– Разликата е твърде огромна, за да го разбере твоят хилав ум.

– Същото е.

– Ти не си гола, на ръце и колене, предлагайки ми красивия си малък задник, МакКайла, което правиш, когато използвам Шидба-джай върху теб. Искаш ли напомняне?

– Опитай и ще те убия!

– С какво?

Дръпнах рязко ръка от копчето отзад на полата и потърсих Копието, прибрано в кобур под ръката, но го нямаше. Беше го взел и предишния път, когато се бяхме срещнали. Исках да знам как го прави. Трябваше да открия начин да го спра.

Той закрачи в кръг около мен. Докато завърши кръга, погледът му беше станал леден като нощния въздух.

– Какво си правила, Шийте зрящ? Миришеш различно.

– Използвам нов овлажнител – можеше ли да подуши скорошната ми канибализация с представител от неговата раса? Вече не страдах от драматичния ù ефект, но дали беше останало петно по кожата ми, както беше потъмняла друга, по-малко веществена част от мен? Бях яла Ънсийли, не Сийли. Щеше ли да има разлика за него? Съмнявах се.

Основното беше, че бях яла Фае, за да открадна силата на Фае. И че току-що бях нахранила друг човек с тях. Никога не бих признала никой от тези факти на никое Фае.

– Харесва ли ти? – казах бодро.

– Ти си безсилна да ми се противопоставиш, но все пак стоиш пред мен, изпълнена с неподчинение. Защо?

– Може би не съм толкова безсилна, колкото мислиш – какво би ми направило хапка от Сийли кралска плът? Щях да разбера, ако се наложеше. Със сигурност бих могла да го Нулирам за достатъчно дълго, за да впия зъби някъде. Тази мисъл беше прекалено изкушаваща. Цялата тази сила... моя с една мъничка хапка. Или десет. По начало не бях сигурна колко точно трябва да изям, за да получа суперсила, когато не съм смъртоносно ранена.

Той ме огледа за момент, после се засмя и звукът внезапно ме накара да се чувствам разпалена и пияна от еуфория.

– Престани! – изсъсках. – Спри да подсилваш чувствата ми!

– Аз съм каквото съм. Дори когато „се заглушавам“, както ти казваш, присъствието ми завладява обикновените човеци...

– Глупости! – прекъснах го. – Когато коленичи на брега във Фае и ме докосна, усещането беше като на мъж и само като на мъж – не беше съвсем вярно, но беше много по-добре от това. Той можеше да се намали много повече, ако искаше. – Знам, че можеш да го направиш. Ако искаш помощта ми за намирането на Шин... ъъъ... Книгата, го изключи и го изключи докрай! Сега. И го дръж изключено и занапред!

Бях прихванала суеверието от Дани – младата Шийте зряща, която бях срещнала наскоро и която ме беше предупредила да не хвърлям определени думи на вятъра, ако не искам да бъдат проследени обратно до мен, затова сега, когато говорех за Шинсар Дъб на глас, особено на улицата и особено нощем, се опитвах да я наричам просто „Книгата“.

В’лане потрепна, проблясна в яркобяло, после избледня и отново стана солиден. Опитах се да не зяпна. Изчезнаха робите с цветовете на дъгата, очите, които прогаряха с хиляди звезди, тялото, което излъчваше огъня на Ерос. Пред мен стоеше мъж в избелели дънки, кожено яке и ботуши – най-сексапилният мъж, който бях виждала някога. Златен, секси ангел, без крила. С този В’лане можех да се справям. С този Фае принц наоколо можех да задържа дрехите върху тялото си.

– Повърви с мен! – предложи ми той ръката си.

Шийте зрящ да върви с Фае? Инстинктите ми крещяха „не“.

– Ще те Нулирам, ако те докосна.

Той помисли за момент, сякаш обсъждаше дали да говори. После се опита да демонстрира пренебрежение, като сви рамене, но не се получи добре. Човешките жестове само го караха да изглежда още по-чужд.

– Само ако желаеш, МакКайла. Желанието да нулираш или инстинкът да се защитиш трябва да са налични. Ако нямаш желание да го направиш, можеш да ме докоснеш – той замълча. – Не познавам друг Фае, който да позволява такава интимност и такъв риск. Говориш ми за доверие. Давам ти го. След като ме докоснеш, може да промениш намерението си и аз ще бъда зависим от твоята милост.

Това ми харесваше – да бъде зависим от моята милост. Поех ръката му. Беше мъжка ръка – топла, силна, нищо повече. Сплетох пръсти с неговите. Не се бях държала за ръка с никого от дълго време. Усещането беше хубаво.

