Няколко часа в Тропиците плюс информация за лорд Господар?

Дъждът, шибащ през дупката без прозорец, бодеше кожата ми с ледените шипове на дузина бодливи прасета. Наистина ли ще се откаже да ми отмъщава за това, че наруших сделката ни? Не бях в позиция да изключа Сийли принца от живота си. Независимо дали му вярвах, или не, трябваше да бъда в прилични отношения с него и ако той наистина ми предлагаше безплатна карта „Излез от затвора“, щях да бъда луда да не приема. Не можех да се свивам в книжарницата всеки път, щом се появеше. Накрая щях да се изправя срещу него на незащитен терен.

– Върни прозореца! – нямаше да бъда обвинявана от Баронс за още един липсващ прозорец или да рискувам голямата гадна Сянка да се вмъкне.

– Приемаш ли подаръка ми?

Кимнах.

Когато прозорецът се върна, отидох до гишето, смених подгизналия си пуловер със сухо яке върху мократа си блуза и се наведох да извадя Копието от ботуша си и да го закача под ръката. Нямаше го.

Очевидно защитената книжарница само го задържаше отвън. Не го спираше да прави триковете си вътре или върху самата книжарница. Умствено си отбелязах да обсъдя този проблем с необуздания собственик и пазител на защитите. Несъмнено с всичките му тайни и необясними способности Баронс можеше да се справи по-добре с това.

Обърнах знака ЗАТВОРЕНО, заключих, прецапах през локвите, стъпих под слънцето и когато В’лане ми предложи ръката си, подтиснах стремежа си да го нулирам и сплетох пръсти с неговите.

Бях в Канкун, Мексико, седях в плувен басейн, чийто край не можех да видя, на бар-стол, който всъщност беше под водата, и гледах как палмовите дървета се люлеят на жаркия бриз на фона на несъмненото водно великолепие на Карибско море. Пиех кокос, лайм и текила в издълбан ананас, а солените пръски морска пяна и слънцето целуваха кожата ми.

Превод: Бях умряла и бях отишла в рая.

Дъблин, дъждът, проблемите ми, депресията ми – всички те бяха изчезнали с едно мигване от Пресяването на Фае принц.

Банският ми днес, благодарение на В’лане, беше с леопардова шарка – три срамно малки триъгълника. Златен колан за талията, украсен с кехлибар, висеше на хълбоците ми. Слънцето беше топло и действаше лечебно върху раменете ми. Двойната доза Куерво Голд[6] в питието ми също не пречеше. Блестях в златно отвътре и отвън.

– Е? Кой е той? Каза, че ще ми кажеш за лорд Господар – напомних.

Ръцете му бяха върху мен и разтриваха в кожата ми плажно масло, което миришеше на кокос и бадем, така че за кратко забравих дори че имам език, който може да задава въпроси.

Дори когато е напълно заглушен, в ръцете на Секс-до-смърт-Фае има магия. Кара те да се чувстваш сякаш си докосвана от единствения мъж, който може някога да те познава, да те разбира, да ти дава това, което искаш. Илюзия, заблуда и лъжа, вероятно, но въпреки това усещането е истинско. Умът може да знае разликата. Но тялото не. Тялото е предател.

Отпуснах се под докосването на В’лане, мърдах под силните му, сигурни движения, мъркайки вътрешно, докато той ме галеше. Пъстрите му очи пламнаха в трепкащ оттенък на кехлибар, като камъните на моя колан, станаха сънени, разгорещени, обещавайки секс, който би взривил мозъка ми.

– Имам апартамент, МакКайла – каза меко. – Ела! – той пое ръката ми.

– Обзалагам се, че го казваш на всички момичета – промърморих и се дръпнах. Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя.

– Презирам момичетата. Харесвам жени. Те са безкрайно по-... интересни. Момичетата се пречупват. Жените може да те изненадат.

Момичетата се пречупват. Не се съмнявах, че е пречупил повече от една-две в живота си. Не бях забравила книгата в кабинета на Роуина, която признаваше точно това Фае за основател на Дивия лов. Мисълта ме блъсна обратно в реалността.

– Кой е той? – попитах отново и се дръпнах в най-далечния ъгъл на стола си. – Спри да ме докосваш! Спазвай обещанието си!

Той въздъхна.

– Какво казвате вие хората? Само работа и никаква игра...

– ...може просто да ме опази жива – довърших сухо.

– Аз ще те опазя жива.

– Баронс казва същото. Предпочитам да съм способна да го правя сама.

– Ти си просто човек. При това жена.

