–Част от пощата ти е пропуснала дупката – каза Дани, докато отваряше вратата и вкарваше колелото си вътре.

Вдигнах поглед от книгата, която четях (отново ирландските нашествия, едно от най-скучните проучвания, които някога съм правила, като изключим някои от частите за Фир Болг и Фоморите), и след като огледах зад нея, за да съм сигурна, че е сама, се усмихнах. Къдравата ù кестенява коса беше развяна от вятъра, бузите ù бяха зачервени от студа, а тя беше завършила зелената си раирана униформа на Корпорация „Бързи пощи“ с наперено сложена шапка на компанията и с вечното си изражение „скучно ми е и съм твърде готина за приказки“.

Харесвам Дани. Тя е различна от другите Шийте зрящи. Бях я харесала от първия ден, в който я срещнах. Има нещо сродно в нас, освен факта, че и двете търсим отмъщение – тя за майка си, аз за сестра си.

– Роуина ще те убие за това, че идваш тук, нали знаеш? – намръщих се, когато ми хрумна едно подозрение. – Или тя те е пратила?

– Не. Измъкнах се. Не мисля, че някой ме е проследил. Ти си най-отгоре в скапания ù списък, Мак. Ако ме беше пратила, щеше да ме прати с Меча.

Затаих дъх. Никога не съм искала да се бия с Дани. Не защото се боя, че може да не спечеля (въпреки че с нейната суперчовешка скорост предполагах, че е възможно), а защото не исках да видя тази жизнерадостна, непочтителна искра загасена от моята ръка или от нечия друга.

– Нима?

Тя се ухили палаво.

– Не. Не мисля, че те иска мъртва. Просто иска да пораснеш, мамка му, и да се подчиняваш на всяка дума. Тя иска същото и от мен. Не разбира, че ние сме шебано пораснали. Ако имаш собствено мнение, Роуина те нарича дете. Ако нямаш собствено мнение, аз те наричам овца. Беее – каза тя, правейки гримаса. – Манастирът е толкова пълен с тях, че смърди на овчи лайна през лятото.

Преглътнах смеха си. Само щеше да я поощри.

– Спри да ругаеш! – казах. И преди тя да успее да се ядоса, добавих: – Защото красивите момичета нямат грозна уста, ясно? Понякога и аз ругая. Но го правя умерено.

– На кого му пука дали съм красива? – присмя се тя, но ми беше прозрачна. Първия път, когато я видях, тя носеше грим, беше с нормални дрехи и аз помислих, че е по-голяма, отколкото беше. В униформата и без цялата тази очна линия, можех да видя, че е на тринайсет, най-много на четиринайсет и е блокирана в онази неприятна фаза, която всички изстрадваме с времето. И аз имах дългурест период, когато бях убедена, че гените на Лейн ме бяха предали и за разлика от Алина щях да порасна грозна и до края на живота си щях да съм затъмнена от по-голямата си сестра, докато хората казваха тъжно и не съвсем тихо: „Горката МакКайла! Алина е взела ума и красотата“.

Дани беше хваната в затвора на юношеството. Трупът ù още не беше настигнал ръцете и краката ù и въпреки че хормоните вече опустошаваха кожата ù, все още трябваше да оформят бедрата и бюста ù. Да си заклещена между детството и женствеността е тежко, а тя трябваше да се бие и с чудовища на всичкото отгоре.

– Ще бъдеш великолепна един ден, Дани – казах ù. – Затова си изчисти езика, ако искаш да дружиш с мен!

Тя подбели очи, облегна колелото си на гишето, метна навит на руло сноп поща и се запъти към поставката за списания, но не преди да зърна стреснатия, замислен поглед в очите ù. Щеше да помни какво ù казах. Щеше да се държи за него в най-трудните моменти и щеше да ù помогне по същия начин, по който обещанието на леля Айлийн, че един ден ще бъда красива, ми беше помогнало да премина онзи етап.

– Намерих я на тротоара – подхвърли тя през рамо. – Шебаният пощальон не може дори да улучи дупката – натърти тя с поглед, който предизвикваше да я поправя и сигурно щях, но тя измъкна списание „Хот Род“[5] от поставката.

Добър избор. Щях да избера същото на нейната възраст.

– Знаеш ли, че стоиш на ръба на цял квартал гадни Ънсийли?

– Имаш предвид Сенките? – казах, разсеяно прехвърляйки пощата. – Да. Наричам я Мрачна зона. Открих три такива в града.

– Ти измисляш най-яките имена. Не те ли полазват тръпки от това, че са толкова близо?

