– Денят, в който ти дам отговори, ще бъде денят, в който вече няма да имаш нужда от тях.

– Денят, в който вече няма да имам нужда от тях – казах му ледено, – ще бъде денят, в който ще съм мъртва.

Докато пристигнем на местопрестъплението, стрелецът си беше пръснал черепа, тези от заложниците, които бяха оцелели, получаваха грижи и зловещият дълг да бъдат преброени и събрани телата беше започнал.

Улицата беше затворена около пъба от едната пряка до другата, натъпкана с полицейски коли и линейки, и гъмжеше от Гарда. Паркирахме и слезнахме от мотора на пряка от мястото.

– Допускам, че Книгата е била тук. Усещаш ли я?

Поклатих глава.

– Вече я няма. Натам! – посочих на запад. Леден канал течеше на изток в нощта. Щях да го отведа в противоположната посока и накрая да заявя, че съм изгубила „сигнала“ ù. Ужасно ми се гадеше и не заради всички тела и кръвта. Шинсар Дъб е връхната точка в гаденето. Бръкнах в джоба си и извадих едно хапче против гадене. Усещах началото на жестока мигрена и се надявах да не удари.

– По-късно ще ми кажеш всичко, което знаеш. Някак си разбрала как се движи из града и това е свързано с престъпленията, нали?

Беше добър. Когато кимнах внимателно, опитвайки се да не разполовя черепа си, той каза:

– И някак си успяла да принудиш Джейни да ти дава информация. Как си постигнала това, честно казано, ме мога да си представя.

– Боже, може би не съм чак такава глупачка, за каквато ме мислиш – пъхнах още едно хапче в устата си и си отбелязах да започна да нося и аспирин.

След кратка пауза той каза стегнато:

– Може би не си – което беше почти като извинение от Баронс.

– Нахраних го с Ънсийли.

– Да не си откачила? – избухна Баронс.

– Подейства.

Той присви очи.

– Някой може да помисли, че развиваш ситуационна етика[4].

– Мислиш, че не знам какво е това? Баща ми е адвокат. Знам какво е това.

Бледа усмивка изви устните му.

– Връщай се на мотора и ми кажи накъде да вървим!

– Ще ти кажа накъде да вървим – измърморих горчиво, а той се засмя. Докато се носехме надолу по улицата, надалеч от Мрачната книга, главоболието ми започна да отслабва. Внезапно бях толкова възбудена, че се хванах в опасна близост до това да започна да трия болезнените си зърна в гърба на Баронс. Мигновено се дръпнах и погледнах през рамо. Сърцето ми потъна. Бръкнах за Копието. Нямаше го.

Баронс сигурно беше усетил напрежението в тялото ми, защото погледна през рамо към мен и видя това, което и аз – Фае принцът се пресяваше по улицата зад нас, в един миг там, после го няма, в следващия на десетина крачки по-близо.

– Достатъчно лошо е, че не ми каза за Книгата, госпожице Лейн, но ми кажи, че не си казала на него!

– Трябваше. Исках да направи нещо за мен, а това беше всичко, което можех да му предложа и с което бях готова да се разделя. Но не му казах всичко.

Всъщност умишлено го бях заблудила, така че как ме беше открил тази вечер? Глупав късмет? Не би могъл да проверява всяко престъпление в града!

Гневът отново обхвана тялото на Баронс и този път беше по-зле отпреди. Той спря толкова рязко, че се забих в гърба му, паднах от мотора и се проснах на пътя. Докато се изправя и изтупам праха от дрехите си, Баронс беше слязъл от мотора, В’лане също беше спрял и стоеше на улицата на около десетина метра.

– Ела тук, госпожице Лейн! Веднага!

Не помръднах. Бях се вбесила, че ме изхвърли така. От това главата ме беше заболяла още по-зле. Освен това един разярен Баронс бе нещо, до което искате да стоите не повече, отколкото да се сгушите до вбесена кобра.

– Освен ако не искаш той да се Пресее и да те вземе, ела до мен! Сега! Или искаш да отидеш с него?

Погледнах към В’лане и се приближих към Баронс. В’лане беше толкова леден от неудоволствие, че малка фъртуна заледяваше неговия край на улицата, а аз не бях облечена за такова време. Добре, може би В’лане ме плаши малко повече от Баронс. В’лане използва сексуалността си срещу мен, а аз съм податлива на нея.

Баронс не го прави. Дори сега ръката ми се плъзгаше към дюкяна, търсейки ципа, и аз едва не изхленчих. Потърсих онова хладно, чуждо място в пулсиращата ми глава. Аз съм силна, казах си, аз съм Шийте зрящ. Няма да се поддам.

