Мобилният ми телефон иззвъня отново.

– Вдигни го! Баронс мрази да чака. Помисли за предложението ми!

– Откъде познаваш Баронс? – попитах.

Връзката беше прекъснала.

– Добре ли си? – изръмжа Баронс, когато вдигнах мобилния.

– Да.

– Той ли беше?

– Великият ЛГ? – казах сухо. – Да.

– Какво ти предложи?

– Да върне сестра ми.

Баронс не каза нищо дълго време.

– И?

Аз останах тиха също толкова дълго.

– Казах му, че ще си помисля.

Настаналото мълчание се проточи. Странно, никой от нас не затвори. Чудех се къде е той, какво прави. Напрегнах слуха си, но не можах да чуя никакъв шум на заден план. Или телефонът му имаше страхотни способности за изчистване на шума, или той беше на някое тихо място. През ума ми пробяга картина – Баронс, едър и мургав, лежи гол върху бели сатенени чаршафи, ръцете му са сгънати под главата, телефонът е подпрян на ухото му, а татуировките в червено и черно се простират през гърдите му надолу към корема. Крак, сплетен с крак на жена.

Не. Той никога не би позволил на жена да остане през нощта. Без значение колко добър е бил сексът.

– Баронс? – казах накрая.

– Госпожице Лейн!

– Искам да ме научиш да устоявам на Гласа – бях го молила и преди, но той ми беше дал един от неговите уклончиви отговори.

Последва още едно от онези дълги мълчания, после:

– За да опитаме това, а мога да те уверя, че няма да бъде нещо повече от опит, в който силно се съмнявам, че ще успееш, трябва да го използвам върху теб. Подготвена ли си за това?

Потреперих.

– Ще спазваме някои основни правила.

– Харесваш правилата, нали? Колко жалко! Сега си в моя свят и в него няма основни правила. Ще учиш, както ти преподавам, или изобщо няма да учиш.

– Ти си задник.

Той се изсмя и аз отново потреперих.

– Може ли да започнем довечера? – разговорът по телефона с лорд Господар беше относително безопасен. Но ако вместо да се обади, се беше озовал зад мен на улицата и ме беше изкомандвал да мълча, нямаше да мога да отворя уста, за да освободя името на В’лане.

Намръщих се.

Защо не беше тръгнал зад мен? Защо не беше пратил армията си подире ми? Сега, когато се замислих, единствените два пъти, когато изобщо се опита да ме хване, бяха, когато на практика му се бях доставила сама и той вярваше, че съм сама. Това е била твърде удобна възможност, за да я изпусне. Може би лорд Господар не бързаше да ме приближи. Дали се страхуваше от Копието, след като беше видял какво причини то на Малуш? Аз се бях страхувала безкрайно от Копието, когато ядох Ънсийли. Не исках да е близо до мен. Но с Гласа той лесно можеше да ми го вземе. Беше искал доброволното участие на Алина, а сега, изглежда, искаше моето. Защо? Защото ще по-лесно, ако не е против волята ми, или защото е нещо по-сложно от това? Дали Гласът действа само до известна степен, а той искаше нещо от мен, което не би могъл да ме принуди да направя? Или може би (тръпка на лошо предчувствие придружаваше тази мисъл) аз бях само малка част от някакви много по-големи планове, а той вече беше уредил за мен нещо друго и просто не беше дошло точното време. Може би дори сега той изграждаше клетка около мен, която не можех да видя. Щях ли да се събудя някоя сутрин и да вляза право в нея? Малуш лесно ме беше измамил. Бях вярвала, че той е част от моето въображение до последно.

Избутах страшните си мисли настрани, преди да успеят да се умножат. Аз определено исках да се доближа до него. Щях да го убия. А гадният му номер с Гласа беше преграда, която трябваше да мога да преодолея.

– Е – напомних, – кога можем да започнем? – не се доверявах на Баронс, но все пак той беше имал много възможности да използва Гласа върху мен преди, а не го беше направил. Не вярвах, че ще го използва, за да ми навреди и сега. Поне не много. Потенциалната придобивка си струваше риска.

– Ще дойда в десет.

Той затвори.

Беше девет и петнайсет, когато довърших изобретението си, четиридесет и пет минути преди времето, когато Баронс трябваше да пристигне.

Включих го, седнах отново, изследвах го критично няколко минути, после кимнах.

Изглеждаше добре.

