Щях да му покажа какво значи наперено. Стиснах зъби и се опитах да се изправя. Опитах се да почеша носа си. Не можех да направя дори това. Бях толкова прикована на място, колкото човек в усмирителна риза.

– Защо заповедта ти заключва цялото ми тяло? – поне гласните ми струни работеха все още.

– Не го заключва. Заповедта ми само те държи на колене. Останалата част от теб е свободна да се движи. Ти се пренапрягаш. Мъчиш се толкова силно, че се заключваш. Когато някой използва върху теб Гласа, те държи само до буквата на заповедта му. Запомни го! Затвори очи, госпожице Лейн!

Не беше заповед, но все пак го направих. Успях да размърдам пръсти, после целите ръце. Разръчках наоколо из главата си. Мястото на Шийте зрящ гореше, но всичко останало беше тъмно. Мястото на Шийте зрящ нямаше нищо общо с устояването на Гласа.

– Коя си ти? – попита той.

Какъв странен въпрос! Той не знаеше ли всичко за мен? Бих искала да мога аз да използвам Гласа върху него за този въпрос.

– Аз съм Мак. МакКайла Лейн – може би О’Конър по кръв, но Лейн в сърцето си.

– Остави името! Коя си ти?

Свих рамене. Ха! Сега само коленете ми бяха приковани. Останалата част се движеше свободно. Разперих ръце, за да съм сигурна, че знае.

– Момиче. На двайсет и две. Шийте зряща. Дъще-...

– Етикети – каза той нетърпеливо. – Коя си ти, по дяволите, госпожице Лейн?

Отворих очи.

– Не схващам.

– Затвори очи! – Гласът отекна от стена към стена. Очите ми се затвориха, сякаш бяха негови. – Ти съществуваш само вътре в себе си – каза той. – Никой не те вижда. Ти не виждаш никого. Ти си без критика, отвъд присъда. Няма закон. Няма редно и грешно. Как се почувства, когато видя тялото на сестра си?

Изпълни ме ярост. Ярост към това, което беше сторено с нея. Ярост към него, че го споменаваше. Мисълта, че никой не може да ме види или да ме съди, беше освобождаваща. Издух се от скръб и гняв.

– Сега ми кажи коя си!

– Отмъщение – казах с леден глас.

– По-добре, госпожице Лейн. Но опитай отново! И когато говориш с мен, свеждай глава!

Кървях на няколко места, когато вечерният урок приключи. На няколко места. Сама си бях нанесла раните.

Разбирах защо го беше направил. Беше трудна, е, не точно любов, но труден житейски урок. Трябваше да го науча. И щях да направя каквото трябваше.

Когато ме накара да взема ножа и да се порежа, бях видяла проблясък на светлина в мрака вътре в черепа ми. Все пак се порязах, но нещо дълбоко в мен се беше раздвижило. Беше там някъде, само да можех да разровя достатъчно дълбоко, за да стигна до него. Чудех се коя щях да бъда, докато стигна там. Затова ли Баронс беше станал такъв? Кой беше поставял Джерико Баронс на колене? Трудно можех дори да си го представя.

– Нараняваше ли се, докато учеше? – попитах.

– Много пъти.

– Колко време ти отне?

Той се усмихна едва.

– Години.

– Това е неприемливо. Трябва ми сега. Трябва да съм способна да устоявам на Гласа или никога няма да мога да приближа ЛГ.

Мислех, че ще спори за приближаването до ЛГ, но той само каза:

– Ето защо пропускам години обучение, откарвам те далеч напред в трудната територия. Тази вечер беше едва началото на... болката. Ако не ти харесва накъде вървим, ми кажи тук и сега! Няма да питам отново. Ще те притискам толкова, колкото сметна, че можеш да понесеш.

Поех дълбоко дъх и издишах бавно.

– Съгласна съм.

– Иди се превържи, госпожице Лейн! Използвай това! – той извади малко шишенце с мазило от джоба си.

– Какво е?

– Ще ускори оздравяването.

Когато се върнах, той задържа вратата и ме съпроводи в нощта.

Инстинктивно погледнах надясно. Гигантската Сянка беше тъмен облак върху съседната сграда. Изправи се застрашително и започна да се плъзга надолу по тухлената фасада.

Баронс излезе след мен.

Сянката се оттегли.

– Какво си ти?– попитах ядосано.

– В Серенгети, госпожице Лейн, щях да бъда гепард. Аз съм най-силният, най-бързият и най-гладният от всичко останало там. Не се извинявам на газелата, когато я сваля.

