Което не би било толкова лошо, ако тук вали през цялото шибано време.

А това значи, че подгизвам напълно, което ме води до петата причина да мразя дъжда – гримът ми потича, а косата ми се превръща в четка от мокри кичури.

Но всяко нещо си има и добрата страна. След едно здраво накисване поне вече не миришех толкова лошо.

Завих по моята улица. Всъщност това не е моята улица. Моята улица е на хиляди километри в провинциалния дълбок Юг. Тя е слънчева, тучно избуяла улица, оградена от магнолии, ярки азалии и извисяващи се дъбове. На моята улица не вали непрекъснато.

Но не мога да се върна у дома сега от страх да не отведа чудовищата в Ашфорд заедно с мен, а след като имам нужда да нарека някое място мое, тази дъждовна, унила и мрачна улица ще свърши работа.

Докато приближавах книжарницата, внимателно сканирах фасадата на старинната четириетажна сграда.

Външни прожектори, окачени отпред, отзад и отстрани, къпеха високата тухлена сграда в светлина. Ярко оцветеният знак, възвестяващ КНИГИ И ДРЕБОЛИИ БАРОНС, който висеше перпендикулярно на стената и беше окачен над тротоара върху сложно изработен месингов прът, скърцаше, докато се въртеше на все по-ледения нощен вятър. Табелата на старомодните, боядисани в зелено прозорци светеше с мек неонов надпис: ЗАТВОРЕНО. Кехлибарени факли в месингови поставки осветяхава дълбокия варовиков свод на главния вход на книжарницата. Богато украсените врати от черешово дърво със стъкла с форма на диаманти, сгушени между варовикови колони, блестяха на светлината.

Всичко беше наред с моя „дом“. Осветлението беше включено, сградата беше защитена от смъртоносните ми съседи. Спрях и за миг се загледах надолу по улицата към изоставения квартал, за да съм сигурна, че нито една Сянка не е нахлула в моята територия.

Мрачната зона до „Книги и дреболии Баронс“ е най-голямата, която съм виждала досега (и най-голямата, която се надявам да видя някога!), включваща повече от двайсет градски преки, тя беше натъпкана до пръсване със смъртоносни мрачни Сенки. Две неща характеризират една Мрачна зона: Мрак и смърт. Създания на нощта, Сенките поглъщат всичко, което живее – от хора до трева, листа, дори до червеите в почвата, и оставят след себе си пустош.

Дори сега те се движеха неспокойно, гърчеха се като мухи на лепенка, измъчвани от отчаяното желание да заменят своите сенки за изобилните, добре осветени квартали отвъд.

За момент бях в безопасност. Сенките не могат да понасят светлина, а в близост до книжарницата аз бях окъпана в нея.

Както и да е, ако се бях залутала на десет метра надолу по улицата в мрака, където всички лампи бяха угаснали, щях да бъда мъртва.

Обсебена съм от моите съседи. Те са вампири в най-истинския смисъл на думата. Виждала съм какво правят с хората. Поглъщат ги и оставят само купчини дрехи, бижута и дребни предмети върху малка, суха, подобна на хартия обвивка от човешка материя, която явно намираха безвкусна. Като да оставиш опашката на скарида, предполагам. Част от нас е твърде хрупкава за техния вкус. Дори аз не мога да ги убия. Те не са създадени от материя, което прави оръжията безполезни. Единственото, което върши работа срещу тях, е светлината, но тя не ги убива, а просто ги държи на разстояние. Оградена от всички страни от светлините на заобикалящите я квартали, тази Мрачна зона остана с приблизително същия размер в продължение на няколко месеца. Знам. Разузнавам периметъра ù редовно.

Ако не сте Шийте зрящ, дори не можете да ги видите. Хората, които умират в Мрачната зона, не познават лицето на своя екзекутор. Не че Сенките имат лице. Безформени е тяхното второ име. Ако сте Шийте зрящ, пак трудно ще ги различите от нощта, дори когато знаете какво търсите. По-тъмни от мрака, като мастилено-черна мъгла, те се стичат, хлъзгат и пълзят по сградите, процеждат се през канализационните тръби, усукват се около счупените улични лампи. Въпреки че никога не съм се приближавала достатъчно, за да изпробвам предчувствието си, и се надявам никога да не го направя, смятам, че те са студени.

Сенките са във всякакви форми и размери. От малки като котки, до големи като...

Примигнах.