– Ти прекара известно време в моя свят – каза той, – сега аз ще прекарам малко време в твоя. Покажи ми какво обичаш толкова силно, че би умряла за него! Научи ме на човешките начини, МакКайла! Покажи ми защо би трябвало и аз да съм загрижен!

Да науча на нещо древно създание, което в най-новото си прераждане беше на възраст сто четирийсет и две хиляди години? Да му покажа защо трябва да е загрижен за нас? Да бе! А аз съм родена вчера.

– Никога не спираш, нали?

– Никога не спирам какво? – каза той невинно.

– Да се опитваш да прелъстяваш. Просто сменяш тактиката. Не съм глупава, В’лане. Не бих могла да те науча да си загрижен за нас и за милион години. Но знаеш ли какво наистина ме вбесява? Не би трябвало да оправдавам съществуването си пред теб или пред някой друг Фае. Ние сме били тук първи. Имаме право на тази планета. Вие нямате.

– Ако силата дава правото, ние имаме всичкото право над този свят, което ни трябва. Можехме да изтребим вашия вид много отдавна.

– Тогава защо не го направихте?

– Сложно е.

– Аз слушам.

– Дълга история.

– Имаме цяла нощ.

– Решенията на Фае не са нещо, което човеците могат да знаят или да разбират.

– Ето отново ми пробутваш превъзходство. Не можеш да се престориш на добър за повече от няколко секунди.

– Не се преструвам, МакКайла. Опитвам се да те опозная, да спечеля доверието ти.

– Можеше да спечелиш част от доверието ми, ако беше наоколо, когато имах нужда от теб. Защо не ме спаси? – настоях аз. Бях белязана от адското време под Бърен по начин, който не разбирах напълно и въпреки че тялото ми се беше излекувало и се чувствах по-силна отвсякога, не бях сигурна, че съм по-добре. – Едва не умрях. Умолявах те да дойдеш.

Той спря рязко и ме завъртя с лице към него. Тялото му беше топло и солидно като моето, но очите му блестяха с нечовешки огън.

– Умолявала си ме? Викаше ли името ми? Призоваваше ли ме?

Завъртях очи.

– Ако бях, сигурно щеше да ме чуеш – мушнах пръст в гърдите му. Това прати еротични вълни обратно по ръката ми. Дори „изключен“, той ме възбуждаше. – Важната част е, че едва не умрях.

– Ти си жива. Какъв е проблемът?

– Страдах ужасно, това е проблемът.

Той хвана ръката ми, преди да го мушна отново, обърна я и прокара устни по вътрешната страна на китката ми, после захапа силно. Измъкнах я, а кожата ми пареше.

– Такава гола, беззащитна китка – каза той. – Колко пъти ти предлагах Гривната на Крус? Тя не само щеше да предотврати низши Ънсийли да те наранят, с нея щеше да ме призовеш и аз щях да те спася. Казах ти го на първата ни среща. Предложих ти моята защита многократно. Ти ми отказваше всеки път.

– Една гривна може да бъде свалена – звучах горчиво, защото бях огорчена. Бях научила този урок по трудния начин.

– Не и тази... – той затвори уста, но беше твърде късно. Беше се изпуснал. Всемогъщият принц В’лане от Високомерните Фае се беше изпуснал.

– Нима? – казах сухо. – Значи ако веднъж се окаже на ръката ми, оставам с нея завинаги. Това е мъничката неудобна уловка, която така и не ми спомена преди?

– За твоя собствена безопасност. Както ти каза, една гривна може да бъде свалена. Как би ти помогнало това? По-добре е да не може да бъде свалена.

Баронс и В’лане използваха един и същи номер – опитваха се да сложат своя перманентен знак върху мен. Баронс беше успял. Проклета да бях, ако успееше и В’лане. Освен това бях съвсем сигурна, че Малуш с радост би срязал ръката ми, за да премахне гривната, а това ме караше да се чувствам истински щастлива, че не бях я носила.

– Искаш ли да ти се доверя, В’лане? Дай ми друг начин да те призовавам! Начин, който няма да ми струва нищо.

Той се засмя презрително.

– И да направя един Фае принц отговорен пред Шийте зрящ?

– Позволи ми да ти покажа една перспектива! Видях Книгата отново онази вечер и нямах начин да се свържа с теб.

– Видяла си я? Кога? Къде?

– Как да те призовавам?

– Позволяваш си твърде много, Шийте зрящ.

