– Ти сигурно знаеш.

– Ядох само веднъж – може би не беше мъдро да признавам това, но бях горда с битките, които съм спечелила.

– Глупости! Никой, който е вкусил от силата, не би се отказал.

– С теб не сме еднакви – той искаше тъмни сили. Аз не исках. Дълбоко в себе си исках само отново да съм момичето, което бях. Щях да премина в тези по-мрачни територии, единствено ако оцеляването ми зависеше от това. О’Баниън смяташе прегръщането на мрака за стъпка нагоре.

Престорих се, че замахвам към него с Копието. Той трепна и устата му се сви в тънка бяла черта.

Чудех се дали ако спре да яде сега, би се върнал изцяло към човешката форма, или след определен момент беше твърде късно и трансформацията не може да бъде обърната.

Как ми се искаше да го бях оставила да влезе в Мрачната зона онзи ден! Не можех да се бия с него тук и сега, в най-натоварения час.

– Махай се от тук! – замахнах отново към него. – И ако ме видиш на улицата, бягай колкото можеш!

Той се изсмя.

– Глупава малка путка! Нямаш представа какво се задава. Чакай да видиш какво ти е приготвил лорд Господар! – той се мушна в колата и погледна отново към мен със злостна усмивка и... гадно очакване. – Пакост или лакомство, кучко? – каза той и се засмя отново. Чувах го как се смее, дори след като затвори вратата.

Затъкнах Копието в кобура, после застанах на тротоара зяпнала, докато той заминаваше.

Не заради нещо, което беше казал, а заради това, което бях видяла настанено на меката кожена задна седалка с цвят на камила.

Или по-скоро кого бях видяла.

Жена, красива и пищна, каквито бяха застаряващите филмови звезди от отдавна отминалите времена, когато актрисите си струваха титлата Дива.

„Звукът“ ми беше засилен до край. Тя също ядеше Фае.

Е, сега вече знаех: Баронс може да беше убил жената, която носеше в огледалото, но не беше убил Фиона.

Отворих „Книги и дреболии Баронс“ точно в единайсет с нова прическа. Този път се боядисах два нюанса по-светло от Арабски нощи и отново изглеждах по-близо до възрастта си (черната коса ме прави да изглеждам по-възрастна, особено с червено червило), после изтичах надолу по улицата за бърза подстрижка и сега няколко по-дълги кичура бретон обрамчваха лицето ми. Резултатът беше женствен и мек, напълно в синхрон с това, което чувствах. Останалото усуках нагоре и забодох с игла за коса. Резултатът беше кокетна, небрежна елегантност.

Ноктите ми бяха изрязани плътно, но намазах бърз слой Перфектно розово и сложих подходящо червило. Въпреки тези отстъпки в полза на страстта ми към модата, се чувствах като повлекана в стандартната ми униформа от дънки, ботуши, черна тениска под леко яке, Копието в кобура и натъпкани с фенерчета джобове. Липсваше ми възможността да се издокарвам.

Седнах обратно на столчето зад касата и огледах малките бурканчета с гърчеща се Ънсийли плът, подредени там.

Успях да свърша много работа сутринта. След като си купих боя, минах през магазин за хранителни стоки, купих бебешка храна, боядисах си косата, изпразних бурканчетата и ги измих. После отново излезнах, нападнах едно Момче-носорог, отрязах част от ръката му и го намушках, избавяйки го от нещастието и на двама ни, а и за да съм сигурна, че няма да е живо, за да разказва приказки за човешко момиче, което краде Фае сила. После нарязах ръката на кубчета в размер на малки хапки.

Само ако си бях запазила малко, както ми се искаше, след като нахраних Джейни, Мойра можеше да не е мъртва. Ако нещо неочаквано и ужасно се случеше, докато бях в книжарницата, този път нямаше да ме хванат неподготвена. Исках да имам доза суперсила под ръка. Това беше единствената закуска, за която знаех, че има безкраен срок на годност.

Моята ловна експедиция нямаше нищо общо с Дерек О’Баниън или с Фиона, нито пък с напомнянето колко слаба бях в сравнения с тях. Беше предприемчивост. Беше умно. Беше просто обикновен здрав разум. Издърпах малкия хладилник напред и затъкнах няколко бурканчета зад него, преди да го плъзна обратно. Останалите щях да прибера горе по-късно.

След като се хванах, че се взирам в тях няколко минути без да мигам, пъхнах бурканчетата в чантата си. Далеч от очите, далеч от ума.

