– По какъв начин?

– Те смятат, че можеш да им помогнеш. Можеш ли?

Той го обмисли.

– Възможно е.

Исках да го удуша.

– Ще го направиш ли?

– Мотивирай ме!

– Ако не друго, ще съм в по-голяма безопасност. Един по-сигурен ОС детектор е щастлив детектор. По-щастливият детектор е по-продуктивен.

– Не си открила нищо, което да ми е от полза, от няколко седмици.

– Не си ме карал – казах отбранително.

– Има един ОС, който знаеш, че искам, но ти скри от мен информация за него.

– Вече имаш тази информация. Какъв е проблемът?

Не прозвучах ли като В’лане?

– Проблемът е, че все още нямам този ОС, госпожице Лейн.

– Работя по въпроса. Ще мога да работя по-бързо, ако съм в по-голяма безопасност. Ако стените се сринат, всяко Ънсийли ще го търси и ще ми се пречка. Веднъж ми каза, че не ги искаш в града си. Това лъжа ли беше?

– Разбрах. Какво искаш от мен?

– Искам да се присъединиш към тях на Хелоуин и да им помогнеш да извършат ритуала. И искам да ми обещаеш да не ги нараняваш.

Поради деликатния начин, по който оформих разговора ни, прозвуча сякаш го молех да помогне на Шийте зрящите.

Той ме премери за момент, после каза:

– Ще разменя действие за действие. Осигури ми достъп до Шинсар Дъб на разстояние дори само да я виждам и ще помогна на малките ти приятели!

– Помогни на малките ми приятели – контрирах аз – и ще ти осигуря достъп до Шинсар Дъб!

– Имам ли думата ти?

– Вярваш ли на думата ми?

– Ти си идеалистична глупачка. Разбира се.

– Имаш думата ми – щях да се справям с проблема за обещанието, което току-що дадох, в бъдеще. Точно сега трябваше да задържа стените и да съм сигурна, че човешката раса има бъдеще.

– Тогава имаме сделка. Но твоето действие не зависи от изхода на моето. Ще дам най-доброто от себе си, за да им помогна с ритуала, но не мога да ти обещая успех. Не знам нищо за способностите им, това е магия, която не съм правил преди.

Кимнах.

– Приемам условията ти. Ще им помогнеш и няма да ги нараняваш?

– Вярваш ли на думата ми? – присмя ми се той.

– Не, разбира се. Ти си цинично копеле. Но те, изглежда, имат желание да им помогнеш.

Бледата усмивка се беше върнала.

– Ще им помогна и няма да ги нараня. Отбележи си, госпожице Лейн! Подронваш авторитета си на посредник, когато позволиш на противника си да види емоция. Никога не издавай емоцията си на врага!

– Това ли си ти?

– Ти се отнасяш така с мен. Бъди последователна и следвай по-фините нюанси! – той се обърна и тръгна към огъня. – На кого ще помагам и ще защитавам? На самата стара вещица ли?

– Не говорех за Шийте зрящите.

Той спря и остана съвсем неподвижен.

– А за кого?

– За МакКелтърови.

Той мълча дълго. После започна да се смее тихо.

– Добре изиграно, госпожице Лейн!

– Имах добър учител.

– Най-добрият. Скачай на един крак, госпожице Лейн!

Уроците по Гласа бяха започнали.

Имах чувството, че е възможно да бъдат доста брутални тази вечер.


Дванадесет


– „Дори Роуина ще трябва да повярва в теб.“ Не каза ли ти това, Кат? Направих каквото поискахте. Взех Кълбото. А сега ми казваш, че въпреки това старата няма да ме пусне в библиотеките си? – бях толкова бясна, че едва не тръшнах телефона.

– Тя каза, че ще бъдеш добре дошла, след като Кълбото изпълни целта си и стените останат силни – Кат се извиняваше от няколко минути, но с нищо не можеше да укроти избухването ми.

– Това е глупост и ти го знаеш. Ами ако стените все пак се срутят? Нищо не мога да направя, ако това, което тя планира, не свърши работа. Аз спазих моята част от сделката.

В другия край на линията Кат въздъхна.

– Тя каза, че не съм имала право да говоря от нейно име. И съжалявам, че го направих, Мак. Нямах намерение да те подвеждам. Моля те, повярвай ми!

– Какво още каза тя? – попитах стегнато.

Тя се поколеба.

