– Не се бъркай в работата ни и махни това нещо от тук!

– Добре казано – дойде гласът от стомана, който чаках.

Шийте зрящите се отдръпнаха, позволявайки на среброкосата жена да мине. Бях се чудила колко време ще ù отнеме да дойде тук. Бях заложила на две-три минути. Беше ù отнело пет. Исках няколко минути насаме с Шийте зрящите, за да изчистя името си. Бях казала, каквото имах да казвам на последователките ù. Сега имах да кажа няколко неща на водачката им.

Погледнах към В’лане. Той отвърна на погледа ми, лицето му беше невъзмутимо, но очите му бяха остриета – стотици остри, лъскави ръбове, които можеха да пролеят кръв за едно мигване на смъртоносно око.

С шумолене на дългата бяла роба, старата жена спря пред мен. Невъзможно беше да се определи точно възрастта ù. Можеше да е на шестдесет, можеше да е на осемдесет. Дългата ù сребриста коса беше сложно сплетена на корона над лицето ù с фини бръчици. Върху малкия ù заострен нос почиваха очила, чиито лещи увеличаваха яростното напрежение и интелигентността в проницателните ù сини очи.

– Роуина! – казах.

Тя носеше това, което, предполагах, трябваше да е одеянието на Великата повелителка – бяла роба с качулка, украсена с изумрудено и деформирана детелина, символ на залога на нашия орден да Вижда, служи и закриля, изрисувана на гърдите.

– Как се осмеляваш? – гласът ù беше нисък, контролиран и разгневен.

– О, ти ще говориш – казах със същия глас.

– Поканих те да заемеш мястото си сред нас и чаках да приемеш предложението ми. Не го направи. Можех само да направя заключение, че си ни обърнала гръб.

– Казах ти, че ще дойда и планирах да го направя, но изскочиха няколко неща – неща като да бъда преследвана, отвлечена, заключена и измъчвана до смърт. – Минаха само няколко дни.

– Мина седмица и половина! Дните имат значение сега, дори часовете.

Наистина ли беше минала седмица и половина? Времето лети, когато умираш.

– Даде ли им заповед да ме убият, ако не намерят друг начин да взема Копието?

– Не! Не бях аз тази, която проля кръвта на Шийте зрящ днес!

– Напротив, ти беше! Ти ги прати след мен. Ти прати шест от твоите жени да ме нападнат. Никога нямаше да убия никоя от тях и те го знаят. Стана ужасна злополука. Но беше само толкова – злополука.

Тя плъзна очилата от носа си и ги остави да почиват на гърдите ù, окачени на верижка от нежни перли зад врата. Без да сваля очи от мен, Роуина се обърна към хората си.

– Тя нарича убийството злополука. Предава ни на враговете ни и ги превежда покрай защитите ни. Тази жена също е наш враг.

– Знам къде се крие твоят вид от хилядолетие – измърка В’лане. – Защитите ти са смешни. Те не могат да попречат на никой мой кошмар да се вмъкне. Смърдиш на старост и смърт, човеко. Да го вплета ли в сънищата ти, да те преследвам ли с тях?

Роуина се взря покрай него.

– Не го чувам да говори, – а на мен каза: – Дай ми Копието и ще позволя и на двама ви да живеете! Ти ще останеш тук с нас. То ще напусне и никога няма да се върне.

Сняг покри раменете ми. Тихи ахвания изпълниха коридора. Някои от Шийте зрящите протегнаха ръце с длани нагоре, за да хванат завихрените ледени снежинки. Предположих, че никоя от тях не е виждала Фае принц преди.

Гласът на В’лане беше дори по-студен от неестествения сняг, причинен от неудоволствието му.

– Мислиш да ме убиеш с Меча, който си скрила в робата си ли, старице?

Изстенах вътрешно. Супер! Сега той имаше и двете оръжия. Трябваше ли да го Нулирам и да се опитам да ги взема обратно?

Роуина бръкна за Меча. Можех да ù кажа да не си прави труда. В’лане го вдигна с бързината на светкавица и постави острия като бръснач връх в набръчканата вдлъбнатина на шията ù.

Великата повелителка на Шийте зрящите застана много, много неподвижно.

– Познавам твоя вид, старице. И ти познаваш моя. Мога да те накарам да коленичиш пред мен. Би ли искала това? Би ли искала да знаеш, че прекрасните ти малки Шийте зрящи са видели как се гърчиш гола в екстаз пред мен? Да накарам ли всички да се гърчат?