Със сигурност тази не беше същата, която ме беше притиснала в задния салон в нощта, когато Фиона, жената, която управляваше книжарницата, се опита да ме убие, като пусна цяла орда от тях вътре, докато спях! Когато я видях за последно, грубо преди пет седмици, включително месеца, който бях изгубила в света на Фае, тя беше около шест метра дълга и три метра висока. Сега беше два пъти по-голяма, плътен облак от мазен мрак, който се протягаше почти по цялата дължина на изоставената сграда, съседна на тази на Баронс.

Дали растяха от това, че се хранят с нас? Може ли някоя да порасне колкото малък град? Може ли да клекне върху него и да го погълне целия?

Зяпнах. За нещо, което нямаше лице, тя определено се взираше в мен. Бях первала това нещо веднъж или два пъти. Последният път, когато го бях видяла, се беше оформило в почти човешка форма и ми беше хвърлило обидата обратно.

Нямаше да го уча на нови номера.

Разтърсих се рязко и моментално съжалих. Главата ме болеше толкова силно, че имах чувството, че мозъкът ми е натъртен, а аз просто го блъскам във вътрешните стени на черепа ми.

Дъждът най-после беше спрял, или по-скоро това беше една от твърде кратките за Дъблин паузи, но аз бях мокра и премръзнала и имах да върша по-добри неща от това да стоя навън и да мисля за един от многото ми врагове. Неща като да изпия половин опаковка аспирин и да стоя с часове под горещия душ. Неща като да си прочистя главата, за да мога да размишлявам върху усложненията, от това, което бях видяла тази вечер, и да намеря Баронс, за да му кажа за него. Нямах съмнение, че щеше да е изненадан колкото мен от метода за придвижване на Книгата. Какъв мрачен план преследваше? Дали случайният хаос и насилие бяха достатъчна цел?

Когато пристъпих под арката и започнах да ровя в чантата за ключовете, чух стъпки зад себе си. Погледнах през рамо и се намръщих.

Инспектор Джейни се беше вмъкнал под сводестия вход и изтръскваше дъжда от дрехата си с облечена в ръкавица ръка. Бях минала покрай него на улицата по-рано, когато отивах да се видя с Крисчън, преди срещата ми с Шинсар Дъб. Джейни ми беше хвърлил поглед, който обещаваше тормоз, но бях решила, че имам ден или два, преди да реши да изпълни това обещание.

Нямах този късмет.

Той беше висок и плещест, с кестенява, грижливо сресана на път коса, а лицето му беше изсечено с груби линии.

Шурей на покойния инспектор Пати О’Дъфи (инспектора, който беше водил случая за убийството на сестра ми и на когото бяха прерязали гърлото, докато стискал парче хартия с моето име на него), Джейни наскоро ме беше завлякъл в управлението на Гарда и ме беше държал цял ден по подозрение в убийство. Беше ме разпитвал и оставил да освирепея от глад, беше ме обвинил, че съм имала афера с О’Дъфи, после ме беше оставил в тъмното сърце на Дъблин да вървя до дома си без моите отблъскващи Сенките фенерчета. Нямаше да му простя коравосърдечното отношение.

„Ще се залепя за задника Ви“ – беше ми казал.

Беше доказал, че е верен на думите си. Преследваше ме, причакваше ме, следеше всяко мое движение.

Сега ме изгледа от горе до долу и изсумтя отвратено:

– Дори няма да питам.

– Да ме арестувате ли сте дошъл? – казах студено. Отказах се да се преструвам, че имам токче, и се облегнах несигурно на вратата. Прасците и стъпалата ме боляха.

– Може би.

– Този въпрос изискваше „да“ или „не“, Джейни. Опитайте отново! – той не каза нищо. И двамата знаехме какво значи това. – Тогава си вървете! Магазинът е затворен. Това го прави частна собственост в момента. Влизате без разрешение.

– Или ще говорим тази вечер, или ще се върна на сутринта, когато имате клиенти. Искате ли детектив от отдел „Убийства“ да се върти наоколо и да разпитва клиентите Ви?

– Нямате никакво право да разпитвате клиентите ми.

– Аз съм от Гарда, мадам. Това ми дава всички права, от които се нуждая. Мога и ще направя живота Ви окаян. Опитайте!

– Какво искате? – изръмжах аз.

– Тук навън е студено и мокро – той сви шепи и духна в тях. – Какво ще кажете за чаша чай?

– Какво ще кажете да си го начукате? – пуснах му сладникава усмивка.

– Какво? Моят зет на средна възраст с наднормено тегло беше достатъчно добър за Вас, но аз не съм?