Въздъхнах и тръгнах към мотора, но той се обърна наляво.

– Ще вървим ли? – бях изненадана.

– Няколко часа. Искам да огледам града, после ще се върнем за кола.

Навсякъде по влажните павирани улици имаше Ънсийли. Увеличаващата се престъпност, изглежда, не държеше никого у дома. Съпоставянето на двата свята – безгрижните хора, някои наполовина пияни, други (чиято нощ в града едва започваше) смеещи се и говорещи на висок глас, и хищнически, мрачно фокусираните Ънсийли, обвити свободно в Обаяние (което трябваше да се помъча да видя, за разлика от преди, когато трябваше да се мъча да видя отвъд него) – обрисуваше нощта с изкусната заплаха на пътуващ карнавал.

Имаше Момчета-носорози и от онези зловещо изглеждащи улични продавачи с огромни очи и без усти. Имаше крилати неща и неща, които подскачаха. Някои бяха със силно Обаяние и вървяха по тротоара в компанията на хора. Други бяха накацали по сградите като хищни птици, избиращи плячка. Почти очаквах някое от тях да ни разпознае, да бие тревога и да ни нападнат масово.

– Те служат на себе си – каза Баронс, когато го споменах. – Подчиняват се на господар, докато е пред очите им. Но истинският господар на едно Ънсийли е гладът му, а този град е пир. Били са затворени стотици хиляди години. На този етап у тях не е останало почти нищо друго, освен глад. Той ги обсебва толкова силно, че се чувстват празни... кухи. Заслепява ги за всичко останало.

Погледнах го остро. Той звучеше странно накрая, сякаш изпитваше... съжаление към тях.

– Кога за последен път уби някое от тях, госпожице Лейн? – попита той внезапно.

– Вчера.

– Имало ли е проблем, за който не си ми казала?

– Не. Просто го нарязах за части.

– Какво? – Баронс спря и ме погледна.

Свих рамене.

– Една жена умря онзи ден. Това нямаше да се случи, ако ми бяха под ръка. Няма да повторя тази грешка – бях сигурна в убеждението си, че постъпвам правилно.

– Жената в магазина ми? – когато кимнах, той каза: – И къде точно държиш тези... части, госпожице Лейн?

– В чантата ми.

– Мислиш ли, че е мъдро?

– Мисля, че току-що казах, че мисля – казах студено.

– Осъзнаваш ли, че ако отново ги ядеш, няма да си в състояние да усетиш единственото, което ни трябва?

– Всичко е под контрол, Баронс – дори не бях поглеждала бурканчетата от обяд.

– Човек не може да контролира пристрастяване. Ако отново ядеш, аз лично ще те смажа от бой. Ясно?

– Ако ям отново, можеш да се опиташ лично да ме смажеш от бой – способността да се опълча физически на Баронс беше едно от многото предимства на това да ям Ънсийли. Често копнеех за това единствено по тази причина.

– Ще чакам, докато ефектът изчезне – изръмжа той.

– И ще ти бъде ли забавно? – никога нямаше да забравя нощта, в която се бихме, неочакваната похот.

Погледнахме се и за миг облаците недоверие се вдигнаха и видях мислите му в очите му.

– Ти беше нещо, което си струваше да се види – не каза той.

– Ти беше нещо, което си струваше да се усети – не отвърнах аз.

В погледа му се затръшнаха капаци.

Аз погледнах настрани.

Вървяхме енергично по тротоара. Внезапно той сграбчи ръката ми и ме поведе към една странична уличка. Две мрачни Фае правеха нещо близо до кофа за боклук. Наистина не исках да знам какво.

– Да видим колко добри са бойните ти умения, госпожице Лейн, когато не си напомпана с Ънсийли стероиди!

Но преди да мога да се изгубя в блаженството да убия няколко от копелетата, мобилният ми телефон иззвъня.

Беше инспектор Джейни.


Тринадесет


В следващите няколко дни се установи странна рутина и те прелетяха край мен шеметно.

Баронс идваше всяка вечер да ме учи на Гласа. И всяка вечер, неспособна да намеря гръбнака си, си тръгвах с нови рани.

После търсехме Шинсар Дъб.

