Изключих лаптопа, заключих книжарницата и се отправих към Тринити.

Изненадващо задрямах, облегната странично на стената пред заключените кабинети на КДЕ. Мисля, че беше защото там се чувствах като Мак 1.0 в ярко осветения коридор на колежа, заобиколена от щастливите звуци на младежи, които нямаха представа какво ги очаква в истинския свят.

Събудих се в момента, в който някой докосна лицето ми. Същността ми на Шийте зрящ се взриви.

Докато се опомня, Крисчън беше на пода под мен, а Копието беше на гърлото му. Мускулите ми бяха вкочанени. Бях готова за бой, адреналинът ми нямаше отдушник. Сънищата се пръснаха в мига, в който усетих докосване. Мозъкът ми беше студен, ясен и твърд.

Поех дълбоко въздух и си наредих да се отпусна.

Крисчън бутна Копието от гърлото си.

– Полека, Мак! Просто се опитвах да те събудя. Изглеждаше толкова сладка и красива заспала! – усмивката му беше мимолетна. – Няма да направя тази грешка отново.

Разделихме се неловко. Както казах и преди, Крисчън е мъж и това не може да се сбърка. Бях го възседнала така, както неотдавна бях възседнала Баронс. Или Копието не го беше уплашило, или той беше успял да... ами да се издигне над това.

Като стана дума за оръжието ми, погледът на Крисчън беше залепен върху него с интерес. Излъчваше мек, светъл блясък.

– Това е Копието на Съдбата, нали? – той изглеждаше очарован.

Плъзнах го обратно в кобура под мишницата и не казах нищо.

– Защо не ми каза, че го имаш, Мак? Ние наддавахме за него, опитвахме се да го купим. Мислехме, че е на черния пазар. Сега ни трябва повече отвсякога. То е едно от само двете оръжия, които могат да убият...

– Знам. Убива Фае. Затова го нося. И не ти казах, защото е мое и няма да го дам.

– Не съм те молил. Аз не мога да направя нищо с него и без това. Аз не мога да ги виждам.

– Да. Точно затова не ти трябва да го притежаваш.

– Малко сме докачливи, а?

Изчервих се. Бях.

– Наскоро се опитаха да го откраднат от мен и нещата тръгнаха на зле – обясних аз. – Къде беше, все пак? Звъня ти цял ден. Започвах да се тревожа.

– Полетът ми закъсня – той отключи вратата и я отвори. – Радвам се, че си тук. Щях да ти се обадя още щом вляза. Чичовците ми имат идея, за която искам да говоря с теб. Аз смятам, че е ужасна, но те настояват.

– Сауин е нощта, в която чичовците ти трябва да изпълнят следващия ритуал, нали? – казах, докато влизахме. – И ако не го направят както трябва, стените между световете ни ще паднат и всички ние ще бъдем прецакани – потреперих. Беше прозвучало странно, сякаш току-що бях провъзгласила: Стените между световете ни ще паднат и всички ние ще бъдем прецакани.

Крисчън затвори вратата зад мен.

– Умно момиче. Как го разбра? – той ми посочи стол срещу неговия, но аз бях твърде разпалена, за да го приема. Вместо това закрачих.

– Шийте зрящите споменаха Сауин. Те искат... – замлъкнах и го изгледах твърдо, търсех в погледа му... не знам... може би голям надпис с печатни букви, на който да пише: МОЖЕШ ДА МИ СЕ ДОВЕРИШ, АЗ НЕ СЪМ ЗЛО. Въздъхнах. Понякога трябва да скочиш на доверие. – Те искат Кълбото Д’Жай, за да се опитат да укрепят стените. Би ли подействало?

Той потри челюстта си и тя издаде стържещ звук. Не беше се бръснал от няколко дни и наболата брада му отиваше.

– Не знам. Възможно е. Чувал съм за него, но не знам какво прави. Кои са тези Шийте зрящи? Значи си открила други от твоите?

– Шегуваш се, нали? – той знаеше толкова много за Баронс и за Книгата, че бях приела, че знае също за Роуина и за куриерите ù, а вероятно и за В’лане.

Той поклати глава.

– Каза, че си последвал Алина. Не видя ли други жени там навън, които да гледат неща, които не съществуват?

– Имах причина да наблюдавам сестра ти. Тя имаше фотокопие на страница от Шинсар Дъб. Не съм имал повод да наблюдавам други.

– Останах с впечатлението, че чичовците ти знаят всичко.