– Престани, В’лане! – казах остро.

– Тя не те спаси от мен – каза той, напомняйки ми за времето, когато едва не ме изнасили в музея. – Тя стоеше там и гледаше как страдаш. Аз просто имам намерение... как го казваш ти? Да върна услугата. Ще я накажа заради теб. Може би тогава ще ми простиш поне малко.

– Не я искам наказана и няма да е услуга. Престани!

– Тя ти се бърка и те обижда. Ще я премахна.

– Няма. Имаме сделка, помниш ли?

С меч, насочен към гърлото ù, и ефес, закрепен в дланта му, той ме погледна.

– Наистина, помня. Ти ми помагаш да помогна на твоята раса. За първи път от седем хиляди години Фае и хора работят заедно за една обща кауза. Това е нещо рядко и необходимо, ако и двете раси искаме да оцелеем, а световете ни да останат непокътнати – той погледна обратно към Роуина. – Обединените ни усилия ще постигнат това, което всичките ти Шийте зрящи събрани заедно не могат. Не ме ядосвай, стара жено, или ще ви изоставя в ада, който идва, ако МакКайла се провали в търсенето на Шинсар Дъб! Престани да се опитваш да откраднеш Копието и започни да я защитаваш! Тя е най-добрата надежда за вашата раса. Коленичи!

Не ми пукаше за „най-добрата надежда на вашата раса“. Не се справям с изпитания. Никога не съм функционирала добре под напрежение.

Той принуди Роуина да коленичи. Устните ù бяха побелели и тя трепереше. Можех да видя битката, която се разразяваше в нейното дребно, здраво тяло. Робата ù потрепери, устните ù оголиха зъбите.

– Престани! – казах отново.

– След миг. Никога повече няма да идваш пред мен с оръжие, стара жено, или ще се откажа от обещанията, които съм дал, и ще те унищожа. Помогни ù с нейната задача да ми помогне и ще те оставя да живееш!

Въздъхнах. Нямаше нужда да се оглеждам наоколо, за да осъзная, че не бях спечелила никакви приятели тук тази вечер. Всъщност бях съвсем сигурна, че съм направила нещата по-лоши.

– Просто ù върни Меча, В’лане, и ни измъкни от тук!

– Твоето желание е заповед за мен – той пое ръката ми и ни Преся навън.

В мига, в който се материализирахме на няколко метра от вайпъра, го ударих с дланите на двете си ръце, искайки да го замразя с всеки грам на онова чуждо място вътре в черепа ми.

За разлика от първия път, когато се опитах да го Нулирам в нощта, когато се срещнахме, той остана вцепенен по-дълго от няколко удара на сърцето. Бях толкова изненадана, че аз самата не помръднах, докато той не се раздвижи, и го ударих отново, като вложих всичко, което имах, в желанието ми да неутрализирам Фае. Ако намерението се броеше, бях силна в тази област. Възнамерявах да порасна някой ден след години. Имах намерение да го овладея напълно.

Засякох. Той остана вцепенен седем секунди. Претърсих го набързо за Копието, потупвайки го надолу, пращайки малки съобщения „Стой вцепенен, копеле!“ с дланите си, докато го правех.

Нямаше копие.

Отстъпих назад и му позволих да се раздвижи.

Взирахме се един в друг през трите метра, които бях поставила между нас, и видях много неща в очите му. Видях смъртта си. Видях отмяната на смъртното ми наказание. Видях хиляди наказания междувременно и познах мига, в който той реши да не предприема действия срещу мен.

– Наистина е трудно да ме видиш като валидна форма на живот, нали? – казах. – Какво би те накарало да ме приемеш по-сериозно? Колко години трябва да живея, за да ме броиш за каквото там оценяваш като нещо, което си заслужава?

– Дълголетието не е определящият фактор. Не оценявам повечето от моята раса. Това е виждане, родено не от надменност, а от еони, прекарани сред тези, които са най-лоши от глупаците. Защо ме Нулира, Шийте зрящ?

– Защото ти значително прецака плана ми там вътре.

– Тогава, може би, следващия път трябва да ми довериш по-фините нюанси на плана ти. Вярвах, че искаш да установиш надмощие и положих усилия да ти помогна в постигането на тази цел.

– Накара ги да мислят, че с теб сме съюзници. Накара ги да се страхуват от мен.

– С теб сме съюзници. И трябва да се страхуват от теб.

Присвих очи.

– Защо трябва да се страхуват от мен?