Или по-скоро той търсеше Шинсар Дъб, а аз продължавах да правя какво ли не, за да я избегна, както онази вечер, когато Джейни се обади да ми даде информация. Бях повела Баронс в противоположна посока и се надявах да останем достатъчно далеч, за да не се издам с леките признаци на близостта ù – като да падна в някоя локва, да стисна глава или да ми избие пяна на устата.

В даден момент всеки ден В’лане се появяваше, за да ме разпитва за плодовете на труда ми. Погрижих се да няма плодове. Той започна да ми носи подаръци. Един ден ми донесе шоколад, от който нямаше да надебелея, независимо колко ям. Друг ден ми донесе тъмни ароматни цветя от света на Фае, които щяха да цъфтят вечно. След като си тръгна, изхвърлих и двете. Шоколадът трябва да те прави дебел, а цветята трябва да умират. Това са неща, на които можеш да разчиташ. Трябваха ми неща, на които да разчитам.

Когато не бях заета да отскачам като йо-йо между двамата, се грижех за книжарницата, досаждах на Кат и Дани за информация и продължавах да пробивам пътя си през купчина книги за Фае, след като вече не можех да изстискам нищо полезно от интернет търсачките. Имаше толкова много ролеви игри и фенфикшън[11] онлайн, че беше невъзможно да отделя факти от измислици.

Не стигах до никъде. Като кола, която върти гуми в калта. Бях наясно, че дори да се измъкна, не знам къде да отида.

Напрежението и колебанието в живота ми станаха нетърпими. Бях заядлива, сопвах се на всички, включително на баща ми, когато се обади, за да каже, че мама най-после изглежда се оправя. Бяха намалили валиума и увеличили антидепресантите. Беше сготвила неделна закуска – сиренки (как ми липсваха само!), свински пържоли и яйца. Дори беше направила пресен хляб с мая. Обмислих тази закуска, след като затворих. Опитах се да я поставя някъде в живота си, докато дъвчех енергийно блокче.

Домът ми беше на милион километра.

А Хелоуин беше след десет дни.

Скоро Шийте зрящите щяха да правят своя ритуал в манастира. Баронс и МакКелтърови щяха да правят техния в Шотландия. Още не бях решила къде ще бъда аз. Баронс ме беше помолил да го придружа, без съмнение, за да душа за ОС в имението на МакКелтърови, докато сме там. Обмислях да вляза в манастира. Исках да бъда някъде, да върша моята част, каквато и да е тя, дори само да пазя Баронс и МакКелтърови да не се избият един друг. Крисчън се беше обадил предишния ден, за да ми каже, че нещата се придвижват напред, но дори да оцелееха след ритуала, можеше да не оцелеят след сблъсъка си един с друг.

В навечерието на Вси Светии, стените или щяха да останат, или да се сринат.

Странно, но започнах да чакам с нетърпение Хелоуин, защото поне чакането ми щеше да свърши. Беше като преддверието на ада. Щях да знам с какво си имам работа. Щях да знам точно колко добри или колко лоши са нещата. Щях да знам дали ще бъда облекчена (една година щеше да ми осигури достатъчно време, за да реша какво да правя), или да бъда ужасена. И в двата случая щях да имам нещо конкретно.

Нямах нищо конкретно за това в какво е замесена Книгата (звяр!). Не знаех как да я взема или какво да правя с нея.

Нямах нищо конкретно за това в какво са замесени Баронс или В’лане. Не се доверявах на никой от тях.

За да станат нещата по-лоши, всеки път, щом погледнех през прозореца или пристъпех навън, трябваше да се боря с тежкия биологичен императив да убивам чудовища. Или да ги ям.

Момчетата-носорози бяха навсякъде. Изглеждаха абсурдно в униформите си на градски служители – с трупчести ръце и крака, изскачащи копчета и опънати шевове. Усещах непрестанно леко гадене от присъствието им. Не бях склонна да намаля отново „звука“, затова започнах да взимам фамотидин със сутрешното кафе. Дори опитах да мина на безкофеиново, за да успокоя нервите си. Това беше монументална грешка. Имах нужда от кофеина. Изкарах един ден.

Нещо трябваше да се направи. Бях нервна, потисната и емоционално объркана.

Не мога да ви кажа колко пъти през тези безкрайни тревожни дни решавах да се доверя на Баронс.

После го отхвърлях в полза на В’лане.

Изграждах случая си усърдно с дълги списъци плюсове и минуси, спретнато подредени в дневника ми в три колони. Изчислявах техните „добри“ деяния, „лоши“ деяния и тези от „неопределен характер“. Последната колона досега беше най-дълга.