Той вдигна рамене.

– Заглуших се много. Можеше да е много по-... каква е вашата дума? Травматизиращо. Хората не са създадени да носят име на Фае на езика си. Какво е усещането, МакКайла? Имаш част от мен в устата си. Искаш ли друга? – той се усмихна и знаех, че няма предвид дума или каквото беше това, което лежеше там намотано, почти задрямало в порцеланова клетка.

Когато бях на четиринайсет, счупих зъб на тренировка на мажоретките. Зъболекарят ми беше в отпуска и минаха почти две седмици, преди да ми го поправи. По време на безкрайното чакане, езикът ми непрестанно опипваше нащърбените краища на емайла. Точно такова беше усещането сега. Имах нарушение в устата и исках да го изстържа, защото беше грешно, не му беше мястото там, а докато беше на езика ми, нямаше да мога да изстържа принца Фае от ума си.

– Кара ме да искам да се изплюя – казах хладно.

Лицето му се стегна, а температурата спадна толкова рязко, че дъхът ми заледи нощния въздух.

– Аз те почетох. Никога преди не съм давал такъв дар. Не го омаловажавай!

– Как да го използвам?

– Ако имаш нужда от мен, отвори уста и аз ще бъда там! – не го видях да се движи, но внезапно устните му бяха до ухото ми. – Не казвай на никого, че съм ти го дал! Спомени го и ще си го взема! – той изчезна, преди да свърши да говори. Думите му затанцуваха във въздуха като усмивката на Чеширския котарак.

– Хей! Мислех, че искаше да знаеш за Шинсар Дъб! – бях толкова стресната от рязкото му заминаване, че говорих без да мисля. Съжалих на мига. Думите ми увиснаха натежали като влагата в Джорджия нощем. Шинсар Дъб, изглежда, отекна шипящо, свистейки на нощния вятър, надбягвайки се с мрака и внезапно имах чувството, че съм отпечатала червен Х върху себе си.

Нямах представа къде беше отишъл В’лане или защо беше изчезнал толкова внезапно, но реших, че ще е мъдро и аз да направя същото.

Преди да успея да помръдна, една ръка стисна рамото ми.

– Аз искам, госпожице Лейн – каза Баронс мрачно. – Но първо искам да знам защо го целуваше, мамка му!


Четири


Обърнах се намръщена. Баронс има навик да изскача без предупреждение, когато най-малко очаквам и в най-неудобните моменти. Огледах го бавно – единственият начин да го гледам. Като цяло, той дразнещо присъства в пространството, което заема, сякаш десетократно по-голям мъж заема нормално пространство. Чудя се защо. Дали е защото има Ънсийли в себе си? Чудя се колко стар е наистина.

Би трябвало да се боя от него. И понякога посред нощ, когато съм сама и мисля за него – особено когато си го представям как носи тялото на мъртвата жена и изражението на окървавеното му лице – съм.

Но когато стои пред мен, не съм.

Чудя се дали е възможно някой да направи някакво „сковаващо“ заклинание, да създаде толкова съвършено обаяние, че да заблуди всички сетива, дори тези на Шийте зрящ.

– Имаш нещо на ревера – потупах го аз. Той също така е педантичен, не търпи мъх или петна по дрехите си, но тази вечер от лявата страна на тъмния му костюм имаше лъскаво петно. Потупвах... мъж, поради липса на по-добра дума... който имаше несметни рождени дни и минаваше през Ънсийли Светини, разнасящ трупове. Беше толкова абсурдно, колкото да четкам зъбите на вълк или да се опитвам да слагам гел на козината му. – И не го целувах.

„И искам да знам какво, по дяволите, правеше с онази жена в огледалото“ – помислих. Но не го казах. Има правен термин, който баща ми обича да използва: res ipsa loquitur – нещото говори само за себе си. Знаех каквото знаех и вече го наблюдавах. Както и гърба си. Много внимателно.

Той избута ръката ми.

– Тогава защо езикът му беше в устата ти? Може би провеждаше клиничен тест на рефлекса ти за гадене? – той се усмихна, но не мило. – Какъв е твоят рефлекс, госпожице Лейн? Чувствителна ли си?

Баронс обича да използва сексуални намеци, за да се опита да ми затвори устата. Струва ми се, че очаква добре възпитаната южняшка красавица в мен да си помисли „Пфу!“ и да отстъпи. Понякога наистина си го мисля, но не отстъпвам.

– Не гълтам, ако това ме питаш – пуснах му твърде сладка усмивка.