Той се усмихна слабо.

– Ти едва си започнала да разбираш какво си – и изчезна внезапно.

После ръката му беше в къдриците на врата ми, езикът му навлизаше в устата ми, онова горещо, мрачно, плашещо нещо продупчваше езика ми и се закрепваше там, а аз избухнах в бурен оргазъм.

Той отново беше на три метра от мен, а аз засмуквах въздух като риба на сухо и умствено се мятах по същия начин. Ударните вълни от такъв наситен еротизъм ме разтърсиха толкова силно, че бях моментално прикована на място. Ако се бях опитала да помръдна, щях да се срина.

– Действа само веднъж, МакКайла. Трябва да поставя името си на езика ти всеки път, щом го използваш. Допуснах, че го искаш обратно.

Кимнах бясна. Осъзнах, че не ми беше казал за тази малка уловка.

Той изчезна. Този път не се появи отново.

Опипах за Копието. Беше се върнало.

Стоях неподвижна и чаках последните вълни да отминат. Чудех се дали наистина съм успяла да Нулирам В’лане, или той се беше престорил. Параноизмът ми растеше и се чудех дали всички си играят игри с мен. Нещо, което се движеше толкова бързо, със сигурност можеше да избегне жалките ми усилия в магията на Шийте зрящите. Или наистина го бях изненадала? Какво можеше да постигне, като се преструваше? Асо в ръкава? Че може би един ден наистина ще имам нужда да го Нулирам и това ще бъде денят, в който ще открия, че магията ми не действа и никога не е действала?

Обърнах се и тръгнах към вайпъра. Не бях поглеждала в неговата посока, откакто се бяхме материализирали. Сега го направих и ахнах.

Улф Кунташ беше паркиран от другата му страна, дълбоко в сенките, а Джерико Баронс се беше облегнал на него със скръстени на гърдите ръце, облечен от глава до пети в черно, всяка част от него тъмна и неподвижна като нощта.

Примигнах. Той все още беше там. Трудно беше да го отделя от нощта, но беше там.

– Какво, по... как... откъде дойде ти? – изломотих.

– От книжарницата.

Да бе! Понякога от отговорите му ми се приискваше да го удуша.

– В’лане знаеше ли, че стоиш там?

– Мисля, че двамата бяхте твърде заети, за да ме видите.

– Какво правиш тук?

– Исках да съм сигурен, че не ти трябва подкрепление. Ако ми беше казала, че ще вземеш приказния си малък приятел, нямаше да си губя времето. Възмущавам се, когато ми губиш времето, госпожице Лейн.

Той се качи в колата си и замина.

Следвах го през по-голямата част от пътя до Дъблин. Когато доближихме покрайнините, той срита конете си в галоп, който не можех да поддържам, и го изгубих.


Шест


Беше четири без петнайсет, когато откарах вайпъра до уличката зад книжарницата. Часовете преди съмване между два и четири са най-трудните за мен. Последните няколко седмици се будех всяка нощ точно в 2,17, сякаш това беше официално препрограмираното ми време да изпадна в пристъп на паника, че светът ми ще се разпадне още повече, отколкото досега, ако не започна да крача из стаята и да се тревожа.

Книжарницата е непоносимо тиха по това време и не е трудно да си представя, че съм единственият жив човек на света. През по-голяма част от времето мога да се оправя с кашата, която наричам мой живот, но посред нощ дори аз се депресирам малко. Обикновено накрая подреждам гардероба си, колкото и да е оскъден, или прелиствам модни списания, опитвайки се да не мисля. Съчетаването на тоалети ме успокоява, а подбирането на аксесоари е като балсам за душата ми. Ако не мога да спася света, поне мога да го направя красив.

Но предишната нощ висшата мода от четири различни страни не можа да ме разсее и накрая се озовах сгушена в одеяло на рамката на прозореца с един сух том за историята на ирландския народ, включително няколко многословни, педантични есета за петте нашествия и за митичните Туата Де Данан, отворени в скута ми, докато се взирах през прозореца на стаята ми към морето от покриви и гледах как Сенките се дебнат и се плъзгат извън полезрението ми.

После зрението ми изигра номер и затъмни хоризонта чак докъдето можех да видя, загасвайки всяка светлина, покривайки Дъблин в абсолютен мрак.

Примигнах, опитвайки се да отпъдя илюзията и най-после успях отново да видя светлините, но въображаемото затъмнение изглеждаше толкова истинско, че се боях, че е предчувствие за предстоящи беди.