– Това казва и Роуина.

Уф! Аз не бях като Роуина.

– В този случай тя е права. Да ги отклоняваме не е достатъчно. Трябват ни повече оръжия. Повече начини да ги убиваме, а аз не мога да дам Копието, така че, ако те използват като примамка за някакъв капан... – предупредих. – Не съм убила Мойра. Беше нещастен случай. Но няма да позволя някой да вземе Копието.

– Не се опитват да те вкарат в капан, Мак. Кълна се! Просто искат да говорят с теб. Мислят, че има неща, които стават, за които ти не знаеш, и смятат, че ти може да знаеш някои неща, които ние не знаем. Те искат размяна на информация.

– Какво смятат те, че не знам? – настоях. Имаше ли някоя заплаха, за която не бях наясно? Нов, дори още по-лош враг там навън, прицелен в мен?

– Ако ти кажа още нещо, те ще ми се ядосат. Обикновено половината манастир ми е ядосан. Няма да вбесявам другата половина. Казват, че биха се срещнали с теб на неутрална територия и че ти можеш да избереш къде. Ще го направиш ли?

Престорих се, че го обмислям, но вече бях решила. Исках да знам какво знаят те и отчаяно исках достъп до техните архиви. Роуина ми беше дала да надзърна в една от многото им книги за Фае, когато Дани ме беше отвела да се срещна с нея в КБП. Беше ми показала първите няколко изречения от статия за В’лане и оттогава ме сърбяха ръцете да я пипна и да дочета останалото. Беше разумно да смятам, че ако съществува информация за Шинсар Дъб, тя е някъде при Шийте зрящите. Да не споменаваме надеждата ми, че някъде в манастира бяха отговорите на въпросите за майка ми и моето наследство.

– Да, но ще ми трябва проява на доверие.

– Какво искаш?

– Роуина има една книга в бюрото си...

Дани се вцепени мигновено.

– Няма никакъв шебан начин! Тя ще разбере. Няма да я взема.

– Не те моля да го направиш. Имаш ли цифрова камера?

– Не. Съжалявам! Не мога да го направя – тя скръсти ръце.

– Ще ти заема моята. Снимай страниците за В’лане и ми ги донеси! – планът ми щеше да послужи за няколко цели – да ми осигури повече информация и да докаже, че тя иска да предизвика Роуина заради мен. Щеше също така да я накара да прочете за обекта на погрешно насочените си фантазии и вероятно да я излекува от тях.

Тя се взря в мен.

– Ако ме хване, съм мъртва.

– Тогава не се оставяй да те хване! – казах. После смекчих малко тона си: – Мислиш ли, че можеш да го направиш, Дани? Ако наистина е твърде опасно... – тя беше едва на тринайсет, а аз я изправях срещу жена с години мъдрост, с опит, с безскрупулни намерения и с гръбнак от стомана.

Очите ù пробляснаха.

– Аз съм супербърза, забрави ли? Ти го искаш, аз го доставям – тя огледа книжарницата. – Но ако нещата станат наистина лоши, ще дойда да живея с теб.

– О, не, няма! – казах, като се опитвах да не се усмихвам. Тя беше такава тинейджърка.

– Защо не? Изглежда ми яко. А няма да има и правила също така.

– Ще ти създам правила. Всякакви правила. Без телевизия, без силна музика, без момчета, без списания, без закуски или газирано, без захар, без...

– Разбрах, разбрах – каза тя горчиво. После просветна. – Значи да им кажа, че ще се срещнеш с тях?

Кимнах.

Дани наглеждаше касата вместо мен, докато изтичах горе и взех моя Кодак. Промених настройките, за да прави снимки с възможно най-висока резолюция, и ù казах да се погрижи да хваща целите страници, за да мога да ги сваля на компютъра си, да увелича снимките и да чета. Казах ù да ми се обади веднага щом ги направи и тогава ще уговорим място и време за срещата.

– Пази се, Дани! – казах аз, докато тя изкарваше колелото през вратата. По улиците на Дъблин бушуваше буря и нямах предвид онези плътни, черни облаци, които се влачеха над покривите. Можех да я усетя. Сякаш се издигаше наистина лоша черна луна и още по-лоша беда беше на път. Бях танцувала на тази песен онази вечер. Не бях в състояние да я изтръскам от главата си. Музиката беше прекалено игрива и щастливо звучаща, за да бъде придружена от такива мрачни предсказания.

Дани погледна през рамо към мен.

– Ние сме нещо като сестри, нали, Мак?