– Не ми изглеждаше така. Мисля, че гълташ. Езикът му беше на половината път до Китай, а ти все още го поемаше.

– Ревнуваш ли?

– Това би загатнало емоционално вложение. Единственото вложение, което имам в теб, е моето време, за което очаквам голяма отплата. Разкажи ми за Шинсар Дъб!

Погледнах ръката си. От ревера му беше станала мокра. Завъртях я към светлината. Червеното изглежда черно нощем. Подуших. Миришеше на стари монети. Боже, кръв! Никаква изненада нямаше тук.

– Да не си се бил? Не, нека позная! Отново си спасил ранено куче? – казах сухо. Той използва това извинение предишния път.

– Потече ми кръв от носа.

– Кръв от носа, петунията ми!

– Петуния?

– Задник, Баронс. Такъв като теб.

– Книгата, госпожице Лейн!

Погледнах в очите му. Имаше ли Вкопвач там? Нещо много старо отвърна на погледа ми.

– Няма нищо за казване.

– Защо извика след него?

– Не съм го виждала от последния път, когато видях Книгата. Държа В’лане информиран. Не си единствената акула в морето.

Той ме дари с презрителен поглед.

– Основната природа на един Фае принц е да пороби някоя жена със секс, госпожице Лейн. Основната природа на жената е да бъде поробена. Опитай се да се издигнеш над това!

– О, не е в природата на жената да бъде поробена! – всички жени се надигнаха в мен, готови за битка.

Той се обърна и си тръгна.

– Ти носиш моята дамга, госпожице Лейн – долетя през рамото му, – а ако не бъркам, сега носиш и неговата. Кой те притежава? Не мисля, че си ти.

– Аз съм! – извиках на оттеглящия му се гръб, но той вече беше стигнал средата на улицата и изчезваше в мрака. – Не нося неговата дамга! – носех ли я? Какво точно беше поставил в езика ми В’лане? Свих юмруци и се загледах след Баронс.

Зад мен се приближаваше войнствен звук от стъпки. Инстинктивно посегнах за Копието. Беше пак там, където трябваше да бъде, прибрано в кобура под ръката ми. Трябваше да разбера как го вземаше В’лане. Беше ли го върнал, докато ме целуваше? Нямаше ли да усетя? Можех ли да убедя Баронс да го защити, за да не може да ми бъде отнето? Той, изглежда, имаше интерес да го нося.

Отряд грозни сивокожи Момчета-носорози мина покрай мен с маршова стъпка и аз се заех да ровя в чантата си, отчасти за да спра да ги гледам, да ги броя и да се опитвам да преценя дали са нови в града, или съм ги виждала и преди, отчасти за да задържа лицето си скрито в сянка. Изобщо нямаше да съм изненадана, ако лорд Господар беше разпространил плакат ТЪРСИ СЕ за мен с подробна скица. Вероятно беше време отново да променя косата си, да започна да нося бейзболна шапка или перуки.

Продължих пътя си към книжарницата. Не беше убягнало от напоения ми с оргазми мозък, че В’лане изчезна в мига, в който Баронс се появи. Може би Баронс не беше Вкопвач, а дори още по-лошо, Ънсийли, каквото още не бях срещала. В свят, който ставаше все по-мрачен с всеки ден, Баронс, изглежда, с лекота държеше всички чудовища на разстояние.

Защото той беше най-голямото, най-лошото чудовище от всички ли?

В понеделник сутрин се събудих бавно и трудно.

Повечето сутрини скачам от леглото. И въпреки факта, че животът ми не е такъв, какъвто го искам, той е единственият, който имам и се опитвам да изцедя всичко ценно от него. Но някои сутрини, независимо от най-добрите ми намерения да се гмурна в деня и да сграбча колкото е възможно повече щастие, дори ако то се изразява само в едно перфектно лате с напръскана с канела пяна или в двайсетминутен танц из книжарницата с моя айпод, се събуждам с усещането, че съм натъртена и обвита с остатъците от лош сън, който не се отлепва от мен през целия ден.

Тази сутрин беше точно такава.

Отново бях сънувала съня за красивата умираща жена.

И след като го бях сънувала, не можех да повярвам, че толкова дълго бях забравила за него. Като дете с години го сънувах отново и отново. Толкова често, че бях започнала да бъркам подробностите с реалността и бях започнала да очаквам да я видя някъде, когато съм будна.

