Започнах да вдигам ръба на тениската си, когато си помислих: „Чакай малко! Не искам да показвам на Баронс сутиена си“ – и дръпнах тениската обратно.

Усмихнах се. Слабо в началото, после по-широко, доволна от себе си. Пъхнах ръце в задните джобове на дънките и изгледах Баронс наперено.

– Мисля, че ще бъда доста добра в това.

– СВАЛИ СИ ТЕНИСКАТА!

Заповедта ме удари като тухлена стена и унищожи ума ми. Поех дъх рязко, почти с писък, и раздрах тениската от деколтето до долу.

– Спри, госпожице Лейн!

Отново Гласът, но не тухлена стена, а по-скоро заповед, която вдигна тухлената стена от мен и ме освободи. Отпуснах се на пода, стиснала половините от тениската, и положих глава на коленете си. Дишах дълбоко няколко секунди, после вдигнах глава и го погледнах. Той можеше да ми е налагал такава принуда по всяко време. Да ме превърне в безмозъчен роб. Както и лорд Господар, той можеше да ме е насилил да изпълнявам заповедите му, когато пожелае. Но не го беше направил. Следващия път, когато откриех нещо ужасяващо за него, щях ли да кажа: „Да, но той никога не ме е принуждавал с Гласа“? Това ли щеше да е извинението, което щях да измисля за него тогава?

– Какво си ти? – избухнах, преди да мога да се спра. Знаех, че си губя времето. – Защо просто не ми кажеш и да свършим с това? – казах ядосано.

– Един ден ще спреш да ме питаш. Мисля, че ще ми хареса да те познавам тогава.

– Може ли да не намесваме дрехите ми в следващия урок? – оплаках се. – Донесох само за няколко седмици.

– Искаше нещо морално осъдително.

– Да – не бях сигурна, че демонстрацията му беше изпълнила целта си. Не бях сигурна, че да сваля тениската си пред него беше морално осъдително.

– Показвах нагледно степени, госпожице Лейн. Вярвам, че лорд Господар е постигнал най-високото ниво на вещина.

– Супер! Е, за в бъдеще пощади тениските ми! Имам само три. Пера ги на ръка, а другите две са мръсни – в „Книги и дреболии Баронс“ нямаше пералня или сушилна машина, а досега отказвах да мъкна нещата си до обществената пералня на няколко преки, въпреки че скоро щеше да ми се наложи, защото дънките не се перат добре на ръка.

– Поръчай каквото ти трябва, госпожице Лейн! Пиши го на сметката на магазина!

– Наистина ли? Мога да поръчам пералня и сушилна машина?

– Можеш също така да задържиш ключовете на вайпъра. Сигурен съм, че има неща, за които ти трябва кола.

Огледах го подозрително. Може би бях загубила още няколко месеца в света на Фае и вече беше дошла Коледа.

Той оголи зъби в една от онези хищнически усмивки.

– Не мисли, че е защото те харесвам. Щастливият служител е продуктивен служител, а колкото по-малко време губиш да излизаш до обществената пералня или да правиш каквито там задачи... има човек като теб... толкова повече време мога да те използвам за моите собствени цели.

Това беше логично. Все пак, докато беше Коледа, имах още няколко неща в списъка с желания.

– Искам резервен генератор и охранителна система. И мисля, че трябва да имам и пистолет.

– Стани!

Нямах воля. Краката ми се подчиниха.

– Иди се преоблечи!

Върнах се, облечена с прасковена тениска с петно от кафе на дясната гърда.

– Застани на един крак и скачай!

– Ти си ужасен! – изсъсках, докато скачах.

– Ключът към устояването на Гласа – инструктира ме Баронс – е намирането на онова място вътре в теб, което никой друг не може да докосне.

– Имаш предвид мястото на Шийте зрящ? – казах, подскачайки като еднокрако пиле.

– Не, различно място. Всички хора го имат. Не само Шийте зрящите. Раждаме се сами и умираме сами. Това място.

– Не разбирам.

– Знам. Точно затова скачаш.

Скачах с часове. Аз се изморих, но той не. Мисля, че Баронс би могъл да използва Гласа цяла нощ и изобщо да не се умори.

Можеше да ме държи да скачам до зори, но в един без четвърт сутринта мобилният ми телефон иззвъня. Веднага помислих, че са родителите ми и сигурно се беше изписало на лицето ми, защото той ме освободи от плена.

Толкова дълго се бях надявала на това, че всъщност направих два скока към чантата ми близо до касата, преди да се усетя.

