Хванах се, че дърпам пуловера си нагоре, усмихвайки се празно. Гърдите ме боляха, а зърната ми пулсираха.

– Изключи го! – изръмжах. – Имаме сделка, не помниш ли? Каза, че ще го изключваш около мен през цялото време.

Той проблясна и отново беше мъжът, когото видях предишната нощ, в дънки, ботуши и кожено яке.

– Забравих – в думите му нямаше нито истина, нито разкаяние. – Отиваш в манастира.

– Мамка му! – избухнах. – Всички ли знаят всичко, освен мен? – утеших се с мисълта, че поне сега няма нужда да се чувствам зле, че предавам местонахождението им на В’лане. Той вече го знаеше.

– Така изглежда. Ти си млада. Твоето нищожно време е прозявка в моя живот – той замълча, после добави: – И на Баронс.

– Какво знаеш за Баронс? – настоях.

– Че ще бъде много по-мъдро да зависиш от мен, МакКайла – той се приближи към мен и аз отстъпих. Дори в заглушената си, човешка форма, той беше чист секс. Плъзна се покрай мен, спря до вайпъра и проследи с ръка гладката метална извивка на покрива. В’лане, стоящ до черната кола си беше гледка.

– Искам да дойдеш в манастира с мен – казах му. – Като подкрепление. Искам да си моята защита. Няма да нараняваш никой от Шийте зрящите там.

– Мислиш да ми даваш заповеди? – температурата падна отново и сняг покри раменете ми.

Размислих. Нямаше да ме заболи да го кажа мило. Мама винаги е казвала, че привличаш повече мухи с мед, отколкото с оцет.

– Ще ми обещаеш ли, че няма да нараняваш никой от Шийте зрящите? – направих гримаса умствено и добавих: – Моля те!

Той се усмихна и на близкото дърво разцъфнаха кадифени ароматни бели цветове, които напоиха нощния въздух с остри подправки. Те пораснаха рязко, паднаха на земята в тучен килим от алабастрови венчелистчета и бързо се разложиха. От раждане до смърт за секунди. Така ли ме виждаше той?

– Ще ти го призная. Харесва ми, когато казваш „моля“. Ще го кажеш отново.

– Не. Веднъж беше достатъчно.

– Какво ще направиш за мен в замяна?

– Правя го. Помагам ти да намериш Книгата.

– Не е достатъчно. Искаш да командваш Фае принц като кученце? Това струва скъпо, МакКайла. Ще ми позволиш да те чукам.

Трепнах и за миг бях толкова ядосана, че не можех да говоря. Не помогна и това, че думите му причиниха еротичен трепет, който запърха в стомаха ми. Беше ли се засилил отново? Или беше изстрелял някаква Фае секс-стреличка към мен, когато го каза?

– Не. Дори адът да замръзне, няма да ти предложа секс с мен в замяна за нещо. Разбра ли? Някои неща не подлежат на преговори и това е едно от тях.

– Това е просто съвкупителен физически акт. Също като яденето или като освобождаването на отпадъците. Защо му придаваш такава важност?

– Може би за Фае е просто физически акт, може би за някои хора също, но не и за мен.

– Защото сексът е бил толкова поразителен в краткия ти живот? Или защото си имала любовници, които са карали тялото ти да гори и са подпалвали душата ти? – присмя се той.

Вдигнах по-високо брадичка.

– Може да не съм изпитвала точно това все още, но ще го изпитам един ден.

– Ще ти го дам сега. Екстаз, за който би умряла, но аз няма да го допусна. Ще спра, преди това да се случи.

Думите му ме смразиха. Той беше просто поредният вампир, обещаващ да спре, преди да пресуши последните капки кръв, които поддържат сърцето ми да бие.

– Забрави, В’лане! Съжалявам, че те повиках! Ще се погрижа сама за нещата. Не ми трябваш ти или някой друг – отворих вратата на колата.

Той я затръшна толкова бързо, че едва не загубих един пръст. Стреснах се от внезапната му ярост. Той ме избута върху вайпъра и докосна лицето ми. Очите му бяха остри като бръсначи, враждебни. Пръстите му бяха леки като перце.

– Кой те насини?

– Бих се с други Шийте зрящи. Спри да ме натискаш!

