Карън Монинг - Проклятието на черната луна

– Не ви настройвам. Опитвам се да оцелея. И не ти удрям шамар, когато се измъквам с В’лане! – опитах се да измъкна юмруците си от ръцете му. – Няма нищо общо с теб. Опитвам се да получа отговори и след като ти не ми даваш никакви, не можеш да ме обвиниш, че търся другаде.

– Значи този, когото не чукат у дома, има право да се измъква и да мами?

– Моля?!

– Коя дума не разбра? – присмя се той.

– Ти си осакатен от нелогичност. Това не е дом, никога няма да бъде и никого не чукат – на практика изкрещях аз.

– Мислиш ли, че не го знам? – той извъртя тялото си под мен, карайки ме да осъзная болезнено нещо. Две неща всъщност. Едното беше колко високо се беше вдигнала полата ми. Другото не беше мой проблем. Загърчих се да издърпам подгъва надолу, но изражението му уби мисълта ми. Когато Баронс ме погледне така, ме обърква. Похотта в тези древни, обсидианови очи не предлага нито следа от човечност. Дори не се опитва.

Дивата Мак иска да го покани да излезе и да поиграят. Мисля, че тя е луда. Луда, казвам ви.

– Пусни ръцете ми!

– Накарай ме! – подразни ме той. – С Гласа, госпожице Лейн. Хайде, малко момиченце, покажи ми сила!

Малко момиченце, друг път!

– Знаеш, че не мога. И това прави стореното от теб тази вечер още по-непростимо. Със същия успех можеше да ме изнасилиш. Всъщност точно това направи – той се извъртя силно и бързо и аз отново бях под него, ръцете ми бяха притиснати над главата ми, тежестта на тялото му ме притискаше към пода, лицето му беше на сантиметри от моето. Той дишаше по-тежко, отколкото заслужаваше усилието.

– Не прави грешка, госпожице Лейн! Не съм те изнасилил. Можеш да си лежиш на малкия задник и да претендираш с малките си аргументи, че всяко посегателство над волята ти е изнасилване и че аз съм голямо, лошо копеле, но ще ти кажа, че това си пълни глупости и очевидно никога не си била изнасилвана. Изнасилването е много, много по-лошо. Изнасилването е нещо, след което не ставаш. Пълзиш.

Той беше станал и вървеше към вратата, преди да успея да си поема достатъчно въздух, за да отговоря.

Спах на пресекулки и отново сънувах тъжната жена.

Тя се опитваше да ми каже нещо, но леденият вятър крадеше думите ù всеки път, щом си отвореше устата. Мразовитият вятър носеше нечий смях и той ми се струваше познат, но не можех да извадя името от ума си. Колкото по-силно се опитвах, толкова по-уплашена и объркана се чувствах. После се появиха В’лане, след него Баронс с мъже, които никога не бях виждала, и накрая Крисчън с убийство в очите си.

Събудих се, вледенена до кости и разтревожена.

Подсъзнанието ми беше открило нещо, което не беше пробило съзнанието ми – днес беше четвъртък, Крисчън се връщаше от Шотландия, а Баронс го преследваше заради мен.

Нямах представа какво може да му направи и не исках да разбера. Детекторът за лъжа Келтър не беше съперник на... това, което беше моят работодател. С тракащи зъби грабнах мобилния си телефон от нощното шкафче и се обадих в КДЕ. Момчето със замечтаните очи вдигна и ми каза, че Крисчън не се очаква преди следобеда. Попитах за апартамент, дом или мобилен телефон, а той каза, че личните досиета са заключени в кабинета на завеждащия катедра. Тя пък беше заминала за дълъг уикенд и нямаше да се върне преди понеделник.

Оставих спешно съобщение за Крисчън да ми се обади в мига, в който влезе.

Тъкмо щях да се пъхна под завивките, да се сгуша и да се опитам да се стопля, когато телефонът ми иззвъня.

Беше Дани.

– Тя едва не ме хвана, Мак! – каза тя без дъх. – Не е напускала КБП цял ден вчера. Спа в кабинета си, а аз бях будна цяла нощ и чаках възможност да се вмъкна. После преди няколко минути тя най-накрая слезе долу за закуска, или поне така мислех, а аз се промъкнах вътре, но не можах да намеря Книгата, която ти искаше. Имаше друга в бюрото ù, затова я снимах, но не направих много снимки, защото тя се върна бързо, а аз трябваше да изляза през шебания прозорец и си скъсах униформата, и се ударих доста гадно. Не можах да ти уредя каквото искаше, но се опитах и ти намерих нещо друго. Това се брои, нали? Ще се срещнеш ли все пак с нас?