Крисчън се усмихна.

– Би им харесало. Те имат доста високо мнение за себе си, също така. Но не, доста дълго време смятахме, че всички Шийте зрящи са измрели. Преди няколко години открихме, че грешим. На колко си попаднала?

– На няколко – опитах да увъртам. Нямаше нужда да знае. Това че В’лане и Баронс знаеха за манастира, беше достатъчно лошо.

– Не е истината, но ще свърши работа. Можеш да запазиш цифрите за себе си. Кажи ми само достатъчни ли са, за да се бият, ако имаме нужда?

Не захаросах горчивия факт.

– Не и само с две оръжия. Е, каква е тази ужасна идея на чичовците ти?

– Преди време имаха сблъсък с Баронс и оттогава се забавляват с идеята. Вече не се забавляват. Чичо Киън казва, че силата си е сила, а ще ни трябва всичката, която можем да намерим.

Присвих очи.

– Що за сблъсък? Къде?

– В замък в Уелс преди месец и половина. От известно време преследват едни и същи реликви, но никога не са се опитвали да оберат едно и също място в една и съща нощ.

– Това са били твоите чичовци? Другите крадци, които търсеха амулета в нощта, когато Малуш го открадна? – нощта, когато В’лане ме грабна и ме Преся на плаж в света на Фае!

– Знаеш ли къде е амулетът? Кой е Малуш? И те не са крадци. Някои неща не бива да се оставят на свобода в света.

– Малуш е мъртъв и вече няма значение. Сега го притежава лорд Господар.

– Кой е лорд Господар?

Бях удивена. Какво знаеше той? Нещо от полза?

– Той е този, който вкарва Ънсийли, този, който се опитва да разруши стените!

Той изглеждаше объркан.

– Той е този, който прави магията срещу нас?

– Уф! – казах.

– Не ми уф-кай, момиче! – изръмжа той, гърленото му шотландско произношение се долавяше по-силно.

– Как може да знаеш толкова много неща, но нито едно от важните? Вие сте тези, които се предполага да пазят стените!

– Да, стените – каза той. – И го правим. Даваме всичко от себе си. Със собствената си кръв. Не можеш да направиш нищо повече от това, освен ако не искаш да се върнем към архаичните методи и да жертваме един от нас. Идея, която се върнах у дома, за да проуча, но бях принуден да приема, че няма да подейства. Ами Шийте зрящите? Те не трябва ли също да правят нещо? – той хвърли обвинението ми в небрежност към работата обратно към мен.

– Да. Всъщност правят. Те е трябвало да пазят Книгата – опитах се да се дистанцирам и да се оправдая.

Той отвори уста, затвори я отново, после избухна:

– Вие сте тези, които са имали Шинсар Дъб? Знаехме, че някой я пази. Просто не знаехме кой. О, за Бога, момиче! Какво сте направили с нея? Изгубили сте проклетото нещо?

Натъртих на местоименията отново.

– Те са я загубили. Аз не съм част от тях.

– На мен със сигурност ми приличаш на Шийте зрящ.

– Не се опитвай да ме обвиняваш, Скоти! – сопнах се. – Твоите чичовци е трябвало да пазят стените. Шийте зрящите е трябвало да пазят Книгата. Фае е трябвало да отнемат паметта на ЛГ, преди да го захвърлят на нас, а аз трябваше да съм у дома със сестра ми и да играем плажен волейбол. Вината не е моя. Нищо от това не е по моя вина. Но по някаква идиотска причина изглежда съм способна да направя нещо. И се опитвам, затова се махни от главата ми!

Бяхме лице в лице, дишахме бързо и плитко и се взирахме един в друг. Двама младежи, живеещи в свят, който се разпада по шевовете, правещи каквото могат, за да го спрат, които бързо осъзнават колко малки са шансовете. Трудните времета водят до тежки думи, предполагам.

Той вдиша и издиша бавно.

– Чичовците ми искат Баронс да им помогне да удържат стените на Сауин. Казват, че е обучен от друиди и не се бои от тъмната страна.

Изсмях се. Не, той определено не се боеше от тъмната страна. Понякога бях съвсем сигурна, че той е тъмната страна.

– Прав си. Ужасна идея е. Той не просто знае, че вие го шпионирате, Баронс е наемник до костния си мозък. Той не дава миша петуния за някой друг, освен за себе си. Защо на него да му пука, ако стените паднат? Всички се боят от него. Той няма нищо за губене.

– Какво каза току-що?

– С две думи – не му пука.