Нямах представа какво не е наред с тъжната жена, а само че е нещо ужасно и бих дала дясната си ръка, всичко, може би дори двайсет години от живота си, за да я спася. Нямаше закон, който не бих нарушила, морален кодекс, който не бих потъпкала. Сега, след като знаех, че с Алина сме осиновени, се чудех дали беше не сън, а спомен, роден в детството ми и подтиснат, спомен, който се измъкваше през нощта, когато не можех да го контролирам.

Дали тази красива, тъжна жена беше нашата биологична майка?

Дали ни беше изоставила, защото знаеше, че умира, и дали тъгата ù не беше родена от болката, че е принудена да ни даде на нови родители?

Но ако е трябвало да ни даде, защото е умирала, защо ни е пратила толкова далеч? Ако наистина бях О’Конър, както Роуина – Великата повелителка на Шийте зрящите, твърдеше, изглеждаше вероятно Алина и аз да сме родени в Ирландия. Защо майка ни би ни пратила извън страната? Защо да не ни остави да бъдем отгледани от хора, които биха ни научили да познаваме нашето наследство и да ни внедрят като останалите Шийте зрящи?

Защо е принудила осиновителите ни да се закълнат да ни отгледат в малък град и никога да не ни позволяват да ходим в Ирландия?

От какво се беше опитвала да ни опази? Или какво се беше опитвала да опази от нас?

Има ли други спомени, които детският ми ум е блокирал? Ако е така, трябваше да ги открия, да ги освободя и да си спомня.

Отидох в банята и пуснах душа. Завъртях кранчето в най-гореща позиция и оставих врялата струя да изпълни с пара въздуха. Треперех и бях замръзнала. Дори като дете сънят винаги ме караше да се чувствам така. Беше злокобно студено там, където беше умиращата жена, а сега и аз бях ледена.

Понякога сънищата ми са толкова истински, че е трудно да повярвам, че са просто странстване на подсъзнанието из своеобразна карта, която няма истински север. Понякога изглежда сякаш Страната на сънищата е истинска земя, която съществува някъде на конкретни географски ширина и дължина със собствени правила и закони, коварни терени и опасни обитатели.

Казват, че ако умреш в сън, сърцето ти спира в истинския живот. Не знам дали е истина. Не познавам никой, който е умрял в съня си, за да го попитам. Може би защото всички те са мъртви.

Горещата струя почисти кожата ми, но остави психиката ми обвита. Не можех да насапунисам чувството, че денят ще бъде наистина гаден.

Нямах представа точно колко гаден.

* * *


В един от курсовете по психология в колежа научих за зоните на комфорт.

Хората обичат да ги откриват и да стоят в тях. Една зона на комфорт може да бъде състояние на ума. Вярата в Бог е зона на комфорт за много хора. Не ме разбирайте погрешно! Не отхвърлям вярата. Просто не мисля, че трябва да я имате само защото ви кара да се чувствате в безопасност. Смятам, че трябва да я имате, защото вярвате. Защото някъде дълбоко в себе си знаете, че отвъд двусмислиците има нещо по-велико, по-мъдро и безкрайно по-обичащо, отколкото сме способни да разберем, което е заложило на Вселената и което се интересува как ще се обърнат нещата. Защото усещате, че независимо колко упорито силите на мрака се опитват да поемат властта, има Контрол.

Това е моята зона на комфорт.

Но зоните на комфорт може да бъдат и физически места. Като любимия фотьойл на баща ви, който майка ви все заплашва да прати на боклука. Той има хлътнали пружини, изтъркана тапицерия и някаква гаранция за справяне с грижите, защото в момента, в който се настани в него вечер, баща ви се отпуска. Или като кътчето за закуска, което се огрява от слънцето под перфектен ъгъл всяка сутрин, докато майка ви сърба кафето си и тя някак сияе, докато седи там. Или като розовата градина, която възрастният ви съсед подрязва до съвършенство и въпреки знойната лятна жега изпраща деня с усмивка.

Моята е книжарницата.

Вътре съм в безопасност. Докато лампите светят, никакви Сенки не могат да влязат. Баронс е защитил сградата от враговете ми: от лорд Господар; от Дерек О’Баниън, който ме иска мъртва заради кражбата на Копието и убийството на брат му; от ужасяващо сатаничните Ънсийли Ловци, които проследяват и убиват Шийте зрящи на общо основание; от всички Фае и дори от В’лане. И ако по някаква случайност нещо наистина влезе, имам цял арсенал, залепен по тялото ми, и съм скрила оръжия, фенерчета, дори светена вода и чесън на стратегически места из магазина.