– Полазват ме от това, че изобщо съществуват. Виждала ли си какво оставят?

Тя потрепера.

– Да. Роуина ме прати с екип да търсим няколко от нас, които не се бяха прибрали една вечер.

Поклатих глава. Тя беше твърде млада, за да вижда толкова много смърт. Трябваше да чете списания и да мисли за сладки момчета. Докато ровех през брошури и купони, забелязах един плик в средата. Бях виждала такъв плик и преди – плътна, чиста, бледокремава хартия.

Без обратен адрес.

Носеше марка от Дъблин, отпреди два дни.

МакКайла Лейн, Книги и дреболии Баронс – пишеше.

Разкъсах го с треперещи ръце.

Говорих с Мак тази вечер.

Затворих очи, стегнах се умствено, после отново ги отворих.

Беше толкова хубаво да чуя гласа ù! Можех да си я представя как лежи на леглото си, просната върху юргана с цветовете на дъгата, който мама ù направи преди години и който е разръфан по краищата от стотиците пранета, но въпреки това Мак отказва да го изхвърли. Бих могла да затворя очи и да подуша ябълковия пай с карамел и смлени орехи, който мама пече. Бих могла да чуя на заден план как тате и старият Марли от съседната къща крещят за Атланта Брейвс, докато гледат бейзбол, сякаш способността на батъра да удари топката зависи от това колко силно могат да викат те. Домът сякаш е на милиони километри, не само на шест хиляди – просто се качвам на самолета и бих могла да я видя.

Кого заблуждавам? Домът е на милион животи далеч. Толкова силно искам да ù кажа. Искам да кажа: „Мак, ела тук! Ти си Шийте зрящ. Ние сме осиновени. Задава се война, а аз се опитвам да я спра, но ако не мога, ще трябва все пак да те доведа тук, за да ни помогнеш да се бием.“ Искам да кажа: „Липсваш ми повече от всичко на света и те обичам толкова много!“. Но ако го направя, тя ще разбере, че нещо не е наред. Беше твърде трудно да го крия от нея, защото тя ме познава прекалено добре. Искам да се пресегна през телефонните линии и да прегърна малката си сестричка. Понякога се боя, че никога няма да мога да го направя отново. Че ще умра тук и ще останат цял живот неизречени и ненаправени неща. Но не мога да си позволя да мисля така, защото...

Свих юмрук, смачквайки страницата на топка.

– Наглеждай магазина, Дани! – излаях и забързах към банята.

Тръшнах вратата, заключих я, седнах на тоалетната чиния и овесих глава между коленете си. След малко си издухах носа и избърсах очи. Почеркът ù, думите ù, любовта ù към мен се бяха плъзнали като нечакан нож право в сърцето ми. Кой ми пращаше тези глупави, болезнени страници и защо?

Разгънах страницата, загладих я на крака си и продължих от там, докъдето бях спряла.

...ако го направя, ще изгубя надежда, а надеждата е всичко, което имам. Научих нещо важно тази вечер. Мислех, че преследвам Книгата и това ще бъде краят. Но сега знам, че трябва да пресъздам това, което някога е било. Трябва да намерим петте, предречени от Пророчеството на Убежището. Само Шинсар Дъб не е достатъчна. Нуждаем се от камъните и от Книгата, и от петте.

Това беше краят на страницата. Нямаше нищо от другата страна.

Взирах се в нея , докато не се разфокусира. Кога свършва скръбта? Свършва ли някога? Или просто изтръпваш от това, че те е боляло толкова много пъти?

Щеше ли да ми израсте емоционално здрава тъкан? Надявах се. И в същото време се надявах да не израсте. Как можех да предам любовта към сестра си и да не страдам всеки път, щом помисля за нея? Ако спреше да ме боли, това щеше ли да означава, че съм спряла да я обичам?

Как беше научила Алина за Убежището? Аз едва наскоро бях научила за неговото съществуване и какво точно беше – Висшият съвет на Шийте зрящите. Роуина твърдеше, че никога не е срещала сестра ми, но все пак Алина беше написала в дневника си за управляващото тяло на самата организация, която ръководеше Роуина, и някак беше разбрала за пророчество, предсказано от тях.

Какво бяха петте? Какво беше Пророчеството на Убежището?

Стиснах слепоочия и разтрих главата си. Зли книги и тайнствени играчи, и заговори в заговорите, а сега и пророчества? Преди ми трябваха пет неща – четирите камъка и Книгата. Сега ми трябваха десет? Това не беше просто абсурдно, беше нечестно.