Тъкмо щеше да прехвърли на гласовата ми поща – нещо, което мразех, откакто пропуснах обаждането на Алина, затова натиснах копчето още в чантата, измъкнах го и го залепих на ухото си.

– „Четвърта“ и „Лангли“ – излая инспектор Джейни.

Замръзнах. Очаквах да е татко, мислех, че просто е забравил фактора разлика във времето. Редувахме се да се обаждаме един на друг през ден, дори само за няколко минути, а бях забравила предишната вечер.

– Лошо е. Седем мъртви, а стрелецът се е сврял в един пъб и заплашва да убие още заложници и себе си. Звучи ли като типа престъпление, за което искаше да ти кажа?

– Да – „стрелецът“ каза Джейни. Беше мъж, което значеше, че съм изпуснала престъплението, което жената, вдигнала Книгата вечерта, когато гледах, беше извършила и Шинсар Дъб вече се беше преместила. Чудех се колко хора е сменила оттогава. Щях да потърся във вестниците за следи. Трябваше ми цялата информация, която можех да намеря, за да се опитам да разбера Мрачната книга, ако исках да предвидя бъдещите ù ходове.

Връзката изключи. Беше направил каквото обеща и нищо повече. Взирах се в мобилния си телефон, чудейки се как да се отърва от Баронс.

– Защо Джейни ти се обади в такъв час? – каза той меко. – Да не са те назначили за почетен член на Гарда, откакто те арестуваха последния път?

Погледнах го през рамо с недоверие. Той стоеше в другия край на стаята, а звукът на телефона ми беше намален. Може би беше доловил гласа на инспектора от това разстояние, но нямаше начин да е чул подробностите.

– Странно – казах.

– Защо не ми казваш, госпожице Лейн?

– Каза, че може би има нова следа по случая на сестра ми – беше слаба лъжа, но първата, която ми беше дошла наум. – Трябва да тръгвам – пресегнах се зад гишето, сграбчих раницата си, пъхнах вътре моя МакОреол, закрепих кобура си, прехвърлих Копието от ботуша под мишницата, после нахлузих яке и се отправих към задната врата. Щях да взема вайпъра и да карам към „Четвърта“ и „Лангли“ колкото можех по-бързо. Ако стрелецът беше още на мястото, и Шинсар Дъб щеше да е там. Ако стрелецът беше вече мъртъв, щях да карам нагоре и надолу по улиците в непосредствена близост в плътна решетка, очаквайки сърбеж.

– Как не! Той каза „Четвърта“ и „Лангли“. Седем мъртви. Какво ти пука?

Що за чудовище имаше такива уши? Не можеше ли да ми се падне полуглухо? Намръщих се и продължих към вратата.

– Ще спреш на място и ще ми кажеш къде отиваш.

Краката ми спряха, независимо от волята ми. Копелето беше използвал Гласа.

– Не ми причинявай това! – казах през стиснати зъби, пот избиваше по челото ми. Борех се с него с всичко, което имах, и отслабвах бързо. Исках да му кажа къде отивам почти толкова силно, колкото исках да убия лорд Господар.

– Не ме карай! – каза той с нормален глас. – Мислех, че работим заедно, госпожице Лейн. Мислех, че сме обединени от обща кауза. Това обаждане от инспектора има ли нещо общо с Шинсар Дъб? Не криеш нищо от мен, нали?

– Не.

– Последно предупреждение. Ако не ми отговориш, ще го изтръгна от гърлото ти. И докато го правя, ще те питам всичко останало, което ми се прииска.

– Това не е честно! Аз не мога да използвам Гласа върху теб – извиках. – Ти само ме учиш да му устоявам.

– Никога няма да можеш да го използваш върху мен. Не ако аз те уча. Учител и ученик развиват имунитет един към друг. Това е добър стимул за теб, нали, госпожице Лейн? Сега говори! Или ще получа информацията, която искам, или, ако се бориш с мен, ще боли.

Той беше акула, която беше надушила кръв и нямаше да спре да обикаля, докато не ме погълне. Нямах никакво съмнение, че ще направи това, с което ме заплашваше, а се боях какво може да попита, ако започнеше насила да вади отговори от мен. Беше чул адреса. Със или без мен щеше да отиде. Беше по-добре да отида и аз. Щях да измисля план по пътя.

– Качвай се в колата! Ще ти кажа, докато пътуваме.

– Моторът ми е отпред. Ако има задръстване, ще стане по-бързо. Ако си крила нещо от мен, значи си много загазила, госпожице Лейн.

