– Значи това е Книгата! – възкликнах. – Част от самия мрачен крал! Най-лошата част!

– През еоните тя се променила, както всички неща на Фае, и станала нещо живо, много различно от това, което била, когато я създал кралят.

– Защо кралят не я унищожил?

– Той бил направил... как го казвате?... свой двойник, който му бил равен и когото не можел да победи. Боял се, че някой ден двойникът може да победи него. Кралят изхвърлил Книгата и за дълго време тя била изгубена.

Зачудих се как ли се е озовала в ръцете на Шийте зрящите. Не попитах. Ако В’лане не знаеше, че е била там, не исках аз да съм тази, която му е казала. Той презираше Роуина и можеше да реши да я накаже, а тогава щяха да пострадат и другите Шийте зрящи.

– Защо кралицата я иска? Чакай малко! Ако кралицата е мъртва, коя е Авийл?

– Една от многото, които дойдоха после и се опитаха да водят расата ни. Тя я иска, защото се вярва, че някъде в целия ù мрак Книгата съдържа ключа към истинската Песен на Сътворението, която е изгубена за расата ми от седемстотин хиляди години. Кралят е бил близо, много близо. А само с живи нишки от тази Песен Ънсийли ще могат да бъдат затворени отново.

– А Даррок? Той защо я иска?

– Вярва глупаво, че може да овладее силата ù.

– Баронс?

– Същото.

– И трябва да вярвам, че ти си различен? Че небрежно ще предадеш цялата тази сила на кралицата без нито една мисъл за себе си? – сарказмът пропи в думите ми. В’лане служеше само на себе си.

– Забравяш нещо, МакКайла. Аз съм Сийли. Не мога да докосна Книгата. Но тя може. Кралицата и Кралят са единствените двама от расата ни, които могат да докосват всички Светини – Сийли и Ънсийли. Ти трябва да се сдобиеш с Книгата, да ме призовеш и аз ще те придружа до кралицата. Само ние имаме надежда да пресъградим стените, ако паднат. Не старата жена, не Даррок, не Баронс. И ти като мен трябва да дадеш доверието си на кралицата.

* * *


Беше тъмно, когато се върнах масажирана, епилирана и с направени маникюр и педикюр. На входа на книжарницата ме чакаха дузина червени рози с дълги дръжки, увити в хартия и подпрени на вратата. Наведох се да ги взема, после се изправих в осветения вход и затърсих картичка.

„Помогни ми да я намеря и ще ти върна сестрата! Откажи и ще ти отнема това, което цениш най-много!“

Виж ти, всичките ми ухажори се обаждаха днес. Имаше предплатен мобилен телефон, затъкнат в листата, на който чакаше съобщение: „Да или не?“ Номерът за изпращане беше скрит. Можех да му изпратя отговор, но не можех да се обадя.

– В’лане? – дойде гласът на Баронс иззад мен.

Поклатих глава и се зачудих какво „ценях най-много“. Беше ме страх да мисля за него.

Усетих електричеството на тялото му зад мен, когато се пресегна и взе картичката от ръката ми. Той не се подмести и аз трябваше да преборя подтика да се облегна на него и да потърся утеха в силата му. Щеше ли да ме обгърне с ръце? Да ме накара да се почувствам сигурна, дори само за миг и дори ако това беше заблуда.

– А, старата заплаха „това, което цениш най-много“ – промърмори той.

Обърнах се бавно и погледнах нагоре към него. Тялото му се стегна и той вдиша рязко. След миг докосна бузата ми.

– Такава оголена болка – прошепна.

Обърнах лицето си в дланта му и затворих очи. Пръстите му се провряха през косата ми, обгърнаха главата ми и забърсаха дамгата. Тя се затопли от докосването му. Ръката му се стегна в основата на черепа ми и стисна и той ме повдигна бавно на пръсти. Отворих очи и беше мой ред да вдишам рязко. Не човек. О, не, не този мъж!

– Никога не ми я показвай отново! – лицето му беше студено, твърдо, гласът му още по-студен.

– Защо? Какво ще направиш?

– Това, което е в природата ми. Влизай вътре! Време е за урока ти.

След като получих още една лоша оценка, с Баронс започнахме да обикаляме улиците.

Не бях получавала сведения от Джейни след последното му обаждане преди четири нощи. Четях вестниците всяка сутрин. Ако разпознавах визитката на Шинсар Дъб, а бях съвсем сигурна, че я разпознавам, тя скачаше на нова жертва всяка нощ. Знаех какво прави добрият инспектор. Чакаше своя „чай“.

Аз чаках божествено вдъхновение да ме порази всеки момент и да ми покаже пътя на кого да вярвам и какво да правя. Не се съмнявах, че Джейни ще получи това, което искаше, преди мен.

Грешах.