– Че трябва да прекратим всякакъв контакт с теб до след Сауин и че ако не го направим, вече нямаме дом в манастира. Че можем да живеем в Дъблин с теб. Тя беше сериозна.

За миг си представих „Книги и дреболии Баронс“ превзет от млади Шийте зрящи и изражението на лицето на изключително поверителния му собственик. Бегла усмивка докосна устните ми, преди ядът да я изтрие.

– А ти какво каза?

– Казах, че не смятам, че трябва да избираме или да изключваме сестра Шийте зряща, когато времената са толкова опасни като сега, и че не разбирам защо тя те презира толкова много. А тя каза, че може да види морално разложение толкова ясно, колкото и Фае, и че ти си...

– Аз съм какво?

Кат прочисти гърло.

– Изгнила до сърцевината.

Невероятно! Степента на моралното ми разложение е същата, каквото и на зъбите ми. Нямам дори един кариес! Жената ме мразеше. Не ме хареса още първия път, когато ме видя, а посещението ми с В’лане само беше влошило нещата.

Погледнах Кълбото, което почиваше на гишето в кутия, подплатена с пукащо опаковъчно фолио. Бях доволна, че отказах да го дам, преди да съм си осигурила покана да се върна в манастира от самата Велика повелителка.

– Тогава няма да получи Кълбото – казах равно.

– Тя каза, че точно това ще кажеш и че това ще докаже нейните думи. Каза, че ще избереш гордостта си пред това да спасиш света от Фае – каза Кат.

Каква умна, манипулативна стара кучка! Беше имала десетилетия да усъвършенства машинациите си. Допреди няколко месеца единствените машинации, за които някога се бях тревожила, бяха двете сервитьорки, които винаги се преструваха, че са имали ужасна вечер, за да не трябва да ми дават бакшиш, сякаш моят нюх за бързо приготвени изключителни питиета не беше играл роля в техния финансов успех.

– Казах ù, че греши. Че си загрижена за нас и за света. Тя не е честна, Мак. Знаем го. Но ние... е, все още се нуждаем от Кълбото. Може да не успеем да те вмъкнем в манастира,но ние... ъ... – гласът ù спадна почти до шепот, – ще ти помогнем, колкото можем. Дани смята, че може да снима още страници от книгата. А ние може да успеем да измъкнем няколко навън, ако ни кажеш какво търсиш.

Ръката ми се сви и отпусна. Усещах тежестта на Копието в кобура.

– Искам да знам всичко, което може да се разбере, за Шинсар Дъб. Как сте се сдобили с нея, как сте я пазили затворена и къде. Искам да знам всеки слух, легенда и мит, които някога са били разказвани за нея.

– Тези книги са в забранените библиотеки. Само Убежището има достъп до там.

– Тогава трябва да измислите как да се вмъкнете.

– Защо не помолиш... ъ... нали знаеш... него... да те Пресее вътре? – каза Кат.

– Не искам да забърквам В’лане в това – вече бях обмислила тази възможност, но самата мисъл за него в една стая с всички тези книги за неговата раса ме накара да се свия. Дори само от надменност можеше да ги унищожи. „Хората нямат право да знаят за нас“ – би казал презрително.

– Не му ли се доверяваш?

Името му беше горчиво-сладко на езика ми.

– Той е Фае, Кат! Най-важното нещо за В’лане е грижата за самия него. Може да преследваме общата цел да задържим стените здрави, но за него хората са само средство за постигане на целта. Освен това целият манастир ще разбере, че сме там и ще търсим игла в купа сено, няма да имаме достатъчно време и ще бъдем обградени от седемстотин Шийте зрящи – беше лоша идея откъдето и да го погледнем. – Знаеш ли кои са членовете на Убежището и дали някой от тях може да бъде убеден да помогне?

– Съмнявам се. Роуина ги подбира според верността им към нея. Преди не беше така. Чух, че някога сме гласували за членовете на съвета, но след като сме изгубили Книгата, нещата се променили.

Говорим за тирания. Наистина исках да знам какво се беше случило преди двайсет години, как е била изгубена Книгата, кой е бил виновен.

– Трябва също да разбера за Пророчеството на Убежището и за петте.

– Никога не съм чувала за тях – каза Кат.

– Виж дали можеш да изровиш нещо! И нещо за четирите камъка за превод – имах много въпроси, които се нуждаеха от отговори. Да не споменавам всички онези за това, откъде се бях появила. Но засега те трябваше да почакат.