Той проследи с пръст скулата ми и болката изчезна. Спусна ръка към ребрата ми и болката вече не ме прорязваше с всеки дъх. Когато плъзна длан по бедрото ми, усетих как кръвоизливът се оттича от контузията. Притисна крака към моите и пищялките ми вече не бяха натъртени. Плътта ми гореше в дирята на докосването му.

Той отпусна глава напред, устните му бяха близо до моите.

– Предложи ми нещо в замяна на това, което искаш от мен, МакКайла! Аз съм принц, а ние имаме гордост – докосването му беше леко, но усещах сковаността в тялото му и знаех, че съм го притиснала до предела.

В Дълбокия Юг разбираме гордостта. Някога сме загубили всичко, но, ей Богу, сме успели да се задържим за нашата гордост. Струпали сме гориво в нея, наклали сме я високо като крематориум. И понякога се принасяме в жертва заради нея.

– Знам как Книгата се движи наоколо. Не съм казала на никого – тялото на В’лане, долепено до моето, беше като откачени врати в ума ми, които ми показваха стаи, които беше по-добре да не знам, че съществуват.

Устните му забърсаха бузата ми и потреперих.

– Баронс не знае?

Поклатих глава и я обърнах. Устните му се преместиха до ухото ми.

– Не. Но ще кажа на теб.

– И няма да кажеш на Баронс? Ще бъде нашата тайна?

– Не. Имам предвид – да. В този ред – мразя, когато хората трупат въпросите един върху друг. Устата му беше огън върху кожата ми.

– Кажи го!

– Няма да кажа на Баронс и това ще бъде нашата тайна – нямаше загуба тук. Не бях планирала да му кажа и без това.

В’лане се усмихна.

– Имаме сделка. Кажи ми!

– След като ми помогнеш.

– Сега, МакКайла, или отиваш сама. Ако ще придружавам Нул сред стените на Шийте зрящите, искам плащането в аванс – нямаше място за пазарене в гласа му.

Мразех да се разделям с асата в ръкава си, но ако трябваше да дам на В’лане частица информация, която предпочитах да не му давам, за да предотвратя Роуина да се нахвърля върху гърба ми всеки път, щом го обърнех, така да бъде! Не можех да се пазя от всички опасности в града. Фае бяха достатъчно лоши, но поне можех да ги виждам, когато идват. Слугите на Роуина бяха напълно нормално изглеждащи хора, които можеха да ме доближат твърде много, преди дори да разбера, че съм в опасност. Докато инстинктите ми да се нахвърля върху Фае бяха силни, инстинктите ми да нападна човек не бяха и не исках да стават по-добри. Хората не бяха мой враг. Трябваше да пратя на Роуина и нейните Шийте зрящи едно голямо съобщение „Назад!“ и В’лане беше идеалният куриер.

Все пак не трябваше да му казвам всичко. Избутах го и се изплъзнах измежду него и вайпъра. Той гледаше как се оттеглям с подигравателна усмивка. Почувствах се по-добре на десетина крачки разстояние и започнах да му разказвам подбрани части от това, което бях видяла, докато лежах в смрадливата локва. Казах му, че се движи от човек на човек, карайки ги да извършват престъпления.

Но не му казах за трите лица, които Книгата беше представила, или за жестокостта на престъпленията, или че убиваше приносителя, преди да се премести. Оставих го да вярва, че се прехвърля от един жив човек на друг. Така, ако се опиташе да я проследи сам, аз щях да имам предимство. Трябваха ми всички предимства, които можех да намеря. Знаех, че В’лане не смята хората за жизнеспособни форми на живот и нямах повече основания да му вярвам, отколкото на Баронс. В’лане може да беше Сийли, а Баронс може и да продължава да спасява живота ми, но вече имах твърде много въпроси без отговор и за двамата. Сестра ми беше вярвала на приятеля си чак до края. Беше ли измисляла извинения за лорд Господар така, както аз измислях за Баронс? И какво толкова, като никога не отговаря на въпросите ми? Той ми е казал повече за това какво съм, отколкото някой друг. И какво толкова, ако убива безмилостно? Прави го само за да съм в безопасност... Можех да скалъпя половин дузина подобни обяснения на мига. За В’лане също. Той е Секс-до-смърт-Фае, но никога не ме е наранявал наистина. И какво толкова, ако ме кара да се събличам на публични места? Той ме спаси от Сенките...

Аз съм барманка. Харесвам рецептите. В тях съдържанието е точно определено. Дали рецептата за съблазняване беше една част чар и две части самозаблуда, разбити, не разбъркани?