Баронс положи ръка върху рамото ми и аз се преместих в подслона ù. Нещото на езика ми гореше. Дамгата ме сърбеше. В този миг презирах и двамата.

– Стой далеч от нея! – изръмжа Баронс.

– Тя идва при мен по собствена воля. Тя ме вика, тя ме избира – В’лане беше в най-силния си блясък в злато, бронз и лед в цветовете на дъгата. Той ме огледа надменно. – Ще се занимая с теб по-късно. Ти наруши сделката ни. Има цена за това – той се усмихна, но Фае не знаят как наистина да се усмихват. Те залепват човешко изражение на неестествено перфектните си лица. – Не се страхувай, МакКайла! Аз ще... как го казвате? – ще го целуна, за да ти мине, когато свърша.

Махнах ръката си от ципа.

– Не съм нарушила сделката ни умишлено, В’лане. Баронс подслуша нещо, което не трябваше да подслушва.

– Опущение или престъпление, каква е разликата?

– Има разлика. Дори в съда разпознават разликата.

– Човешки закон. Законът на Фае не познава такова нещо. Има последствия. Начините, по които са постигнати, нямат тежест. Ти каза, че не знаеш как да проследиш Книгата.

– Не знам. Просто последвах предчувствие тази вечер. Извадих късмет. Ти?

– Безочливост и лъжи, МакКайла. Не допускам нито едно от двете.

– Няма да повредиш и един косъм от главата ù или ще те убия! – каза Баронс.

„Нима? С какво?“ – исках да попитам. В’лане беше Фае. Копието ми го нямаше, а Мечът беше у Роуина.

Леденото притегляне на Книгата намаляваше. Тя се движеше бързо. Следващата ù жертва беше в кола, и то бърза. Стигнах до самодоволна и напълно извън темата мисъл на любител на коли: „Не по-бърза от моята. Аз имам вайпър. Ключовете му са в джоба ми.“

Самодоволната мисъл избледня. Идеята да оставя Книгата да се измъкне, да ù позволя да обикаля наоколо и да унищожава живота на още хора нараняваше самата ми същност. Но без значение колко настоятелно моите сетива на Шийте зрящ крещяха по мен да я проследя, не смеех. Не с Баронс и В’лане наоколо. Трябваше да разбера повече за Книгата. Трябваше да разбера как да сложа ръка върху нея и да направя правилното нещо. Кого заблуждавах? Трябваше да знам какво е правилното нещо. Ако допуснем, че накрая успея да я взема, на кого можех да се доверя? На В’лане? На Баронс? На Роуина? Да пази Бог! Щеше ли самата Сийли кралица да се появи и да спаси положението? Някак си се съмнявах. Нищо в живота ми вече не беше лесно.

– Нямаш право да я имаш – казваше В’лане на Баронс.

– Силата дава правото. Не беше ли това твоето мото?

– Никога не би могъл да разбереш моето мото.

– По-добре, отколкото смяташ, фейо.

– Нищо не можеш да направиш с нея, дори да успееш да я вземеш. Ти не говориш езика, на който е написана, и не би могъл да се надяваш да го дешифрираш.

– Може би имам камъните.

– Не всички – каза В’лане студено и от презрението в гласа му разбрах, че той има поне един, ако не и двата други камъка за превод, които ние търсехме. Четирите мистични прозрачни камъка трябваше да са на едно място, за да „разкрият истинската природа“ на Шинсар Дъб. Баронс вече имаше единия, когато го срещнах. Неотдавна аз откраднах втория от Малуш – събитие, което беше ускорило враждебността между нас.

Баронс се усмихна. Умен мъж. До този момент беше подозирал, но не беше сигурен.

– Може би съм научил достатъчно от твоята принцеса, за да не ми трябват и четирите – присмя се Баронс, а в думите му имаше цял свят на намеци. Дори аз, която нямах представа какво намекваше, чух обидата в тях и знаех, че тя сряза надълбоко. Между В’лане и Баронс имаше история. Те не се презираха взаимно само заради мен. Имаше нещо повече от това.

Лед покри робата с цветовете на дъгата на В’лане, понесе се надолу по павираната улица и се разшири, покривайки паважа от канавка до канавка с тънък черен слой, който пукаше като изстрели, докато обвиваше по-топлия камък.

Добре, нека се бият! Нека Книгата изчезне и отнесе проблемите ми с нея! За да налея масло в огъня, казах:

– Защо двамата се мразите толкова много?