Натъпках страницата в предния джоб на дънките си, изправих се, освежих лицето си, поех дълбоко дъх и излезнах, за да освободя Дани от задълженията ù на касата. Дори очите ми да бяха твърде бляскави, когато застанах зад гишето или тя не забеляза, или разбираше едно-две неща за скръбта и ме остави на мира.

– Някои от момичетата искат да се срещнат с теб, Мак. Затова дойдох днес. Помолиха ме да те попитам, защото мислят, че няма да ги пуснеш да влязат през вратата и са ужасени, че познаваш принц – котешките ù очи се присвиха. – Какъв е той? – младежкият ù глас беше приглушен от опасна смес от очарование и събуждащи се хормони.

В’лане беше еквивалента на Луцифер за Шийте зрящите. И дори мотивите му в сегашното затруднено положение на човечеството да отразяваха нашите, трябваше да се страхуват от него, да го отбягват, а една част дълбоко в мен дори настояваше, че той трябва да бъде унищожен. Сийли и Ънсийли – Фае по еднакъв начин бяха наши врагове. Винаги са били и винаги ще бъдат. Защо, о, защо най-опасните и забранени за нас мъже са най-неустоими?

– Фае принцовете убиват Шийте зрящи, Дани.

– Той не е убил теб – тя ми хвърли възхитен поглед. – Изглеждаше сякаш яде от ръката ти.

– Никоя жена не може да накара Фае да яде от ръката ù – казах рязко, – затова не си и мечтай!

Тя присви глава виновно и аз въздъхнах, спомняйки си какво е да си на тринайсет. В’лане щеше да е обект на всяка моя тинейджърска фантазия. Нито рок звезди, нито актьори биха могли да се съревновават със златния, безсмъртен, нечовешки еротичен принц. В моите мечти щях да го поразя с интелигентността си, щях да го прелъстя с напъпилата ми женственост, щях да успея да спечеля сърцето му там, където никоя жена не би могла да успее, защото, разбира се, във фантазията ми аз щях да му даря сърцето, което той нямаше.

– Толкова е красив! – каза тя, изпълнена с копнеж. – Като ангел е.

– Да – съгласих се равно. – Падналият.

Думите ми не успяха да променят изражението на лицето ù. Можех само да се надявам никога повече да не го види. Не виждах причина да се срещат. В даден момент в близкото бъдеще трябваше да проведем дълъг разговор за живота. Тя беше закъсняла. Едва не се разсмях. Аз също бях закъсняла. После дойдох в Дъблин.

– Кажи ми повече за срещата, която искат момичетата, Дани! – какво ли преследваха?

– След като си замина онази нощ, стана ужасна кавга. Роуина прати всички обратно в леглата, но след като тя се махна, всичко започна отново. Някои от момичетата искаха да те намерим и да ти отмъстим. Но Кат – тя беше с Мойра онзи ден, каза, че не си искала да го направиш и че би било нередно, а много момичета я слушаха. Някои от тях не са доволни от Роуина. Мислят, че прекалено много ни стяга юздите. Мислят, че трябва да сме на улиците, да правим каквото можем, за да спрем ставащото, вместо само да минаваме покрай него с колелетата всеки ден и да гледаме. Тя почти никога не ни пуска навън да убиваме.

– С едно-единствено оръжие мога да разбера защо – мразех да се съгласявам със старицата, но по тази точка бях на същото мнение.

– Тя пази Меча за себе си. Не ù харесва да остава без него. Мисля, че се страхува.

Можех да разбера и това. Снощи, преди да се кача на мотора и да забързаме, бях проверила за Копието. Въпреки очевидното му неудоволствие от мен, В’лане беше спазил думата си и ми го беше върнал на раздяла.

Беше закачено на бедрото ми, докато се къпех.

Беше в ръката ми, докато спях.

– Можем да се бием, Мак. Може би не можем да ги убиваме без Меча, но със сигурност можем да сритаме някои шебани задници и може би те ще помислят отново дали да се разположат в града ни. Бих могла да спасявам десетки хора всеки ден, ако тя ми позволяваше. Виждам ги как вървят по улицата, как се държат за ръце с хора – тя потрепери – и знам, че тези хора ще умрат. Бих могла да ги спася!

– Но тези Ънсийли, които спреш, само ще се преместят към друга жертва, ако не ги убиеш, Дани. Би спасила един човек, за да осъдиш друг – самата аз бях обмисляла това. И се чувствах по същия начин. Бяхме безнадеждно превъзхождани с двете оръжия, с които разполагахме.

Устата ù се изкриви.