Тя се обърна към Беренис. — Въпреки че бе направен с най-добри намерения, твоят собствен опит, да призовеш Стихийна магия преди десетилетие почти унищожи целия Сиатъл.

Лицето на Беренис стана наситено червено.

— Няма да защитавам или обсъждам това решение отново, след всичките тези години. Когато вампирите и шейпшифтърите оповестиха своето съществуване, почувствах, че имам възможност да ги унищожа, преди те да завземат властта.

Лилиан промърмори звук на съгласие.

— И беше права в предсказанието си за заплахата, Беренис. Сега вампирите имат своя собствена камара в Конгреса и Праймуса притежава повече власт от Камарата на представителите и Сената взети заедно. А тъй като шейпшифтърите контролират голяма част от водещите медии, властта винаги ще е на тяхна страна.

Дженай разтърси глава и дългата й червена коса се развя зад нея.

— Не. Не, не, и не. Тя бе права в предчувствието си, но сгреши в начина, по който подходи. Ако ние не се бяхме намесили, последиците щяха да бъдат катастрофални.

Ерин не можеше да мълчи повече. Яростта растеше вътре в нея, докато накрая не помисли, че главата й може да се взриви от силата й.

— А нима не намирате нищо катастрофално в нощта, в която вампирът Калигула уби цялото ми семейство? — попита тя, накъсвайки думите.

И трите вещици на масата наведоха главите си за миг. Когато Дженай отново вдигна поглед към Ерин, лицето й бе омекнало.

— Извинявам се за това. Да изгубим майка ти и сестрите ти, беше най-голямата трагедия, която нашето сборище някога е преживявало и смея да отбележа, че Гуендолин беше най-близката ми приятелка. Беше като моя сестра. — Във виолетовите очи на Дженай блестяха сълзи. — Трябва да повярваш колко дълбоко всички ние разбираме и споделяме скръбта ти.

Ерин погледна Дженай в очите дълго и смело, но след това кимна.

— Вярвам в това — тя сведе ресниците си и погледна разгневеното лице на Беренис. В по-голямата му част.

— И познавайки майка ти и нейното учение, ние никога не бихме повярвали, че би рискувала да загубиш душата си, заради Стихийната магия — добави Лилиан.

— Направих всичко възможно, за да се защитя срещу това — каза Ерин, с високо вдигната глава. — Също така съм прекарала безброй часове в проучване на дарбата на пеещите камъни. Но няма нищо из нещата, които съм чела, което може да обясни защо воинът от Атлантида предизвика такава бурна реакция в мен… в моите скъпоценни камъни.

Дженай и Беренис си размениха почти незабележими погледи.

— Всъщност, Ерин, има нещо, което трябва да знаеш — каза Дженай. — Относно реакцията, за която казваш, че е предизвикал атланта в твоята дарба и за това какво ще откриеш, ако продължиш да търсиш Калигула.

Лицето на Беренис пребледня още повече, ако въобще беше възможно.

— Не можеш да й кажеш…

— Трябва да й кажем. Време е. Особено, ако тя планира да включи атлантите в този невъзможен план за отмъщение — каза Лилиан. — Да не говорим за нападението тази вечер, което може би е свързано.

Да, всички доста добре се справяте с неспоменаването на атаката, помисли си Ерин, чудейки се дали очевидната ярост ще преодолее изтощението й и ще я задържи на краката й.

— Тя заслужава да бъде наказана за това, че не успя да контролира Стихийната магия — сопна се Беренис.

— Ерин заслужава да знае истината — каза Дженай.

— Каква истина? Просто ми кажете — настоя Ерин, ледът във вените й се стрелкаше през цялото й тяло и се събираше в корема й, образувайки замразена топка. Тя искаше силата си, утехата на скъпоценните си камъни и тяхната песен; искаше да избяга със запушени уши от стаята.

Но най-силно желаеше да се свие и да си почине в безопасните ръце на Вен, призна пред себе си тя, дори докато се чудеше на силния си копнеж по един мъж, когото тъкмо беше срещнала.

Дженай се надигна от мястото си и се плъзна безшумно около масата, а когато застана пред Ерин, постави ръце на раменете й.