Усетих как челюстта ми щръкна.

– Както каза, жените може да те изненадат. Отговори на въпроса ми! Кой е той? – направих знак на бармана за нов ананас – задръж текилата! – и зачаках.

– Един от нас.

– А? – примигнах. – Лорд Господар е Фае?

В’лане кимна.

Въпреки че бях усетила Фае в лорд Господар и двата пъти, когато се срещнахме, също така бях усетила и човек, подобно на усещането от Малуш и Дерек О’Баниън. Бях решила, че частта Фае се дължи на това, че лорд Господар яде Фае, а не защото е Фае.

– Но аз не усещам пълно Фае в него. Каква е работата?

– Той вече не е. Този, който се нарича лорд Господар, преди беше Сийли, познат като Даррок, доверен член на Висшия съвет на кралицата.

Примигнах. Бил е Сийли? Тогава защо водеше Ънсийли?

– Какво е станало?

– Той предаде нашата кралица. Тя откри, че работи тайно с Кралските ловци, за да я свали и да ни върне към старите методи и към старите дни. По онова време никое Фае не се прекланяше пред обидната Спогодба и нямаше полза от хората, освен за развлечение – извънземни, древни очи ме огледаха за момент. – Специалното развлечение на Даррок беше да си играе с човешки жени дълго и мъчително, преди да ги унищожи.

Картина на тялото на Алина, както го бях видяла да лежи на масата в моргата, се надигна в ума ми.

– Казвала ли съм ти колко го мразя? – изсъсках. За момент не можех да кажа нищо повече, не можех дори да мисля за друго, освен за това как той наранява сестра ми и я оставя да умре. Вдишах дълбоко и бавно, после казах: – И какво? Изхвърлили сте го от света на Фае и сте го натресли на нас?

– Когато кралицата разкри измяната му, тя му отне силата и безсмъртието и го заточи във вашия свят, осъждайки го да изстрада краткотрайността и унижението на смъртния живот и да умре – най-жестоката присъда за едно Фае, по-жестока дори от това да спре да съществува от безсмъртно оръжие или... просто да изчезне така, както някои от нас правят. Да умре беше обида към присъдата. Смъртното унижение е най-голямото унижение от всички.

Той беше толкова арогантен.

– Беше ли той принц? – Секс-до-смърт-Фае като В’лане? Така ли беше прелъстил сестра ми?

– Не. Но беше стар сред нашия вид. Могъщ.

– Как може да го знаеш, след като си пил от Котела? – посочих очевидната нелогична част. Страничен ефект от изключителното дълголетие, беше ми казал В’лане, беше неминуемата лудост. Те се справят с нея, като пият от Сийли светинята – Котела. Свещеното питие изтрива техните спомени и им позволява да започнат чисто нов Фае живот, без спомени за това кои са били някога.

– Котелът има недостатъци, Маккайла. Паметта е... как го беше казал един от вашите художници[7]?... упорита. Котелът беше създаден, за да облекчи бремето на вечността, а не да ни оставя празни. Когато пием от него, ние започваме да говорим първия език, който знаем. Този на Даррок е и мой – древният език, от зората на нашата раса. По този начин ние знаем неща един за друг, въпреки отнемането на спомените. Някои се опитват да поставят информация за себе си, така че да я намерят в следващото си въплъщение. Дворът на Фае може да бъде неприятно място, ако ти е отнета способността да различиш приятел от враг. Ние отлагаме пиенето колкото е възможно. Дрипи от по-ранни времена понякога остават. Някои трябва да пият два, три пъти, за да бъдат прочистени.

– Как мога да намеря Даррок? – попитах. След като вече знаех името му, никога нямаше да го наричам по друг начин, освен с него или с подигравателното ЛГ.

– Не можеш. Той се крие там, където дори ние не сме способни да го проследим. Плъзга се в и извън Ънсийли през портали, непознати за нас. Ние го търсим – другите Сийли принцове и аз.

– Как може прост човек да ви се измъква и да влиза и излиза от световете на Фае? – предизвиках го аз. Бях ядосана. Те бяха създали тази каша. Те бяха изхвърлили Даррок в нашия свят, защото са имали проблеми, а сега от това страдаше моят свят, а моята сестра беше убита. Най-малкото, което можеха да направят, беше да почистят след себе си, и то бързо.

– Моята кралица не му отне знанието. Пропуск, за който сега съжалява. Тя вярваше, че той ще умре бързо. Точно затова не заподозряхме, че той стои зад проблема във вашия свят. Веднъж човек, Даррок нямаше имунитет срещу многото болести, които поразяват вашия вид, а тези, които живеят като богове, обикновено подценяват жестокостта на стадото, когато вървят сред него.

