпомощна, крещейки мълчаливо обещание за отмъщение.

Анубиса деликатно изтри устата си с гънка от разкъсаната рокля на Диърдри, а след това пусна главата й на земята. Приглушеният звук, който се чу, когато главата на сестра й удари камъка, обгори Ерин до дъното на душата й.

— Аз се наслаждавам на тези малки демонстрации, певице на скъпоценни камъни — каза Анубиса, докосвайки лицето Ерин с ледения си пръст. — Значи мислиш да се бориш с дарбата си, когато не познаваш дори една малка част от силата й? Този, който пръв овладее рубинът ще има достатъчно сила, за да унищожи дори мен.

Тя отстъпи назад, замахна с ръка и удари шамар в лицето на Ерин, отмятайки главата й настрани.

— Ти нямаш нищо. Ти си нищо. Сестра ти скоро ще е мъртва, а аз след малко ще отнема любовника ти. — Тя обърна гръб на Ерин и започна да се смее. — Мога да те убия, но за сега ще бъде така възхитително забавно да те гледам как осъзнаваш, че си загубила всичко, малка вещице.

Вен се изправи и се насочи към тях, накуцвайки леко. Ерин вече не виждаше Джъстис и се надяваше, че той някак си е успял да заеме позиция, която да му позволи да отреже главата на Анубиса, така че тя да може да се изплюе върху разлагащите се останки на вампирката. В нея се разгоря ярост, опитвайки се напразно да пробие веригите, с които Анубиса я бе оковала. Тя умствено извика присъствието, което споделяше едно тяло с нея и после внезапно бе изчезнало.

Добре, нереидо. Ти взе тялото ми достатъчно лесно, когато искаше нещо. Къде си сега? Бих могла да използвам малко божествена намеса.

— Какво означава вещицата за теб, лорд Венджънс? Ще ми служиш ли доброволно във всичко, което ти заповядам, ако я оставя жива?

— Да — каза той, а гласът му звънна силно в пещерата. — Пускаш я на свобода и се заклеваш, че това чудовище никога повече няма да се приближи до нея.

Неее, крещеше Ерин в ума си.

— Дадено — каза Анубиса.

— Не — извика Калигула. — Господарке, вие отнехте домашния ми любимец. Най-малкото, което можете да направите в благоволението си, е да ми оставите сестра й.

Анубиса наклони главата си, сякаш размишляваше, а след това се наведе, за да вземе „Сърцето на нереидата“.

— Не трябва да забравям новото си бижу — каза тя на Ерин и после се обърна към Калигула:

— О, имаш право, предполагам. Много добре, може да я имаш.

Вен изрева своето неподчинение и се хвърли напред към Калигула, като разсичаше и пронизваше шейпшифтърите и вампирите, които се осмеляваха да се изпречват на пътя му и да се опитват да го възпрат.

— Няма да я имаш!

Анубиса опря кинжала си до гърлото на Ерин.

— Вен! — извика тя с древния си глас. — Спри сега или тя умира в този момент.

Вен се препъна и спря, а лицето му бе изкривено от отчаяние. Той се вгледа право в очите на Ерин и тя едва долови звъненето на рубина през плена на Анубиса. Тогава някак си чу гласа на Вен в ума си.

Обичам те, Ерин. Ще те обичам цяла вечност. Без значение какво ще трябва да изтърпиш, помни това и ме чакай.

Подигравателният глас на Анубиса разсече стаята.

— Нямаш преимущество, атланте. Държа живота на възлюбената ти в ръцете си.

Вен вдигна меча си и всички в близост до него отстъпиха, но той обърна върха на острието и го притисна към собственото си сърце.

— Все още държа живота в ръцете си. Ако наистина искаш доброволната ми служба, освободи я и се закълни, че ще бъде в безопасност. Или ще пронижа сърцето си с този меч и няма да можеш да постигнеш своята цел.

Анубиса се разсмя, но звукът беше колеблив.

— Не би направил това, защото знаеш, че твоята певица на скъпоценни камъни ще преживее хиляди пъти смъртта от ръката ми, ако го сториш.

Той вдигна рамене и само Ерин знаеше какво му коства това движение. Тя почувства как болката му обгаря собственото й сърце.