Отворих лаптопа, свързах камерата и започнах да свалям страниците. Докато чаках, се обадих отново в КДЕ, за да съм сигурна, че момчето със замечтаните очи наистина е разбрало колко е спешно съобщението, което го помолих да предаде. Той ме увери, че е разбрал.

Обслужвах клиенти през следващите няколко часа. Беше натоварена сутрин и продажбите бяха оживени. Едва в ранния следобед успях да седна и да огледам страниците, които Дани беше снимала.

Бях разочарована колко са малки, едва с размера на карти за рецепти. Надрасканите линии бяха изписани плътно и когато най-накрая започнах да разчитам дребния, наклонен шрифт, осъзнах, че това е джобен дневник с наблюдения и размисли, изписан в зле осакатена версия на английски език. Правописът ме накара да заподозра, че авторът е получил малко формално обучение и е живял преди много векове.

След като го разучавах известно време, отворих моя собствен дневник и започнах да записвам това, което смятах, че е сносен превод.

Първата страница започваше по средата на многословна реч за Свтлите и за Тмните – което бързо осъзнах, че значеше Сийли и Ънсийли – и колко подли и „лошави“ бяха и двете. Вече знаех това.

Все пак към средата на страницата открих това:

И се догадих, че не мож Свтлите да докачат Тмните, ни Тмните да докачат Свтлите. Тъй штото Тмните не мож изтраят такова досегане, а Мечът мори всички. Тъй штото не мож Свтлите да понесат такова Лошаво, каквото разкрива Звера.

Добре, това звучеше сякаш Сийли мразят Ънсийли и обратното. Но не съвсем. Тук имаше нещо повече. Помъчих се над текста няколко минути. Дали значеше, че всъщност Сийли не могат да докосват Ънсийли и обратното?

Мечът мори всички тех, тоже краля и кралицата! Пробождане с острието прекинва мъките им!

Мечът убива и Сийли и Ънсийли чак до най-висшите кралски особи. Знаех и това. Както и Копието.

И се догаждаш кой съ и што съ! Че Свтлите не мож досегнат Звера, нито Тмните Меча, нито Свтлите Амулета, нито Тмните Копието...

Можеш да ги познаеш – записах моя превод. – Светлите (Сийли) не могат да докосват Звяра (Книгата?), а Тъмните (Ънсийли) не могат да докосват Меча.

– Разбрах! – възкликнах. Това беше важно!

Сийли не могат да докосват Амулета – написах, – а Ънсийли не могат да докосват Копието.

Тук се казваше, че Сийли не могат да докосват Ънсийли Светини, а Ънсийли не могат да докосват Сийли Светини – и това беше начинът да ги различиш.

Бях открила идеален начин да намеря отговор на въпроса дали Баронс е Вкопчвач. Ако беше, нямаше да може да докосне Копието.

Оставих химикалката настрана и се замислих. Бях ли го виждала да го докосва? Да. В нощта, когато намушка Сивия мъж, докато висях, окачена на косата си.

Присвих очи. Всъщност не го бях виждала да го докосва онази нощ. Когато ми го върна, дръжката беше все още затъкната в чантата ми, а Копието стърчеше от нея. Беше го държал през плата. Беше казал, че ще го носи на аукциона в кобур на крака, но аз не бях повдигала крачолите му, за да го търся. Той може да го е зарязал на бюрото си, точно там, където аз го бях оставила и откъдето по-късно го взех.

Добре, но в нощта, когато откраднахме Копието, със сигурност го беше докоснал в някакъв момент, нали? Затворих очи, превъртайки спомена. Бяхме минали под земята и бяхме разбили съкровищницата на Роки О’Баниън. Баронс беше накарал мен да отскубна Копието от стената и да го нося до колата. Беше ме инструктирал да счупя изгнилата дръжка. Оттогава го нося аз.

Отворих очи. Умен, умен мъж.

Трябваше да го поставя в положение да няма друг избор, освен да хване Копието. Да го вземе. Да го докосне. Нямаше да се примиря с нещо по-малко от кожа върху стомана. Ако беше Вкопчвач или изобщо Ънсийли от някакъв вид, нямаше да може да го направи. Беше толкова просто.

И как щях да го накарам да го вземе?

Страниците си струваха усилията на Дани, дори само заради тази новина. Радвах се, че книгата за В’лане беше изчезнала и тази беше на нейно място.