– Искаш много, Фае.

– Не толкова, колкото бих могъл.

Губеха ли ми се няколко секунди или той се беше навеждал по-близо през цялото време? Устата му беше на сантиметри от моята. Можех да усетя дъха му по кожата си. Миришеше на екзотични, опияняващи подправки.

– Назад, В’лане! – предупредих го.

– Подготвям се да ти дам начин да ме призоваваш, човеко. Стой неподвижна!

– Целувка? Моля те! Не съм толкова...

– Името ми на езика ти. Не мога да те науча да го казваш. Хората не притежават способността да оформят такива звуци. Но аз мога да ти го дам. С устата си мога да го поставя на езика ти. Тогава ще трябва само да освободиш името ми на вятъра и аз ще се появя.

Той беше толкова близо, че усещах горещината на тялото му като слънчева светлина по кожата си. Нищо ли не беше просто? Не исках гривната. Не исках целувка. Исках хубави, нормални начини за комуникация.

– Какво ще кажеш за мобилен телефон?

– Няма кули във Фае.

Присвих очи.

– Пошегува ли се току-що?

– Ти вървиш сред най-лошите от моя вид, но трепериш от възможноста за една проста целувка.

– Не треперя. Виждаш ли нещо да трепери тук? – пъхнах треперещите си ръце в джобовете и го изгледах с равен, самонадеян поглед. Съмнявах се, че нещо от В’лане е просто. Особено целувка. – Какво ще кажеш за мистичен клетъчен телефон, който не използва кули? – притиснах го. – Със сигурност при всичката мощ, за която говориш с такова самодоволство, можеш да създадеш...

– Млъкни, МакКайла! – той сграбчи шепа къдрици на тила ми и ме дръпна към себе си. Не можах да извадя ръцете си от джобовете достатъчно бързо, затова се забих в гърдите му. Помислих дали да не го Нулирам, но ако наистина щеше да ми даде начин да се свързвам с него, го исках. Беше част от плана ми да разнообразя играта. Исках цялото подкрепление, всички потенциални оръжия и шансове, които можех да получа. Ако отново попаднех в затруднение, както бях под Бърен, В’лане можеше да ме спаси за секунди. Беше отнело на Баронс часове, докато ме открие и стигне до мен, следвайки сигнала от татуировката ми.

И като говорим за това...

Кокалчетата на В’лане докоснаха основата на черепа ми, където Баронс ме беше дамгосал. Очите му се свиха и той вдиша рязко. За миг изглеждаше, че трепти, сякаш се мъчеше да запази формата си и да не се върне към друга.

– Позволяваш неговия знак върху тялото ти, но отказваш моя? – изсъска и сключи устни върху моите.

Кралските ловци са особено ужасяващи за Шийте зрящите, защото знаят къде живеем вътре в главите си. Те инстинктивно знаят точно къде да намерят малкото уплашено дете във всички нас.

Сийли принцовете също знаят къде живеем, но те търсят зрялата жена. Те ни хващат в собствените ни тела, проследявайки ни без милост в най-тъмните ъгълчета на нашето либидо. Те могат да прелъстят Мадоната, те прославят курвата. Те обслужват сексуалните ни нужди неуморно, тъпчат се с нашата страст, увеличават я и ни я запращат обратно хилядократно. Те са господари на всички наши желания. Те познават границите на нашите фантазии; отвеждат ни до ръба и ни оставят там да висим на нокти над бездънния пролом, умолявайки за още.

Езикът му докосна моя. Нещо горещо и наелектризиращо разтърси устата ми и продупчи езика ми. Изду се в мен, изпълвайки устата ми. Задавих се с него и получих незабавен оргазъм, толкова горещ и наелектризиращ, колкото това, което току-що беше направил на езика ми. Удоволствието премина на вълни през тялото ми с такава остра прецизност, че костите ми се разтопиха и се превърнаха във вода. Щях да се срина, но той пое теглото ми и за няколко мига се озовах в едно призрачно, нереално място, където неговият смях беше черно кадифе, а нуждите му бяха огромни като нощта, после отново бях чиста и себе си.

Имаше нещо могъщо и опасно в устата ми, на езика ми. Как се предполагаше да говоря с него?

Той се отдръпна.

– Дай му минутка! Ще се успокои.

Успокои се с цялата изтънченост на множество оргазми на върха на стоманен шип; удоволствие, неотделимо от болката. Вторичните трусове ме разлюляха. Взирах се в него, по-разтърсена от докосването му, отколкото исках да призная.