Нож се завъртя в корема ми. На лицето ù грееше такава надежда.

– Да, предполагам, че сме.

Не исках друга сестра. Никога. Не исках да се тревожа за друг, освен за себе си.

Но все пак отправих нещо максимално близко до молитва, като прошепнах тих призив към вселената да я пази, докато затварях вратата.

Тъмните облаци, които пълзяха над града, избухваха и се сблъскваха. Дъждовните капки хапеха със зъби от октомврийски студ, бързо наводниха настилката, задръстиха канавките, преляха над решетките и ометоха всички мои клиенти.

Каталогизирах книги, докато зрението ми се замъгли. Направих си чаша чай, включих газовото отопление, сгуших се до огъня и разлистих книга с ирландски приказки, като търсех истината в митовете, докато ръчках в обяд, който беше английският еквивалент на супа с макарони. Нямах много апетит, откакто ядох Ънсийли. Не и за храна.

Снощи с Баронс не си казахме и дума чак до книжарницата. Той ме остави отпред и изчака да вляза. После ми показа усмивка, която беше цялата зъби и гаднеене, и отпраши право в Мрачната зона, успявайки да каже „Майната ти, госпожице Лейн!“, без дори да си прави труда да си отвори устата. Той знае колко ми е неприятен отказът му да ми каже защо Сенките не го ядат.

Аз искам да бъда толкова безстрашна. Аз искам да бъда толкова лоша и корава, че всички чудовища да ме оставят на мира.

Извадих листа от дневника на Алина от джоба си и го прочетох отново, този път по-бавно.

Най-лошият ù страх се беше превърнал в истина и аз бях тук, оставена сама с цял живот неказани и ненаправени неща. Така и не бях получила прегръдка. Знаех, че трябва да се промъкна покрай този емоционален удар и да се фокусирам върху Пророчеството на Убежището, петте и новите въпроси, които дневникът ù беше повдигнал, но бях отклонена от това от нахлулите в мен спомени. Имаше толкова много вечери, в които се просвах на леглото си, докато говорех с Алина по телефона. Мама винаги правеше хубави неща, изпълвайки къщата с аромата на мая, на крем карамел и на подправки. Татко винаги крещеше на Брейвс със стария Марли, по време на бейзболния сезон. Бърборех безсмислено за момчета и за училище и не спирах с моите идиотски оплаквания от неща, от които обикновено се оплаквах, като през цялото време вярвах, че двете с нея сме безсмъртни.

Какъв шок е животът ти да свърши на двайсет и четири! Никой не е готов за това. Липсваше ми шарения юрган. Липсваше ми мама. Боже, липсваше ми...

Станах, натъпках страницата обратно в джоба и подкастрих мрачните си мисли още на етап семе, преди да са могли да поникнат. Депресията те хваща точно оплетена в прераснала градина, която може да задуши живота в теб.

Преместих се до прозореца и се взрях навън в дъжда. Сива улица. Сив ден. Сив дъжд, шляпащ сиво по сив паваж. Каква беше онази песен на Джарс ъф Клей на моя айпод? „Светът ми е потоп. Бавно ставам в едно с калта.“

Докато се взирах без да мигам в сивотата, един ярък лъч слънчева светлина разцепи дъжда право пред мен.

Погледнах нагоре, търсейки източника му. Лъчът пробиваше мрачните облаци като сияйно копие, изстреляно от небето, формирайки перфектен златен кръг на печалния, мокър тротоар и в него нямаше дъжд, нямаше буря, а само слънчева светлина и топлина. Извадих хапче от джоба си. Чаят и макароните внезапно се бяха превърнали в неприятна смес в стомаха ми.

Като говорехме за еквивалента на Луцифер за Шийте зрящите...

– Забавно – казах. Но не се смеех. Причиненото от Фае гадене, съчетано с невъзможната илюзия, говореха за едно – В-л-а-н-е. Единственото, което липсваше, беше безумие от Фае похот и аз се подготвих за нея. Името му, продупчило езика ми, внезапно беше станало сладко като мед, усещах го гладко и меко, и секси в устата си. – Върви си! – казах на илюзорния слънчев лъч, фокусирайки центъра ми на Шийте зрящ върху това. Но той не изчезна.

После В’лане се изправи в него, но не като Фае и не като рокера. Беше версия на себе си, която никога не бях виждала. Изглеждаше като човек и определено беше заглушен. Но все още беше нечовешки красив. Носеше бял бански, който перфектно контрастираше със златистата му кожа и показваше безупречното му тяло. Косата му се плъзгаше като коприна по голите му рамене. Очите му бяха кехлибар, топли и подканващи.

