– Нека позная! Имаш скрити камери и в магазина?

– Не, госпожице Лейн, но мога да те подуша. Знам кога си била в някоя от стаите ми и познавам натурата ти. Ти слухтиш.

Не се опитах да отрека. Разбира се, че слухтях. Как иначе се предполага да открия изобщо нещо?

– Не можеш да подушиш къде съм била – присмях се.

– Подушвам кръв тази вечер, госпожице Лейн, а не е твоята. Защо лицето ти е посинено? Какво е станало днес? Кой е кървил в книжарницата ми?

– Къде е манастирът? – контрирах, опипвайки буцата на бузата си. Бях ù сложила лед, но не достатъчно бързо. Беше твърда и болезнена на пипане. Бях поела повечето удари с тялото си. Ребрата ми бяха каша, болеше ме, когато се опитвах да дишам дълбоко, а на дясното ми бедро имаше масивно натъртване. По пищялките ми имаше огромни гъши яйца. Боях се, че няколко от пръстите ми са счупени, но освен че бяха малко подути, вече изглеждаха добре.

– Защо? Там ли планираш да отидеш тази вечер? Смяташ ли, че е мъдро? Ами ако те нападнат?

– Това го минахме. Как ме намери миналата вечер? Търсеше ли ме? – въпросът не ми даваше мира. Защо се беше появил, когато бях с В’лане? Изглеждаше твърде голямо съвпадение, за да е такова.

– Отивах към „Честър“ – той сви рамене. – Съвпадение. Натъртеното?

„Честър“. Където инспектор О’Дъфи беше говорил с мъж на име Риодан, който, според Баронс, говореше твърде много за неща, за които не би трябвало да говори – за самия Баронс. Отбелязах си мислено да намеря „Честър“, да открия мистериозния Риодан и да видя какво мога да науча.

– Получих го в бой с други Шийте зрящи. Изплъзвай се, Баронс, но не се дръж с мен като с идиот!

– Знаех, че си наблизо снощи. Промених маршрута си, за да съм сигурен, че си в безопасност. Как мина боят? Ти... невредима ли си?

– Предимно. Не се тревожи! Непокътната съм на всички места, от които имаш нужда. Не бой се, твоят ОС детектор е тук! – ръката ми се плъзна по основата на черепа. – Дамгата ли е? Толкова лесно ли можеш да ме намериш с нея?

– Усещам те, когато си близо.

– Това е гадно – казах горчиво.

– Мога да я премахна, ако искаш – каза той. – Ще бъде... болезнено – яркият му взор срещна моя и дълго се взирахме един в друг. В тези обсидианени дълбини видях мрака от пещерата на Малуш, отново вкусих собствената си смърт.

В аналите на историята жените са плащали цена за защита. Някой ден аз няма да имам нужда.

– Ще я преживея. Къде е манастирът, Баронс?

Той написа „Манастир Арлингтън“ и адрес на парче хартия, свали карта от библиотеката и го отбеляза с Х. Беше на няколко часа от Дъблин.

– Искаш ли да те придружа?

Поклатих глава.

Той ме проучи за един дълъг момент.

– Тогава лека нощ, госпожице Лейн!

– А откриването на ОС? – не бяхме го правили с дни.

– Сега съм зает с други неща. Но скоро.

– С какво си зает? – беше безвреден като въпрос. Понякога той отговаря на такива.

– Наред с другите неща, проследявам купувачите на Копието – каза той, напомняйки ми, че беше получил няколко имена от лаптопа на Малуш в пещерата – съперници в аукцион за безсмъртното оръжие. Представих си, че се опитва да открие какво притежават те, което той искаше, и щяхме да ги оберем, щом той имаше карти на мястото и план. Търсене на ОС изгря на хоризонта. Стреснах се от мисълта, че го чакам с нетърпение.

Баронс наклони тъмната си глава и замина. Загледах вратата, след като вече го нямаше. Имаше времена, когато ми се искаше да се върна към ранните ми дни с него, когато мислех, че е просто арогантен мъж, просто човек. Но той не беше и ако има нещо, което научих в последните няколко месеца по някои от най-болезнените начини, е, че няма връщане назад, никога. Стореното – сторено, мъртвите остават мъртви (е, предимно; Малуш имаше някои проблеми с това) и всички съжаления на света не могат да променят нищо. Само ако можеха, Алина щеше да е жива, а аз дори нямаше да бъда тук.