— Ти си ми като дъщеря, Ерин, и ако си твърдо решена да следваш този път на отмъщение, трябва да знаеш какви ще бъдат последствията.

— Това не е само заради миналото и отмъщението — изтърси Ерин, търсейки в очите на жрицата някакъв проблясък на разбиране. — А и за бъдещето. Става въпрос затова да спра Калигула да причини подобно нещо на семейството на някой друг. Може би на цялото човешко население в Сиатъл или щата Вашингтон. Или цялото Западно крайбрежие? Ние почувствахме тъмнината от района около Маунт Рейниър. Видяхме нарастващия брой негови поддръжници — онези, които той превърна във вампири. Защо не можете да разберете?

Пръстите на Дженай се стегнаха болезнено върху раменете на Ерин и тя се наведе напред за кратка прегръдка, като прошепна в ухото й:

— Не мисли, че не сме загрижени за нападението тази вечер. Има шпионин в сборището и ние разследваме.

Ерин направи всичко възможно да не променя изражението на лицето си, тъй като Беренис я гледаше с присвити очи.

Дженай я освободи от хватката си и отстъпи назад.

— О, ние разбираме много добре, Ерин. Калигула укрепва властта си над колкото може повече от онези, които е призовал към мрака. — Тя замълча и наведе главата си, сякаш не можеше да понесе да гледа Ерин в очите повече. — Може би в действителност той стои зад нападението над теб тази вечер. Ти каза, че си почувствала черна магия… — думите й заглъхнаха.

— Трябва да й кажеш, Дженай. Или аз ще го направя — каза Лилиан. В гласа й имаше толкова много тъга, че Ерин премигна и погледна към по-старата вещица, а след това ахна при вида на сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Дженай. Какво има? Моля те, кажи ми. Плашиш ме — каза Ерин.

— И трябва да се страхуваш — извика Беренис, като се изправи от стола си. — След това, което видях… — тя замълча и поклати глава.

Дженай най-накрая вдигна глава и погледна Ерин в очите.

— Да. Време е. Първо, ние наскоро се запознахме по-детайлно с характера на твоята дарба. Според представител на Феите, който в момента е на съвещанието на лидерите в северноамериканското магическото сборище, твоята дарба може да е рядко наследство от елфите.

Ерин примигна.

— Казваш ми, че съм отчасти елф?

Лилиан се засмя.

— Никога не позволявай Феите да чуят да казваш това. Писнало им е от популярните културни заблуди относно елфите. Чух, че една от канадските феи е отрязала главата на вампир, само защото е споменал Северния полюс.

Това беше твърде много за осмисляне.

— Така, значи аз може би съм отчасти елф… част от елфския народ. И какво от това? Ние всички сме част от нещо, предполагам. Какво друго каза този представител?

— Когато му разказах за твоята дарба, той те нарече певица на скъпоценни камъни, Ерин. Заяви, че този талант е изгубен в митологичните летописи дори на неговия народ — обясни Дженай, а в очите й се четеше доброта и нещо, което много приличаше на съжаление.

Ерин мразеше да я съжаляват.

— Давай. Разкажи ми всичко.

Дженай прехапа устни, обзета от нетипично за нея колебание. Сянката в ъгъла на периферното зрение на Ерин бе единствения знак, че Беренис се е преместила, но изведнъж вещицата застана до Дженай. Докато Ерин се взираше в тях, Лилиан тръгна бавно към другата страна на Дженай.

— Какво е това? Числено превъзходство? — Ерин се опита да се засмее нехайно, но прозвуча сподавено. — Просто ми кажете вече.

— Последните данни за съществуването на певец на скъпоценни камъни в историята на Феите, е преди катаклизма, при който е потънала Атлантида — каза Лилиан, гледайки насърчително към Дженай. — Възможно е във вените ти да тече атлантска кръв.

Облекчението накара Ерин да се почувства малко замаяна.

— Това ли е всичко? Аз съм отчасти елф и отчасти атлант? Не е голям проблем. В действителност, този факт може да накара Вен и хората му да бъдат по-склонни да ми помогнат. Ние сме отдавна изгубени далечни братовчеди! — Тя се замисли как я накара да се чувства това откритие и добави: — Много, много далечни братовчеди.