– Ти добре ли си?

Тя изсумтя.

– Аз убивам чудовища, Мак. Паднах от глупав прозорец.

Усмихнах се.

– Къде си? – чувах клаксони на заден план и звуците на град, който се събужда.

– Недалеч от теб.

Тя ми каза. Знаех пресечката.

Погледнах през прозореца. Навън все още беше тъмно. Мразех я, че е навън в тъмното, без значение от суперскоростта ù, а се съмнявах, че е взела Меча.

– Има църква отсреща през улицата – беше ярко осветена. – Ще се срещнем там след десет минути.

– Но останалите не са тук!

– Ще дойда само за камерата. Можеш ли да събереш момичетата този следобед?

– Мога да опитам. Кат казва, че трябва да избереш място, където другите... куриери... няма да ни видят – аз изброих няколко кафенета, които тя отхвърли като твърде рисковани. Най-накрая се съгласихме на един пъб под нивото на улицата, уместно кръстен „Ъндърграунд“[8], който предлага дартс и маси за билярд и няма прозорци.

Затворих, измих си зъбите, наплисках лицето си с вода, пъхнах се в чифт дънки и закопчах якето върху горнището на пижамата си, после нахлузих бейзболна шапка на главата си. Русите ми корени се показваха. Отбелязах си наум да спра в магазина на връщане и да грабна няколко кутии боя. Беше достатъчно депресиращо да имам тъмна коса. Нямаше да я скапя допълнително с глупаво боядисване.

Беше седем и двайсет, когато стъпих на паважа. Слънцето нямаше да изгрее преди седем и петдесет и две. Щеше да залезе в шест двайсет и шест вечерта. Бях малко обсебена с прецизното отбелязване на естествената нощ и си държах графика на стената до картата, на която следя горещите точки на Ънсийли и дейността на Книгата. Придържах се към светлините, доколкото можех, придвижвайки се от една улична лампа към друга, с фенерче във всяка ръка, а Копието беше тежко и утешаващо в кобура под мишницата ми. Моят МакОреол беше само за среднощна работа. Ако минаващите покрай мен хора смятаха, че съм странна, защото нося запалени фенерчета, не ми пукаше. Бях жива. Можеха да се подхилват колкото си искат. Неколцина го направиха.

Докато бързах по улицата, си представих колко по-различна съм била преди три месеца в сравнение с това, което бях сега, и се засмях. Бизнесменът, който бързаше до мен, ми хвърли поглед. Срещна очите ми, дръпна се леко и ускори крачка, оставяйки ме назад.

Беше валяло през нощта и павираните улици лъщяха в предутринната светлина. Градът се беше разположил в очакване на деня, готов да избухне всеки момент. Автобуси надуваха клаксони, таксита се съревноваваха за място с доставчици, хората проверяваха часовниците си, бързайки за работа, други хора... или неща... вече вършеха своята, като онези Момчета-носорози, които метяха улиците и събираха боклука.

Наблюдавах ги тайничко, поразена от тази чудатост. Минувачите, които не бяха Шийте зрящи, щяха да виждат само човешкото Обаяние, което те излъчваха, на полузаспали градски служители, но аз виждах техните къси и дебели сиви крайници, мънистени очички и изпъкнали челюсти така ясно, както виждах опакото на дланта си. Знаех, че са пазачи на Фае с по-висш ранг. Не разбирах защо вършеха черната работа. Не можех да си представя някое Фае да се гърби с нея, независимо дали от Светлия или от Мрачния двор. Многото Ънсийли ниско ниво дразнеха сетивата ми на Шийте зрящ. Обикновено Момчетата-носорози не ме тревожат твърде, но в голяма численост ме карат да се чувствам като че ли имам язва. Заръчках из главата си, чудейки се дали мога да заглуша присъствието им някак.

Така беше по-добре! Можех да намаля звука. Много яко!

Дани се беше облегнала наперено на една улична лампа пред църквата с подпряно на хълбока ù колело. Имаше болезнено изглеждаща цицина на челото, ръцете ù от лакътя надолу бяха здраво ожулени и мръсни и имаше разкъсани дупки на коленете на раираните панталони, сякаш беше пълзяла на четири крака по асфалтов покрив, което, ми каза нехайно, била направила. Исках да я отведа в книжарницата, да я почистя и да я превържа. Но заповядах на кървящото си сърце да го преживее. Ако някога се окажехме в битка гръб до гръб, трябваше да вярвам, че тя може да се справя с всички рани, освен с критичните.