Вдигнах телефона и набрах номера, който бях открила по-рано. Изобщо не бях изненадана, че някой отговори в такъв късен час в Корпорация „Бързи пощи“ – дъблинската куриерска служба, която приютяваше велосипедните Шийте зрящи на Роуина, които следяха какво се случва вътре и около града под прикритието на доставка на писма и пакети.

Техният дом – манастирът, беше далеч от града и бях вдървено осведомена, че Роуина е там сега.

– Добре. Кажете на старицата, че ще бъда там след два часа – казах и затворих.


Пет


Вайпърът не е най-скъпата или най-бързата кола на пазара, но дава всичко, което обещава. Има страхотни линии, злобно поведение и заковава сто за по-малко от четири секунди. Ако някога отново се прибера у дома, няма да знам какво да правя с моята тойота. Ще трябва да направя като Фред Флинстоун и да мушна крака през пода.

Последния вайпър, който Баронс ми позволи да карам и който мислех, че ще получа, този път го нямаше. На негово място стоеше новият, току-що свален от монтажната линия, мазен, нисък и мускулест SRT-10 с деветдесет допълнителни пръхтящи коне за общо шестотин енергични жребеца и седемстотин и петдесет нютон метра въртящ момент.

Беше черен върху черно със силно потъмнени стъкла и изглеждаше като някакъв клекнал метален звяр, който чакаше... не, умоляваше... да бъде взет и изпробван до лимита си. Моментално изпитах благоговение да държа юздите му в ръце.

За миг стоях там, попивах невероятната автомобилна колекция на Баронс и се ослушвах силно, нащрек за всеки звук или вибрация в пода. Нямаше нищо. Каквото и създание да живееше под гаража или спеше, или лежеше заситено. Представих си тежък мрак, заобиколен от купчина чисто оглозгани кости и поклатих глава, за да прогоня картината.

Плъзнах се в черния кожен интериор на двуместната кола, запалих я, заслушах двигателя, усмихнах се, вкарах първа и се измъкнах от гаража. Оплакване за вайпъра (от хора, които по-добре да се придържат към четирицилиндровите автоматици и да живеят чрез телевизионните реалити програми) е, че пътническото отделение става твърде горещо заради отработените газове и че е прекалено шумно, ако го отвориш на пътя.

Форсирах двигателя. Гърленото ръмжене беше увеличено от близките стени на уличката и аз се разсмях шумно. Ето това е вайпърът – мускули и мъжественост, а когато ги имаш в големи количества, се перчиш.

Отдясно на мен огромната Сянка се изду, почти затъмнявайки сградата зад нея. Промърморих нещо, което би накарало майка ми да се свие, но задържах ръце на волана и на скоростния лост. Нямаше да има повече среден пръст към чудовища с неизвестни параметри. Бях чувала за случаи на гняв на пътя, преминали в убийство заради много по-дребни неща и не виждах смисъл да предизвиквам вече враждебна Сянка, която ме усещаше далеч повече, отколкото ми харесваше.

Да караш хубава кола за мен е нещо много подобно на секс. Или нещо много подобно на това, което продължавам да мисля, че трябва да бъде сексът – цялостно телесно изживяване, изумително за всички сетива, което те води на места, на които не си бил, с мощен ефект, който те оставя без дъх и докосва душата ти. Вайпърът беше много по-задоволяващ от последния ми приятел.

Надух музиката и подкарах бързо в нощта. Не мислех за това, което стана днес. Имах цял следобед да мисля за него и бях взела някои решения. Времето за мислене беше свършило. Беше време за действие.

На двайсет минути от манастира, насред нищото, заобиколена от твърде много овце и твърде малко огради за мое успокоение в такава скъпа кола, аз отбих от тъмния тесен път с две платна, огледах се наоколо, за да съм сигурна, че растяха трева и зеленина и че това е свободна от Сенки зона, все пак оставих фаровете да светят и се измъкнах от колата.

Нещото на езика ми ме тревожеше откакто В’лане го беше сложил там. Не знаех колко дълго ще мога да го търпя. Но в момента се радвах, че го имах.

„Ако имаш нужда от мен, отвори уста и аз ще бъда там!“ – беше казал. Не бях помисляла, че ще го използвам след по-малко от двайсет и четири часа, но имаше нещо, което трябваше да свърша тази вечер и се нуждаех от подкрепление. Сериозно подкрепление. Имах нужда от нещо, което да разтърси света на Роуина, а Баронс просто не пасваше така, както Сийли принцът.