– Ще го направя. Ами Кълбото, Мак?

Загледах се мрачно в него. Ако го скриех до преди Хелоуин и откажех да го дам на Роуина, тя дали щеше да омекне и да сподели някаква информация с мен? Съмнявах се, но дори да го направеше, какво бих постигнала по този начин? За какво щеше да послужи тази информация толкова късно? Както беше казала старата, времето беше от съществено значение. Информацията ми беше нужна сега.

Ако стените се сринат, щеше ли ЛГ да прати всяко Ънсийли, което има на разположение, да търси Книгата? Щяха ли улиците на Дъблин да гъмжат от толкова много мрачни Фае, че нито един Шийте зрящ не би се осмелявал да излезе навън, нито дори аз?

Не можехме да позволим нещата да стигнат дотам. Стените трябваше да се запазят.

Може би ако имаше Кълбото предварително, Роуина щеше да усъвършенства ритуала, който планираше да изпълни. Шийте зрящи, Баронс и МакКелтърови със сигурност можеха да изпълнят ритуала както трябва още веднъж и да ми осигурят време до следващия Хелоуин – цяла година, – за да проумея всичко. Преглътнах гордостта си. Отново. Започвах да негодувам срещу по-великото добро.

Освен това имаше манастир, пълен с Шийте зрящи, разтревожени колкото мен. Исках да знаят, че съм плътно на тяхна страна. Не на страната на техния водач.

– Ще я оставя в КБП по някое време утре, Кат – казах накрая. – Но сте ми задължени. Много. Няколко пъти. И кажи на Роуина, че е дяволски добре, че поне една от нас е пораснала достатъчно, за да постъпи правилно!

* * *


В седем вечерта в събота седях в предната част на книжарницата, преметнала крак върху крак, и подритвах въздуха нетърпеливо, докато чаках Баронс.

– Проблемът ти, госпожице Лейн – беше казал той предишната вечер, след като ми беше дал Кълбото, – е, че все още си пасивна. Седиш и чакаш телефонни обаждания. Въпреки че Джейни не беше изцяло лоша идея...

– Джейни беше блестяща идея и ти го знаеш.

– ...времето не е на наша страна. Трябва да си агресивна. Обеща ми да видя Книгата. Искам я.

– Какво предлагаш?

– Утре ще ловуваме. Спи до късно! Ще те държа будна цяла нощ.

Отърсих се от тръпката на нежеланото сексуално усещане при думите му. Без съмнение Баронс можеше да държи една жена будна цяла нощ.

– Защо нощ? Защо да не търсим Книгата през деня? – къде беше ходил? Какво беше правил?

– Следя престъпленията в ежедневниците. Нощта е времето. Джейни някога обаждал ли ти се е през деня?

Ето това е. Не беше.

– Седем вечерта, госпожице Лейн! Първо ще имаш един час по Гласа.

Станах, протегнах се, хванах отражението си в прозореца и се възхитих на картинката. Новите ми дънки бяха френски и пасваха като мечта, пуловерът ми беше розов и мек, ботушите ми бяха Долче и Габана, якето ми беше Андрю Марк и беше направено от най-меката черна кожа, която някога бях виждала. Бях сплела ярък копринен шал в розово, жълто и пурпурно в косата си и бях отделила време за грима. Изглеждах и се чувствах страхотно.

Баронс все още се извиняваше или се опитваше да подходи с добро. Сутринта, когато се бях събудила, пред вратата ми имаше четири пазарски торби и два чувала, пълни с нови дрехи. Подлудяваше ме мисълта, че Баронс е пазарувал за мен. Особено като се вземе предвид какво имаше в някои от тези торби. Мъжът имаше изключителен вкус и око за всеки детайл. Всичко ми ставаше. Това също ме подлудяваше.

Звънецът над вратата издрънча и Баронс влезе. Беше като нощта в костюм на Армани, ботуши със сребърни носове, черна риза и тъмни очи.

– Не си правиш труда с Огледалото тази вечер? – казах нехайно. – Или си забравил, че знам как минаваш през него?

– Коленичи пред мен, госпожице Лейн!

Думите му ме обградиха, проникнаха в мен, тласнаха ме на колене като човек пред Фае.

– Това не те ли прогаря? – той ми предложи една от най-плашещите си усмивки. – Да коленичиш пред мен сигурно обижда всяка част от напереното ти малко същество.