Е, не изглеждаше точно добре. Изглеждаше... странно. Като нещо от научнофантастичен филм. Но работеше, а само това имаше значение за мен. Беше ми писнало да не съм в безопасност, когато е тъмно. Беше ми писнало да гледам как фенерчетата ми бягат, въртейки се. Това не можеше да ми избяга. И ако бях права за възможностите му, щях да мина право през Сянката-стена с него.

Трябваше да направя едно последно изпитание.

Беше велико изобретение и се гордеех с него. Идеята ме осени този следобед, по време на една кратка почивка. Тормозех се от мисълта за Сянката отвън, когато внезапно една лампа угасна в главата ми или по-скоро няколко десетки.

Смених табелата и заключих точно в седем, изтичах надолу по улицата до магазина за спортни стоки на ъгъла и купих всичко, което ми трябваше – от шлем за велосипедисти до батерии, скоби, крушки, тубички универсално лепило и каишки като допълнителна предпазна мярка.

После се върнах в книжарницата, пуснах на айпода последната подборка песни, по които бях луда, надух звука на косъм под оглушително и се залових за работа.

Разклатих изобретението си. Изпуснах го. Ритнах го. Но частите му все още оставаха непокътнати. Универсално лепило – най-добрият приятел на едно момиче след тиксото.

Бях доволна. За четиридесет и петте минути, които оставаха до уроците ми по Глас, имах време да изпробвам устройството и дори да се кача горе, за да се освежа малко, не че ми пукаше как изглеждам около Баронс. Просто в Дълбокия Юг жените се учат на ранна възраст, че когато светът се разпада около теб, е време да свалиш пердетата и да си направиш нова рокля.

Всяко истински вдъхновено изобретение се нуждае от лесно запомнящо се име. Аз имах точното за моето. Кой се нуждаше от Гривната на Крус, за да върви сред Сенките?

Плъзнах шлема на главата си и го закопчах стабилно под брадичката си. Пасна ми точно и не можеше да падне от главата ми в разгара на битка. Можех да го перна (ако можех да го направя) и нещото щеше да остане на главата ми. Бях залепила десетки лампи по цялата повърхност на шлема. Скоби се подаваха на няколко сантиметра отпред, отзад и от двете страни с пещерняшки лампи, прикрепени към тях, насочени надолу.

Разперих ръце и се поклоних дълбоко: Представям ви


МакОреол!

С всички тези светещи лампички по него шлемът създаваше перфектен ореол от светлина около цялото ми тяло, чак до стъпалата. Обожавах го! Ако не беше толкова буцест, щях да се опитам да спя с него. Като допълнителна предпазна мярка пристегнах каишите за глезени и китки, в които бях изрязала малки джобчета и бях зашила лампи. Трябваше само да чукна китките си и глезените си и лампите щяха да се включат.

Бях готова.

Но първо исках да направя изпитание вътре в магазина, преди да изляза отвън.

Почуках се от глава до пети, забързах към панела и започнах да изключвам светлините в предната част на книжарницата. Знаех, че сградата все още е обградена от светлина отвън, но все пак ми беше трудно да се принудя да го направя. Страхът ми от тъмното се беше разраснал отвъд разумното. Това става, когато си наясно, че една сянка може да те изяде жив, ако я докоснеш.

Ръката ми се поколеба на последния ред копчета за един дълъг и труден момент.

Но имах моя МакОреол и бях сигурна, че той ще работи. Ако отпуснех на страха и най-малкото предимство, той щеше да ме превземе. Бях научила този урок от Баронс и го бях затвърдила с Малуш. Надеждата дава сили. Страхът убива.

Изключих и последния ред лампи и потопих книжарницата в пълен мрак.

Блестях ярко като малко слънце в стаята.

Разсмях се. Трябваше да се сетя за това по-рано. Нямаше и сантиметър от мен, който не беше осветен. Ореолът ми излъчваше светлина на три метра от мен във всички посоки. И бях права – ако ми стискаше, щях да мина право през Сянката-стена. Никой от вампирите, изсмукващи живота, не можеше да се приближи до мен, щом бях в тази премяна.

Айподът ми засвири „Лоша луна се издига“ на Кридънс Клиъруотър Ривайвъл и аз затанцувах, замаяна от успеха. Имах още едно оръжие в арсенала си, с което да съм по-сигурна, и го бях измислила сама.

Завихрих се из книжарницата, подражавайки на епичния боец, който щях да бъда, благодарение на моя умен МакОреол, без вече да се страхувам от тъмни улици в нощта. Прехвърлях се през столове и се стрелках покрай библиотеки. Нападах дивани, прескачах отоманки. Намушквах въображаеми врагове, имунизирана срещу опасността от Сенките от сиянието на моето собствено изобретение. Няма много място в живота ми за едно добро, обикновено и глупаво забавление, а напоследък нямаше и поводи за празнуване. Възползвам се от двете, когато мога.