– Каза, че той знае, че го шпионираме. Как?

Плеснах се по челото умствено. Напълно бях забравила най-важната причина да дойда тук. Набързо преразказах как Баронс беше използвал Гласа, за да ме разпита за последните ми действия и че посещението ми при Крисчън беше сред тях. Казах му, че съм се опитвала да се свържа с него цял ден, за да го предупредя, и след като не бях успяла да го открия до четири часа, съм дошла тук да го чакам. Когато свърших, Крисчън ме наблюдаваше предпазливо.

– Позволила си му да направи това с теб? Да те командва така? Да те принуждава да му даваш отговори? – тигрово-златните очи ме огледаха отгоре до долу, красивото лице се стегна. – Мислех, че си... различно момиче.

– Аз съм различно момиче! – или поне бях, когато дойдох в Дъблин. Не бях сигурна какво момиче съм сега. Но мразех погледа в очите му – отчужденост, порицание, разочарование. – Не го е правил преди. Имаме объркан... съюз.

– На мен не ми прилича на съюз. Прилича ми на тирания.

Нямах намерение да обсъждам живота си с Баронс с никого и особено с жив, дишащ детектор за лъжа.

– Той се опитва да ме научи да устоявам на Гласа.

– Предполагам, че не си много добра. И късмет! Гласът е умение, което се изучава за цял живот.

– Виж, вие и без това сте планирали да говорите с него. Съжалявам!

Той ме измери.

– Тогава оправи нещата! Говори с него от наше име! Кажи му какво искаме!

– Не мисля, че можете да му вярвате.

– Аз също. Казах го на чичовците ми. Те отхвърлиха мнението ми. Проблемът е, че не сме сигурни, че можем да задържим стените дори с помощта на Баронс – той замълча, после каза мрачно: – Но знаем, че не можем без него – той отвори тефтер, откъсна парче хартия, написа нещо на него и ми го подаде. – Ето къде можеш да ме намериш.

– Къде отиваш?

– Мислиш, че Баронс няма да ме потърси ли? Даже се чудя какво го е забавило толкова. Чичовците ми казаха, че ако той някога ме разкрие, трябва да се махам бързо. Освен това се върнах тук само за да ти кажа това и вече няма защо да оставам. Ще им бъда от полза у дома – той тръгна към вратата, отвори я, после замълча и ме погледна, златните очи бяха обезпокоени. – Правиш ли секс с него, Мак?

Зинах.

– С Баронс?

Той кимна.

– Не!

Крисчън въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.

– Какво? – сопнах се. – Никога не съм спала с Баронс. Подложи това на малкия ти детектор на лъжата! Не че виждам как това ти влиза в работата.

– Чичовците ми искат да знаят точно къде се намираш, Мак. Жена, която прави секс с мъж, е компрометиран източник на информация в най-добрия случай. В най-лошия е предател. Ето затова ми влиза в работата.

Помислих за Алина и исках да протестирам, че не е вярно, но какво ли беше издала тя на любовника си, вярвайки, че са на една страна?

– Никога не съм правила секс с Баронс – казах му отново. – Доволен ли си?

Погледът му беше далечен, тигър, преценяващ жертвата си.

– Отговори ми на още един въпрос и може да бъда! Искаш ли да правиш секс с Баронс?

Изгледах го сурово и изхвърчах от стаята. Беше толкова глупав въпрос, толкова неуместен, че отказах да го удостоя с отговор.

На половината път по коридора спрях рязко.

Татко ми е казвал всякакви мъдро звучащи неща през годините. Не бях разбрала много от тях, но ги бях складирала, защото Джак Лейн не си хаби дъха напразно и бях решила, че един ден някои може да добият смисъл.

„Не можеш да промениш неприятна реалност, ако не я приемеш, Мак. Можеш да контролираш само това, срещу което си готова да се изправиш. Истината боли. Но лъжите убиват.“ Отново разговаряхме за оценките ми. Бях му казала, че не ми пука дали ще завърша. Не беше истина. Истината беше, че не мислех, че съм много умна и трябваше да работя двойно повече от другите, за да получа добри оценки. Затова през по-голямата част от гимназията се преструвах, че не ми пука.

Обърнах се бавно.

Беше се облегнал на вратата със скръстени ръце, изглеждаше млад и секси, и всичко, което едно момиче би могло да иска. Той повдигна едната тъмна вежда. Какво страхотно момче! Той беше този, с когото трябваше да мисля за правене на секс.