– Останала си в съзнание през цялото време?

Кимнах.

– Но все пак не си могла да я доближиш.

Поклатих глава.

– Как планираш да я намериш отново?

– Нямам представа – излъгах. – В Дъблин има повече от един милион души, а престъпността е скочила до небето. Ако допуснем, че остане в града, в което не съм сигурна (беше лъжа; не знам защо, но бях сигурна, че Книгата няма намерение да напуска хаотичните улици на Дъблин в момента, нито в близкото бъдеще), търсим игла в купа сено.

Той ме оглежда известно време, после каза:

– Много добре. Ти спази твоята част от сделката. Аз ще спазя моята.

Качихме се в колата и се отправихме към манастира.

Манастирът Арлингтън е изграден на светена земя през седми век, когато църквата, първоначално построена от Свети Патрик през 441 г., изгоряла. И което е много интересно, самата църква била построена на мястото на рухнал каменен кръг, за който някои твърдели, че преди много време бил свещен за древно езическо сестринство. Каменният кръг, както се твърди, бил предшестван от шиан, или могила на феи, скрила в себе си вход към Другия свят.

Манастирът бил плячкосан през 913 г., построен отново през 1022 г., изгорен през 1123 г., построен отново през 1218 г., изгорен през 1393 г. и построен отново през 1414 г. Като всеки път беше разширяван и укрепван.

През шестнайсти и седемнайсти век беше разширен многократно, спонсориран от анонимен, богат дарител, който завършил правоъгълника от каменни сгради, ограждащи вътрешния двор, и добавил жилища – за голямо учудване на местните – за около хиляда обитатели.

Същият неизвестен дарител купил земята около манастира и превърнал анклава в самоиздържащата се единица, която е днес. Манастирът се слави със собствена мандра, овощни градини, добитък, овце и обширни паркове, чиято връхна точка е сложна оранжерия със стъклен купол, която според слуховете е подслонила някои от най-редките цветя и най-необичайните билки на света.

И това беше всичко, което успях да открия за това място за двайсетте минути, които имах да сърфирам в интернет, преди да се отправя в посоката, която Баронс ми беше дал.

Днес манастирът Арлингтън беше притежание на клон на много голяма корпорация, която беше част от огромен холдинг на дори още по-голяма корпорация. Никой не знаеше нищо за съвременните му действия. Невероятно, но никой не намираше това за необичайно. За мен беше ужасно странно, че държава, която полага такива любящи грижи за своите манастири, замъци, изправени камъни и безброй други паметници, не задава въпроси за най-необичайно добре запазения манастир в своите граници. Но това беше факт, а манастирът си стоеше по средата на почти хиляда акра – тих, тайнствен и частен, и никой не го притесняваше.

Чудех се каква огромна важност имаше това място за Шийте зрящите, че така упорито го защитаваха, дори под маскировката на християнството, и го построяваха отново всеки път, щом биваше унищожено, укрепвайки го все повече, докато сега вече се издигаше като отблъскваща крепост над спокойно, тъмно езеро.

В’лане потрепна в седалката и сякаш проблясна.

Погледнах го.

– Ще оставим колата тук – каза той.

– Защо?

– Тези в манастира са... досадни с техните опити да не се подчиняват на расата ми.

Превод: Манастирът има защити.

– Можеш ли да минеш през защитите им?

– Не могат да предотвратят влизането ми. Ние Пресяваме местата. Не могат да се защитят срещу това.

Добре, това беше обезпокоително, но щях да се върна към него по-късно. Едно по едно.

– Баронс каза, че можете да Пресявате и времето – всъщност той каза, че Фае са били способни, но вече не могат. – Че можете да се връщате в миналото – където Алина беше все още жива. Където можех да спася сестра си и където това ужасно бъдеще можеше да бъде предотвратено и можехме да се върнем към блажено невежия си живот, без да знаем какви сме, щастливи със семейството си обратно в Ашфорд, Джорджия, и никога да не го напускаме. Щяхме да се омъжим, да родим бебета и да умрем в Дълбокия Юг на преклонна възраст. – Вярно ли е? Можеш ли да се връщаш назад във времето?

– Някога определени от нас можеха. Но дори тогава бяхме ограничавани. С изключение на кралицата. Вече не притежаваме тази способност. Ние сме в капана на настоящето по същия начин, по който са и хората.

– Защо? Какво е станало?