– „Надявам се, че си подготвил нещата си – запях, мушкайки една възглавница с Копието. Пера избухнаха във въздуха. – Надявам се, че си готов да умреш“ – завъртях се в заслепяващ вихър от светлини, уцелих с убийствен заден ритник една илюзорна Сянка и същевременно ударих стойката за списания. – „Изглежда те очаква гадно време“ – гмурнах се като лебед под една ниска, въображаема Сянка, промуших се под една по-висока...

...и замръзнах.

Баронс стоеше на предната врата, от него се носеше хладна, старомодна елегантност.

Не го бях чула да влиза от музиката. Той се беше облегнал с рамо на стената и скръстил ръце, ме гледаше.

– „Око за око...“ – провлачих аз, заглъхвайки. Не ми трябваше огледало, за да знам колко глупаво изглеждам. Хвърлих му вкиснат поглед, а после отидох до уредбата, за да я изключа. Когато чух задавен звук зад гърба си, се обърнах и го изгледах враждебно. Изражението му беше обичайното – на високомерие и досада, но този път ъгълчетата на устата му потрепваха.

Бях се пресегнала към уредбата и тъкмо я спирах, когато той избухна.

Завъртях се.

– Не изглеждах чак толкова смешно – сопнах се.

Раменете му се разтресоха.

– О, стига де! Престани!

Той прочисти гърло и спря да се смее. После погледът му бързо се стрелна нагоре, спря се на бляскавия ми МакОреол и Баронс отново започна да се смее. Не знам, може би бяха скобите, които стърчаха от двете страни. Или може би трябваше да взема черен шлем, а не розов.

Разкопчах го и го издърпах от главата си. Закрачих към вратата, включих отново вътрешното осветление, тупнах в гърдите му блестящото си изобретение и закрачих нагоре.

– Най-добре да си спрял да се смееш, когато сляза долу – извиках през рамо.

Не бях сигурна, че ме е чул, толкова силно се смееше.

– Може ли Гласът да те накара да направиш нещо, което за теб е дълбоко морално осъдително? Може ли да те накара да отхвърлиш всичко, в което вярваш? – попитах Баронс, когато се върнах долу петнайсет минути по-късно. Накарах го да чака, отчасти защото още ми пареше от смеха му и отчасти защото бях принципно вбесена от това, че беше подранил. Харесвам, когато мъжете са точни. Не когато подраняват или закъсняват. А когато са точни. Това е една от онези вежливости при срещите, не че с Баронс се срещахме, но смятам, че точно тези вежливости са общовалидни и би трябвало да се практикуват при всички цивилизовани срещи. Копнея за дните на добрите старомодни обноски.

Не споменах смеха му, МакОреола или абсурдния ми танц. С Баронс сме професионалисти в това да пренебрегваме всичко, което може да се случи между нас и има възможност да предизвика някаква емоция, дори ако това е толкова просто чувство като срама. Понякога не мога да повярвам, че съм била под това голямо, твърдо тяло, че съм го целувала, че съм хвърлила бърз поглед в живота му. Пустинята. Самотното момче. Самотният мъж. Не мислете, че не ми е хрумнало, че ако правя секс с Баронс, може да получа отговори на някои от въпросите си за това кой и какво е той. Хрумвало ми е. Но аз бързо напъхах тази идея в заключената кутия. По хиляди причини, които нямат нужда от обяснение.

– Зависи от умението на този, който използва Гласа и от силата на убеждението на жертвата му.

Типичен отговор на Баронс.

– Разясни! – казах сухо. Бях научила нови думи. Четях много напоследък.

Докато се придвижвах навътре в стаята, погледът му падна към краката ми и си проправи път нагоре към лицето ми. Носех избелели дънки, ботуши и прилепнала розова тениска, купена миналото лято на разпродажба, на която пишеше „Аз съм сочно момиче“.

– Обзалагам се, че си – промърмори той. – Свали си тениската! – каза, но този път гласът му отекна с легион от гласове. Понесе се на вълни навън покрай мен, изпълни всеки ъгъл на стаята, като я натъпка с гласове, които ми заповядваха да се подчиня, принуждавайки всяка клетка в тялото ми да го изпълни. Аз исках да махна тениската си. Не по същия, вкоренен в сексуалната принуда начин, по който исках да я махна около В’лане, а просто, защото... ами, не знаех защо. Но исках да я махна на мига.