Опитах се да реша какво можеше да представлява нуждата от него по начин, който щеше да освободи това, което продупчваше езика ми. Просто да мисля за него? Не би могло да е това. Наполовина мислех за него цял ден. Той къкреше на края на умствената ми печка, откакто беше поставил своето гърне там, сякаш знаеше, че така ще стане. Може би с времето щях да свикна с нашественика. Съмнявах се.

– В’лане, нуждая се от теб – казах на нощта и изругах, ала нещото в устата ми не помръднеше.

Задавих се. Нещото се разви и удари в зъбите ми. Изплюх го конвулсивно. Нещо меко и тъмно избухна от устата ми, удари въздуха и изчезна.

– Шийте зрящ!

Завъртях се. В’лане беше зад мен. Отворих уста и отново я затворих, тъгуваща за добрите стари дни на мобилните телефони. Може би, както предупреждаваха експертите, радиацията наистина щеше да изпържи мозъка ми след десетилетия многократна употреба, но вече се чувствах изпържена от единствения път, когато използвах методите на Фае за комуникация.

Не си направих труда да посегна за Копието. Студеното му тегло в кобура на рамото ми беше изчезнало. Някак го беше взел от мен в мига, в който се появи. Ако знаех колко бързо ще се появи, щях да го държа, за да видя дали това ще го спре. Отбелязах си наум да опитам следващия път.

– Фае! – отвърнах сухо на поздрава, ако може да се нарече така. Как се бях озовала в свят с такива странни форми на обръщение? От всички мъже, които бях срещнала в Дъблин, само Крисчън ме наричаше Мак. – Върни ми Копието! – знаех, че няма, но това не ме спря да попитам.

– Аз не идвам при теб въоръжен със смъртоносни човешки оръжия – В’лане беше в пълен Фае вид: Блестящ в дузина извънземни отсенки, очите му в цветовете на дъгата, безпристрастни, с разфокусиран поглед, изпълнен със спиращ сърцето невероятен секс. Буквално.

– Ти си смъртоносно човешко оръжие.

Погледът му казваше „Има го и това, и така трябва да бъде“.

– Защо ме повика? – изглеждаше нетърпелив, сякаш го бях прекъснала насред нещо важно.

– Колко силно искаш Книгата за твоята кралица?

– Ако си я намерила и мислиш да криеш от мен...

Поклатих глава.

– Не крия. Но всеки иска помощта ми да я намери и не съм сигурна кой е най-силният или кой ще ми помогне най-много. Има неща, които аз също искам.

– Съмняваш се в силата ми? – очите му блеснаха със среброто на остри ножове и внезапно имах странно видение – дрипа от генетична памет? – на Фае, одиращо кожата на човек от тялото му с поглед. „Ако те хванат, сведи глава пред тях – това бяхме учили децата си – и никога не ги гледай в очите!“ Не защото се бояхме, че може да бъдат хипнотизирани – едно Фае няма нужда от контакт с очите, за да го направи, а защото ако децата ни щяха да умрат ужасно, не искахме да видят съдбата си да проблясва в тези ярки, нечовешки очи.

– Защо си тръгна, когато Баронс се появи? – попитах.

– Презирам го.

– Защо?

– Не е твоя грижа. Такава глупачка ли си да мислиш да ме призовеш, за да ме разпитваш?

Потреперих в лекия пуловер и якето. Температурата току-що бе паднала. Кралските особи на Фае са толкова могъщи, че тяхното удоволствие или недоволство повлиява на времето, ако го позволят. Наскоро научих, че Кралските ловци с техните големи кожести крила, раздвоени езици и пламтящи очи също владеят тази сила.

– Повиках те, защото ми трябва помощта ти. Просто се чудя дали можеш да направиш това, което ми трябва.

– Ще те пазя жива. И няма да позволя... какво толкова не хареса, когато не можеше да ме призовеш преди? А, ти каза, че си страдала ужасно. Няма да позволя това.

– Не е достатъчно. Трябва да запазиш всички живи тази вечер и да не позволиш никой да страда ужасно. И трябва да знам, че няма да се върнеш тук някой ден и да ги нараниш в бъдеще – Шийте зрящите се криеха от Фае от хиляди години, а аз бях на път да отведа един от най-могъщите право в тяхната тайна бърлога. Щях ли да бъда заклеймена като предател? Отхвърлена? О, да. Аз вече бях. Тези, които трябваше да са ми съюзници в битката, сега преследваха мен, благодарение на Роуина. Нямаше да се налага да го правя, ако тя не ме беше притиснала толкова.

Извънземните му очи се присвиха и той се огледа. После се засмя.