– Не съм правила секс с Вашия зет – сопнах се аз.

– Тогава какво, мамка му, е правил с Вас? – сопна се той в отговор.

– Вече минахме през това. Казах Ви. Ако искате отново да ме разпитвате, ще трябва да ме арестувате, но този път няма да кажа и дума без адвокат – погледнах през рамото му. Сенките се движеха неспокойно, енергично, сякаш размърдани от нашето разногласие. Спорът ни, изглежда, ги... стимулираше. Зачудих се дали ядът или страстта ни правят по-добри на вкус за тях. Изтиках страховитата мисъл от ума си.

– Вашите отговори изобщо не бяха отговори и го знаете.

– Не искате истинските отговори – аз не исках истинските отговори. За жалост бях затънала в тях.

– Може би искам. Колкото и... трудни за вярване... да изглеждат.

Изгледах го остро. Той носеше обичайното си решително изражение на куче с кокал, но имаше едва доловим нов елемент към него, който преди бях пропуснала. Беше същият елемент, който бях зърнала в очите на О’Дъфи сутринта, когато беше дошъл да ме види, сутринта, когато беше умрял. Предпазлив поглед, сякаш казващ „може би моят свят не е съвсем това, което мислех“. Сигурен знак, че също като О’Дъфи, Джейни е на път да започне да ръчка в неща, които вероятно ще доведат до убийството му. Макар че начинът на смърт на О’Дъфи, изглежда, намекваше за човешки убиец, нямах съмнение, че е бил убит затова, че е научил за новите хлапета в града – Фае.

Въздъхнах. Исках да се измъкна от гадните ми мокри дрехи. Исках да измия отвратителната си коса.

– Оставете това! Просто го оставете! Нямах нищо общо с убийството на О’Дъфи и нямам какво друго да Ви кажа.

– Напротив. Вие знаете какво става в този град, госпожице Лейн. Не знам как или къде се вписвате в нещата, но знам, че знаете. Затова Пати е дошъл да Ви види. Не се е отбил онази сутрин, за да Ви каже нещо за случая на сестра Ви. Дошъл е да Ви попита нещо. Какво беше? Какво е прогаряло такава дупка в мозъка му цяла нощ, че не е могъл да изчака до понеделник, за да говори с Вас, че е пратил семейството си на църква и е пропуснал литургия? Какво Ви попита Пати в сутринта, когато умря?

Беше добър. Бих му признала това. Но нищо повече.

– Аз също ли ще умра, госпожице Лейн, след като дойдох да Ви видя? – попита той грубо. – Така ли става? Трябваше ли да събудя децата и да ги целуна за сбогом, преди да изляза тази сутрин? Да кажа на жена ми колко съм я обичал?

Засегната, казах:

– Не е моя вината, че той умря.

– Може би не сте го убила, но може би също така не сте го спасила. Отговорихте ли на въпросите му? Затова ли умря той? Или ако бяхте, той щеше още да е жив?

Погледнах го гневно.

– Вървете си!

Той бръкна в палтото си и извади от вътрешния джоб шепа сгънати карти.

Завъртях очи. Мразех всичко в този момент. Това беше дежавю, което никога не исках да преживявам отново.

Пати О’Дъфи също беше донесъл карти. Онази неделна сутрин, когато беше дошъл да ме види в книжарницата, беше илюстрирал с картографски детайли една графична невъзможност, едно откритие, с което го бях изпреварила почти две седмици: Части от Дъблин вече не се печатаха на картите. Те изчезваха, изпадаха от скиците и от човешката памет, сякаш никога не са съществували. Той беше открил Мрачните зони. Беше ги разузнавал, беше влизал в тях едва на един здрач от смъртта.

Джейни се наведе по-близо, докато носът му не беше на сантиметри от моя.

– Поглеждала ли сте някоя от тези напоследък?

Не казах нищо.

– Открих дузина от тях на бюрото на Пати. Беше оградил определени райони. Отне ми известно време, за да разбера защо. Гарда има склад на Лайл Стрийт на седем преки от тук. Не можете да го намерите на нито една карта, издадена през последните две години.

– Е? Накъде биете? Че в добавка към убийството, съм част от огромна картоиздателска конспирация? В какво още ще ме обвините? В заговор да карам туристите да се губят?

– Забавно, госпожице Лейн. Взех си дълга обедна почивка вчера и отидох на Лайл Стрийт. Опитах се да взема такси, но шофьорът настоя, че няма такъв адрес и отказа да отиде там. Накрая трябваше да вървя. Интересува ли Ви какво видях?