Дани тупна камерата в ръката ми с наперена усмивка и каза:

– Давай! Кажи ми колко страхотна работа съм свършила!

Подозирах, че не чува фразата често. Роуина не изглеждаше такъв тип, който да си хаби дъха за добре свършена работа, щом може да го запази за зле свършената. Съмнявах се също така, че Дани получава много възпитание от другите Шийте зрящи. Устатата ù отбранителност я правеше трудна за прегръщане, а сестрите ù по оръжие си имаха техни грижи. Включих камерата, хвърлих око на мижавите седем страници на грешната книга, които беше снимала, и казах:

– Страхотна работа, Дани!

Тя се наду за миг, после скочи на колелото и натисна педалите с кльощавите си крака. Чудех се дали използва своята суперскорост, докато кара колелото, и ако го прави, дали се вижда само като зелен проблясък, когато профучава. Жабокът Кърмит[9] на стероиди.

– До после, Мак! – каза тя през рамо. – Ще ти се обадя скоро.

Отправих се към книжарницата. Беше достатъчно светло, за да прибера фенерчетата. Направих го, после се взрях надолу в камерата, увеличавайки снимките, и се опитах да разбера какво е уловила.

Знаех добре да не вървя с наведена глава. Дори не смеех да нося чадър в дъжда от страх в какво мога да се сблъскам.

Когато се килнах настрани от рамото на мъж, стоящ до тъмна, скъпа кола, паркирана на бордюра, възкликнах – „О, извинете!“ – и продължих напред, благославяйки късмета си, че се бях сблъскала с човек, не Фае, когато осъзнах, че „звукът“ ми е много намален и не беше човек.

Извъртях се, докато измъквах Копието от якето. Искаше ми се хората, които минаваха покрай мен, предимно със заровени във вестници или в мобилните телефони носове, да не ме виждат, сякаш самата аз някак можех да хвърля малко Обаяние. Да се стопя в сенките с другите чудовища.

– Кучка! – изплю Дерек О’Баниън, смуглите му черти бяха изкривени от омраза. Но студеният му поглед на влечуго позна оръжието ми и той не направи движение към мен.

По ирония това оръжие е Копието, което откраднах от брат му Роки, малко преди с Баронс да предадем него и мутрите му на Сенките зад книжарницата. Извличайки изгода от жаждата за отмъщение на Дерек, ЛГ го вербува за заместител на Малуш, научи го да яде Ънсийли и го прати след мен, за да вземе Копието. Убедих по-младия брат О’Баниън, че ще го убия, ако дори мигне към мен грешно, и му обясних колко ужасна ще бъде тази смърт. Копието убива всичко Фае. Когато някой яде Ънсийли, това превръща части от него във Фае. Когато тези части умрат, те се разлагат отвътре навън, отравяйки човешките части на човека и накрая го убиват.

Единственият път, когато ядох Фае, бях ужасена от Копието. Бях видяла отблизо Малуш. Той беше прошарен с разложение. Половината му уста беше изгнила, части от ръцете, краката и стомаха му бяха разлагаща се каша, а гениталиите му... ъгх! Беше ужасен начин да умреш.

О’Баниън отвори рязко вратата, промърмори нещо на шофьора, после отново я тръшна. Двигателят се включи и дванайсет цилиндъра замъркаха за тихия живот на подцененото богатство.

Усмихнах му се. Обичам Копието. Разбирам защо, когато отидат на война, момчетата дават имена на оръжията си. Той се бои от него. Кралските ловци се боят от него. С изключение на Сенките, които нямат материя, която да бъде намушкана намушка, Копието може да убие всичко Фае, предполага се, че дори самите крал и кралица.

Някой, когото не можех да видя, отвори задната врата отвътре. О’Баниън постави ръка върху прозореца. Беше много по-прояден от Фае, отколкото преди седмица и половина. Можех да го усетя.

– Малко пристрастяващо, а? – казах сладко. Отпуснах Копието и го притиснах до бедрото си, да не би някой любопитко да повика Гарда. Нямах желание да го прибирам. Знаех колко бърз и силен е Дерек. Бях изпитала сама ефекта от яденето на Ънсийли и беше невероятно.