– Той не е единственият, който е подценил нещо – казах ледено. Стадо, петунията ми! С толкова много нечовешка сила във върховете на пръстите им, те определено бяха по човешки склонни на грешки, а ние, хората, бяхме тези, които плащаха за това.

В’лане пренебрегна забележката.

– Вярвахме, че ако не се зарази със смъртоносна болест, ще вбеси някой човек с надменността си и ще влезе в една от вашите статистики за жестоко престъпление. Обратно на очакванията ни, откакто Даррок е смъртен, е придобил огромна сила. Знаел е къде да търси и как да я получи, а и винаги е имал съюзници сред Кралските ловци. Той им обещава свобода от затвора на Ънсийли, където са държани. Обещание, което никое друго Фае не би поело. На ловците не може да се вярва.

– А на друго Фае може? – казах сухо.

– Ловците престъпват всякакви граници – тук В’лане за миг потрепна, сякаш се мъчеше да не се върне в друга форма. – Те са научили Даррок да яде плътта на Фае, за да краде силата на Фае! – той замълча и за кратък миг температурата падна толкова рязко, че не можех да си поема дъх, а океанът, докъдето виждах, се заледи. Внезапно всичко отново беше нормално. – Той ще умре много бавно, когато го намерим. Кралицата ще го накара да страда вечно за това. Ние не нападаме нашия вид.

Погледнах встрани набързо и се взрях в морето. Аз имах същия грях, чувствах как на челото ми с уличаващи неонови букви блести надпис: ФАЕЯДЕЦ. Даррок беше научил Малуш, Малуш беше научил мен, а аз бях научила Джейни. Нямах желание да страдам вечно, така или иначе.

– Какво мога да направя, за да помогна?

– Остави на нас да намерим Даррок! – каза В’лане. – Ти трябва да направиш това, което кралицата ти възложи, и да намериш Книгата. Стените между световете ни са опасно тънки. Ако Даррок успее да ги свали, всички Ънсийли ще избягат от затвора си. Без Шинсар Дъб ние сме също толкова безсилни да затворим отново мрачните си братя, колкото и вие. Веднъж на свобода, те ще погълнат твоя свят и ще унищожат расата ти – той замълча преди да добави мрачно: – И съвсем вероятно и моя.


Девет


В десет без четвърт чаках Баронс да пристигне и да започне моят урок по Гласа. Имахме постоянна уговорка и го очаквах да се появи, въпреки че сигурно още ми беше ядосан.

Нямах нищо против да подскачам. Можеше да ме накара да грача като пиле, изобщо не ми пукаше. Ако ме накараше да се чувствам достатъчно глупаво, щях да намеря начин да му устоя.

Крисчън беше прав. Ако стените се срутеха, всички Ънсийли щяха да са свободни. Аз също бях права. Дори Сийли не можеха да ги затворят отново без Шинсар Дъб. Въпреки мрачната ситуация, отново бях фокусираната, решителна Мак. Бях откраднала малко слънце – истинско човешко слънце, не Фае като последния път с В’лане – и го закътах настрани, като слънчева енергия за моите клетки. Като наркоман, който е успял да си уреди доза.

Сбръчках нос на хладното време навън. Нямах намерение да рискувам да изляза. Носех любимата си къса бяла пола, красиви сандали и лимоненозлатнен потник, който придаваше на зелените ми очи по-светъл и наситен нюанс. Кожата ми беше загоряла в златно от часовете на слънце. Изглеждах страхотно. След като си взех душ и си направих маникюра и косата, говорих с татко за малко. В Ашфорд времето днес беше супер – цели трийсет и един градуса. В Дъблин беше три, но като знаех, че Канкун е на едно Пресяване, беше много по-лесно да се справя.

В освеженото ми състояние на духа реших да разкрия малко информация на Баронс. Да се опитам да ловя риба с примамка на кукичката, вместо да настоявам за отговори. Да правя нещата по неговия начин. Щях да му покажа страницата от дневника на сестра ми, която бях получила днес. В’лане се беше изпуснал. Със сигурност понякога и Баронс го правеше. Може би лицето му щеше да издаде нещо. Може би знаеше кои са петте. Може би той имаше някаква идея у кого е дневникът на сестра ми. Не вярвах, че е у него. Не виждах никакъв смисъл да избере да ми изпрати точно тези записи. Но пък не виждах смисъл и някой друг да ги избере, но все пак някой го беше направил.