Беше дошъл да ме накаже. Знаех го. И все пак исках да изляза навън, да прецапам през дъжда и да се присъединя към него в слънчевия му оазис. Да хвана ръката му. Да избягам за малко в страната на Фае, където можех да играя волейбол и да пия бира с перфектно убедителната илюзия за Алина. Натъпках тази мисъл обратно в заключената ми кутия и проверих веригите. Те не държаха много добре днес.

„Ще се погрижа за теб по-късно – беше казал снощи. – Ти наруши сделката ни. Има цена за това.“

– Остави ме на мира, В’лане! – извиках през прозореца. Викът ми отекна от стъклото обратно към мен и не бях сигурна, че е чул. Може би можеше да чете по устните. Внезапно стъклото, което ни разделяше, изчезна. Капки дъжд, понесени от вятъра, зашибаха лицето ми, ръцете ми.

– Простено ти е, МакКайла. След размишление осъзнах, че вината не е твоя. Ти не си отговорна за намесата на Баронс. Не очаквам да си способна да го контролираш. За да демонстрирам моето разбиране, дойдох не за да те накажа, а да ти дам подарък.

Всички негови „подаръци“ имаха прикачени уловки и му го казах с език, който имаше вкус на нектар.

– Не и този. Този е за теб и само за теб. Аз няма да спечеля нищо от него.

– Не ти вярвам.

– Можех да те нараня много по-рано, ако исках.

– Е? Може просто да си го отлагал, за да ме измъкнеш за големия финал – забърсах дъжда от лицето си и избутах косата си назад. Тя едновременно се къдреше и клюмваше и се превръщаше в неудържима бъркотия. – Можеш да върнеш стъклото обратно по всяко време.

– Поех ръката ти и те придружих в коридорите на моите врагове, доверих ти се, че няма да ме Нулираш. Върни ми честта, Шийте зрящ! – температурата падаше. – Дадох ти името си, начина да ме призовеш по твоя воля – дъждът се превърна в суграшица.

– Не вдъхновяваш доверие с малката си проява на раздразнение – силен порив на вятъра захвърли внезапно кофа дъжд върху мен.

– О! Направи това нарочно! – прокарах ръкав през лицето си, за да го забърша. Не помогна. Пуловерът ми беше прогизнал.

Той не отрече. Просто килна глава и ме загледа.

– Ще ти кажа за този, когото наричаш лорд Господар.

– Аз не го наричам лорд Господар и никога няма да го наричам така – наежих се. Преборих се с порива да изскоча през прозореца, да го сграбча и да настоя да разбера какво знае.

– Искаш ли да знаеш кой е той?

– Каза, че никога не си чувал за него, когато ти разказах – разглеждах ноктите си, защото ако знаеше колко силно исках информацията, щеше да я направи по-трудно достъпна. Вероятно щеше да я размени за секс.

– Научих много от тогава насетне.

– Е, кой е той? – попитах с отегчен глас.

– Приеми подаръка ми!

– Първо ми кажи какъв е подаръкът!

– Нямаш планове за следобеда – той погледна към наводнената улица отвъд неговия топъл, слънчев оазис. – Няма да имаш клиенти. Ще седиш ли в стола си жадуваща за изгубените неща?

– Ядосваш ме, В’лане.

– Виждала ли си някога Карибско море? В тези вълни има нюанси, които почти си съперничат с Фае.

Въздъхнах. Не. Но бях мечтала за него. Спускащото се по водата слънце е едно от най-любимите ми неща на света, независимо дали е в синьото на плувен басейн, или в тропически отсенки. През зимата в Ашфорд ходех в местните туристически агенции в града и прелиствах брошурите, мечтаейки за всички онези екзотични, слънчеви места, на които съпругът, който не бях срещнала още, щеше да ме заведе. Част от причината да съм толкова подтисната в Дъблин се дължеше на простата липса на слънце. Времето, прекарано в пещерите под Бърен, ме беше изстискало. Аз не просто обичам слънцето, аз се нуждая от него. Мисля, че ако бях израснала в по-студения, по-мрачен Север, щях да съм напълно различен човек. Разбира се, слънцето се показва и тук, но изобщо не толкова често, колкото в Джорджия, и не по същия начин. В Дъблин ги няма онези месеци на дълги, блажено палещи горещи летни дни, увенчани с толкова синьо небе, че те боли да го гледаш, и със знойна жега, която те стопля до сърцевината. Костите ми замръзват тук. Сърцето ми също.