В това не се и съмнявах. Но не бях сигурна кой ще ми бъде по-ядосан преди нощта да свърши – Баронс, защото не му бях казала по-рано, или В’лане, защото бях нарушила обещанието си към него и бях казала на Баронс. Усещах чуждото нещо, продупчило езика ми, натрапчиво и опасно в устата си.

Дъблин беше мрачен, странен цирк, в който вървях по високо вързано въже и ако имаше обезопасителна мрежа някъде под мен, със сигурност не я виждах.


Седем


Също като пикапите с високо окачване в Дълбокия Юг, харлитата са ода за тестостерона – колкото по-голям и по-шумен, толкова по-добре. Там на юг камиони и мотори реват: „Виж ме! По дяволите, аз съм голям и шумен, и див, и даа, не би ли искала част от мен?“.

Харлито на Баронс не ревеше. Дори не мъркаше. Хищник в хром и абанос, то се плъзгаше безшумно в нощта и шепнеше: „Аз съм голям и тих, и смъртоносен, и по-добре се надявай да не взема част от теб!“.

Усещах яростта в раменете под ръцете ми, докато се носехме през тесни улички, и завивахме край ъгли, като се накланяхме толкова ниско, че трябваше да притискам плътно краката си, от страх да не остържа няколко слоя кожа по асфалта, но както и във всичко останало, което Баронс предприема, той беше господар на прецизността. Моторът правеше за него неща, които не бях сигурна, че един мотор може да прави. На няколко пъти едва не обвих крака и ръце около него и не се покатерих на гърба му, от страх да не падна.

Тялото му беше настръхнало от яд. Фактът, че знаех нещо за Книгата, което не му бях казала, беше възможно най-тежкото прегрешение, що се отнасяше до него. При последната ни среща с Шинсар Дъб бях научила, че за него тя е най-същественото нещо на света, по каквато и да беше причина. Въпреки изнервящата тъмна енергия, която се носеше от него, накрая го прегърнах с всички сили, просто за да се задържа на мотора. Беше като да прегърна нискочестотно енергийно поле. Понякога се чудя дали Баронс въобще има някакъв страх към риска от нараняване. Не живее така, сякаш има.

– Не е като да не пазиш тайни от мен – най-накрая изкрещях в ухото му.

– Не пазя такива, които засягат шибаната Книга – изръмжа той през рамо. – Това е нашата сделка, нали? Ако не за друго, ние сме честни един с друг за Книгата.

– Не ти се доверявам.

– И мислиш, че аз ти се доверявам? Не си била извън памперсите достатъчно дълго, за да може някой да ти се довери, госпожице Лейн. Дори не съм сигурен, че трябва да ти се позволява да боравиш с остри предмети.

Ударих го отстрани.

– Това не е вярно. Кой яде Ънсийли? Кой оцеля без значение от цената? Кой продължава да излиза навън и да се изправя срещу всякакви извратени чудовища и да продължава да намира причина да се усмихва, докато го прави? За това е нужна истинска сила. Това е повече, отколкото ти можеш да направиш. Ти си кисел и мрачен, и потаен през цялото време. Мога да ти кажа, че с теб не е удоволствие да се живее.

– Усмихвам се понякога. Дори се смях на твоята... шапка.

– МакОреол! – поправих го стегнато. – Това е гениално изобретение и означава, че не ми трябваш ти или В’лане, за да ме пазите от Сенките, и това, Джерико Баронс, струва теглото си в злато – да нямам нужда от никой от вас, за да направя нещо.

– Кой дойде да те учи на Гласа тази вечер? Мислиш ли, че би могла да намериш друг учител? Тези, които могат да използват тази сила, не я споделят. Независимо дали ти харесва, ти имаш нужда от мен и се нуждаеш от мен от деня, в който стъпи в тази страна. Помни това и спри да ме вбесяваш!

– Ти също се нуждаеш от мен – изръмжах.

– Точно затова те уча. Затова ти осигурявам безопасно място, където да живееш. Затова продължавам да спасявам живота ти и се опитвам да ти давам нещата, които искаш.

– О, н-нещата, к-които ис-скам? – заекнах аз, защото бях толкова бясна, че се опитах да изплюя думите наведнъж. – Ами отговори? Опитай да ми дадеш от тях!

Той се засмя, а звукът отскочи от тухлените стени на тясната уличка, по която профучавахме, и отекна така сякаш много мъже се смееха навсякъде около мен, което беше зловещо.