Върнах се към четенето. Беше бавно, но увлекателно. Авторът на джобния дневник не беше Шийте зрящ. Беше мъж или по-скоро младо момче, което е било толкова красиво, че воините от неговото време са му се подигравали, но е било обичано от момичетата, които са го научили на буквите.

На тринайсет е имало лошия късмет да хване окото на Фае принцеса, докато минавал напряко през тъмна и заплетена гора.

Тя го очаровала и го изкушила да отиде в света на Фае, където бързо се превърнала в нещо студено и плашещо. Държала го заключено в златна клетка в двора, където бил принуден да гледа как Фае си играят с техните човешки „любимци“. Една от най-любимите им игри била да превръщат смъртните При-я в същества, които умоляват за докосването на Фае – на което и да е Фае. Всъщност за докосването на каквото и да било. Те молели с тях да правят „най-унизителни неща и правели гнусни неща едни на други“ според младия автор. Тези същества нямали воля, нито ум, нито съзнание за нещо друго, освен за сексуалните си нужди. Не познавали нито морал, нито милост и било също толкова вероятно да се обърнат едно срещу друго, колкото и бесни животни. Момчето ги намирало за ужасяващи и се бояло, че ще бъде дадено на това, което било останало от човешките му другари. Нямало как да следи времето, но гледало стотици да идват и да си отиват, когато започнал растежът на мъжествени косми и тогава принцесата отново започнала да гледа към него.

Когато Фае вече не се забавлявали с техните любимци, те ги изхвърляли от света си, за да умрат. По този начин буквата на Спогодбата не била нарушена. Те не убивали хората, които залавяли. Просто не ги спасявали. Чудех се колко ли са умрели в лудници или са били използвани точно за това, което са искали, и са били убити от собствения си вид.

Момчето слушало всичко казано и записвало всичко чуто, защото когато умиращите били изоставяни, техните притежания заминавали заедно с тях и въпреки че било изгубило надежда за себе си, се надявало да предупреди хората си. (Детето не знаело, че са изминали стотици години преди да го освободят от света на Фае.) Надявало се, че нещо от това, което е записало, може да спаси някой от тях, може би да държи ключа към унищожаването на неговите ужасяващи и безмилостни похитители.

Мраз целуна тила ми. Това, че планът му беше проработил, значеше, че момчето отдавна е мъртво. И както се беше надявало, дневникът му беше намерил пътя си обратно до света на хората и накрая до ръцете на Шийте зрящ, за да бъде предаван през вековете и да свърши на бюрото на Роуина. Защо беше в бюрото ù? Дали беше просто леко четиво за обедно време, или тя търсеше нещо?

Хвърлих око към часовника. Беше два и половина. Следобедът беше доста напреднал. Грабнах мобилния си телефон и набрах отново КДЕ. Нямаше отговор. Къде беше отишло момчето със замечтаните очи? Къде беше Крисчън? Затръшнах капака на лаптопа и тъкмо мислех да се отправя натам, когато телефонът ми иззвъня. Беше Дани, а момичетата вече бяха в пъба и ме чакаха, така че бих ли побързала?

Когато слезнах по стълбите в сенчестия пъб под нивото на улицата, освен Дани, ме чакаха седем жени в средата и към края на двайсетте. Две присъстваха в деня, в който Мойра умря – високата сивоока брюнетка с твърд поглед, с който буквално помиташе заведението и който едва ли пропускаше много, и кльощавото тъмнооко момиче с платинена коса, силна очна линия и подходящ лак, което се люлееше ритмично на стола си, въпреки че айподът и слушалките ù лежаха на масата. Единственият изход беше този, през който влезнах, а липсата на прозорци правеше мястото мрачно и клаустрофобично за мен. Докато заемах мястото си, видях, че те се чувстваха също толкова неудобно от нашето близко, задимено обкръжение. Пет мобилни телефона лежаха на масата и излъчваха бледо сияние. Имаше два отворени нотбука с ярки бели екрани. Едва се сдържах да не извадя фенерчетата си, да ги включа и да ги тръсна на масата, добавяйки моя дял.

Кимнахме си сковано. Минах право на въпроса.

– Имате ли неограничен достъп до библиотеката, за която ми спомена Роуина? – попитах групата жени. Исках да знам точно колко полезен би бил един съюз между нас.

Брюнетката отговори:

– Зависи от мястото ти в организацията. Има седем кръга на издигане. Ние сме в третия, така че можем да влизаме в четири от двайсет и едната библиотеки.