– Чука ли я вече? – В’лане ме пренебрегна напълно.

– Не се и опитвам.

– Превод: Усилията ти са се провалили.

– Не, не са – казах. – Той не се е опитвал. За ваша информация, момчета, а използвам термина много свободно, в мен има много повече от секс.

– Ето защо си още жива, госпожице Лейн. Продължавай да развиваш тези си заложби!

След като и двамата бяха тук, за разнообразие, имах предчувствие, което исках да изпробвам.

– Какво е Баронс? – попитах В’лане. – Човек или нещо друго?

Принцът погледна Баронс и не каза нищо.

Баронс ми хвърли остър поглед.

– Е, Баронс – казах сладко, – разкажи ми за В’лане! Той добър ли е, или лош?

Баронс погледна настрани и не каза нищо.

Поклатих глава отвратена. Беше както подозирах. Мъже! Еднакви ли бяха сред всички видове, независимо дали са хора, или не?

– И двамата имате нещо срещу другия и никой от вас няма да го издаде, за да запази собствените си тайни в безопасност. Невероятно! Вие се мразите и все пак се държите един за друг. Е, знаете ли какво? Майната ви! Свърших и с двама ви.

– Големи думи за малък човек – каза В’лане. – Ти се нуждаеш от нас.

– Той е прав. Примири се, госпожице Лейн!

Супер! Сега обединяваха силите си срещу мен. Предпочитах В’лане да изчезва, когато Баронс се появява. Това значеше ли, че В’лане все пак не се страхува от Баронс? Огледах разстоянието между тях. Ако Баронс пристъпеше напред, дали В’лане щеше да отстъпи? Трудно можех да го допусна. След миг размисъл се измъкнах изпод ръката на Баронс и пристъпих зад него. Усетих как се отпуска малко. Според мен мислеше, че търся закрилата на тялото му, използвайки движението да покажа, че съм избрала страна. Представих си колко самодоволен изглежда точно сега.

Бутнах го напред с всичка сила. В’лане мигновено се плъзна назад. Баронс ми хвърли яростен поглед през рамо. Не мисля, че много жени бутат Баронс наоколо.

– Какви игри играеш, Шийте зрящ? – изсъска В’лане.

Фае принцът се страхуваше от Баронс. Опитах се да обработя тази мисъл, но не съм сигурна, че успях.

– Можеш ли още да усетиш Книгата? – попита Баронс, а един мускул трептеше на челюстта му.

– Да, къде отиде? – настоя В’лане. – Накъде?

– Изгубихте твърде много време в разправии – излъгах. Все още усещах слаб гъдел. Беше спряла някъде. – Излезе от радара ми преди няколко минути – не бях сигурна, че някой от тях ми повярва, но какво можеха да направят?

Всъщност ми хрумна, че и двамата можеха да ми направят нещо наистина гадно, ако искаха. Баронс можеше да използва Гласа, да ме принуди да му кажа истината и да ме накара да проследя Книгата. А ако разбирах заробването от Секс-до-смърт-Фае, В’лане можеше да увеличи онова секс нещо и да ме насочва наоколо като разгонена малка кучка.

Тогава защо не го правеха? Защото наистина бяха прилични момчета с прилични мотиви, въпреки обърканите личности ли? Или защото не искаха другия наоколо, когато ме използваха, за да намеря Книгата, а нито един от двамата не можеше да измисли начин да се отърве от другия в момента?

Ние всички я оставяхме да се измъкне, за да попречим на другите да я имат? Еха! Някога ми беше трудно по геометрия в гимназията. Животът беше много по-сложен от математиката.

– Мърдай! – каза Баронс. – Качвай се на мотора!

Не ми хареса тонът му.

– Къде ще отидеш, госпожице Лейн, ако не с мен или с него? Обратно у дома в Ашфорд? Ще тръгнеш ли сама? Ще си вземеш ли апартамент? Ще трябва ли баща ти да дойде да прибере багажа ти така, както ти разчисти след сестра ти?

Обърнах се и започнах да вървя. Той ме последва, достатъчно близо, за да усетя дъха му на врата си.

– Той ще те Пресее – каза с ниско ръмжене, – ако му дадеш възможност.

– Не мисля, че ще рискува да се приближи на пет метра от теб – казах хладно. – И няма нужда да ми напомняш, че сестра ми е мъртва. Това беше евтин изстрел.

Качих се на харлито.

Да отида с В’лане и да бъда наказана за нарушаването на сделката ни?

Щях да рискувам с Баронс. Засега.


Осем