Дженай въздъхна уморено и тихият звук прекъсна жалкия опит на Ерин да се пошегува.

— Не е толкова просто, Ерин. Има още нещо, което трябва да знаеш. — Тя пое дълбоко дъх. — Не цялото ти семейство е било убито онази мощ. Калигула залови сестра ти и по-късно ни изпрати доказателство, че я е превърнал.

Коленете на Ерин се подкосиха за втори път гази нощ и тя почти падна на земята.

— Какво? Кой? Сестра ми? Коя сестра? Това е лъжа! Щях да знам… щях да я почувствам… аз… аз — тя погледна към Лилиан умолително, но побелялата вещица просто стоеше там и кимаше с глава в знак на съгласие. — Не! Не, грешите. Щях да знам. Някак щях да разбера…

— Истина е, Ерин — отвърна Дженай, прекъсвайки отчаяните й опити да го отрече, — сестра ти Диърдри е вампир.

Глава 5

Сиатъл

Ерин застана пред огромната крайбрежна тухлена сграда и хвана здраво картонения поднос и хартиената торба, за да провери отново адреса. Това, че предишната вечер не можа да мигне, изобщо не бе изненадващо, като се има предвид нападението и невероятната новина за Диърдри. Тя преглътна трудно заради буцата в гърлото си. Не можеше да е истина. Те трябваше да грешат и Ерин щеше да го докаже. Диърдри никога не би избрала да продължи живота си като вампир.

Тя се пребори със сълзите и остави болката настрана, за да се справи с нея по-късно. Вече имаше десетгодишна практика с тази техника.

Къщата на Вен приличаше повече на склад, отколкото на дом. Той й се бе обадил, за да се извини, че си е тръгнал толкова внезапно предната вечер, а след това я бе поканил да обсъдят предстоящия им съюз. Бе направил някакъв неясен коментар да не се притеснява, защото сигурността й била гарантирана. Тя знаеше, че вампирите не излизат през деня, а и бе нащрек за някое ново нападение от вещици, така че и без това не се притесняваше.

Отново погледна нагоре към четириетажната внушителна сграда и поклати глава. Това вероятно бе като онези модерни складове в централната част на града. Може би Вен притежава само част от нея?

Масивната метална врата имаше само един звънец и когато тя го натисна, чу как в сградата закънтя приглушен звук като от удряне на гонг. Само след секунди вратата се отвори широко и Вен застана пред нея облечен само с дънки, а влажната коса докосваше раменете му.

Ерин затвори уста, щом осъзна, че го е зяпнала. Не всеки ден се сблъскваше с подобен гръден кош. Милостива Богиньо, какво тяло имаше този мъж. Изваяно, гладко. С необичайна татуировка високо от лявата страна на гърдите му, която възбуди любопитството й, макар че не си падаше много по татуировки. Кръг, триъгълник и някакъв символ, който преминаваше през тях.

Тя премести поглед по-нагоре, леко изчервена, но спря да се притеснява какво ще си помисли той за влюбения й поглед, щом видя лицето му и сънливата загриженост в очите му. Опалите върху пръстите й заблестяха и запяха, но тя заключи ума си за техния зов. Не и днес. Сега нямаше време за странните песни на камъните.

— Изглеждаш така, както аз се чувствам — напълно скапан — изтърси тя.

Той примигна срещу нея, но точно тогава видя какво държеше в ръцете си и изглежда се разсъни малко.

— Боже, благодаря ти. Донесла си кафе? Ти си истински ангел.

Тя се усмихна на доволното изражение, изписано на лицето му.

— Не, аз съм вещица, но благодаря за комплимента. Ще ме поканиш ли вътре или ще закусваме на прага ти?

Той се отдръпна бързо и задържа вратата, за да може тя да влезе.

— Извинявай. Като парцал съм. Спах само час. В тази чанта има ли храна?

Той взе от нея подноса, в който имаше четири големи латета, наведе глава над чашите и вдиша дълбоко, ритайки вратата с големия си, бос крак.

— Какво блаженство.

— Надявам се, че харесваш лате. Не знаех дали няма да са прекалено момичешки за големия, жилав атлантски воин, но ако е така, тогава ще има повече за мен — каза тя и стомахът й се сви от глад.