Занимавахме се с това почти шест часа, карахме нагоре-надолу, пробивахме си път през града с вайпъра. След толкова много нощи познавах всяка улица, всяка странична уличка, всеки паркинг. Знаех местонахождението на всеки магазин и на всяка бензиностанция, които работеха от здрач до зори. Не бяха много. Престъпността може да не задържаше купонджиите у дома (пияните и самотните са трудни за удържане, знам го от опита си като барман), но определено караше притежателите на дребен бизнес и техните служители да затварят доста преди падането на нощта.

Натъжавах се като гледах как Дъблин заковава прозорците си. Миналата нощ открихме Мрачна зона от две преки, която не беше на картата ми, като минахме през нея. Оплаквах всеки новозатъмнен квартал като лична загуба, като няколко сантиметра от косата ми или по-скучна дреха. И двамата с този изпълнен с крак град се променяхме.

Обикновено, докато ловувахме, караше Баронс, в случай че изгубя контрол върху основните си двигателни функции, но ставаше все по-трудно да го отклоня от сблъсък с Книгата, затова тази вечер настоях аз да карам.

Той беше противен пътник. Даваше ми посоки, които пренебрегвах, но беше по-добре от алтернативата. Снощи, когато едва не се сблъскахме с Книгата, се престорих, че внезапно имам отчаяна нужда да използвам тоалетната (единствената отворена бензиностанция беше тази, в която заредихме, а тя беше в обратната посока) и той ме беше изгледал изнервящо. Допусках, че става подозрителен. Все пак и той можеше да чете вестниците. Тази сутрин престъплението беше на по-малко от километър от мястото, където го бях накарала да обърне снощи. Той не знаеше, че радарът ми ставаше по-силен, но не се съмнявах, че накрая ще събере две и две.

И така аз карах, сетивата ми на Шийте зрящ бяха засилени докрай, очаквайки и най-лекия гъдел, за да мога ловко да обърна колата, когато се случи нещо напълно неочаквано.

Шинсар Дъб изскочи на радара ми и се движеше право към нас.

С изключително висока скорост.

Завъртях рязко вайпъра, а гумите запушиха по паважа. Нищо друго не можех да направя. Баронс ме изгледа остро.

– Какво? Усещаш ли я?

О, каква ирония! Той мислеше, че обръщам колата към нея.

– Не – излъгах. – Току-що осъзнах, че съм си забравила Копието. Оставих го в книжарницата. Можеш ли да повярваш? Никога не забравям Копието си. Не мога да си представя какво съм мислила. Предполагам, че не съм. Говорех с татко, докато се обличах, и напълно съм изключила – натисках педалите и сменях бясно скоростите.

Той дори не си направи труда да ме потупа. Просто каза:

– Лъжкиня.

Забързах и лепнах изчервен, неловък вид на лицето си.

– Добре, Баронс. Хвана ме. Но трябва да се върна в книжарницата. То е... ами... лично е – скапаната тъпа Шинсар Дъб ме настигаше. Преследваше ме нещото, което се предполагаше аз да преследвам. Имаше нещо много сбъркано в това. – Това е... женска работа... знаеш.

– Не, не знам, госпожице Лейн. Защо не ме осветлиш?

Редица пъбове профучаха край нас. Бях благодарна, че беше твърде студено за усилен пешеходен поток. Ако трябваше да забавя, Книгата щеше да ме настигне, а вече имах главоболие с размера на Тексас, което заплашваше да погълне Ню Мексико и Оклахома.

– Сега е онова време. Знаеш. От месеца – преглътнах тръгналата от болката пяна.

– Онова време? – повтори той тихо. – Имаш предвид времето да спреш в един от многото магазини, покрай които току-що профучахме, за да можеш да си купиш тампони? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Щях да повърна. Беше твърде близо. Слюнка се събираше в устата ми. На какво разстояние беше от мен? На две преки? По-малко?

– Да! – извиках. – Това е. Но използвам специални, а те не ги зареждат.

– Мога да те подуша, госпожице Лейн – каза той още по-тихо. – Единствената кръв по теб е от вените ти, не от матката ти.

Главата ми се обърна рязко наляво и аз го загледах. Добре, това беше едно от по-обезпокоителните неща, които някога ми е казвал.

– А-а-а! – извиках и пуснах волана и скоростния лост, за да стисна главата си. Вайпърът тръгна по тротоара и помете две будки за вестници и една улична лампа, преди да се забие в противопожарния кран.

А противната идотска Книга все още наближаваше. Започна да ми избива пяна по устата. Чудех се какво щеше да стане, ако минеше на няколко стъпки от мен. Щях ли да умра? Щеше ли главата ми наистина да се пукне?

Спря.

Сринах се върху волана, дишайки тежко, благодарна за отлагането на присъдата. Болката ми не намаляваше, но поне вече не се засилваше. Надявах се следващата жертва на Книгата да побърза и да я отнесе в обратната посока бързо. Едва ли подобаваше на Шийте зрящ, но имах проблеми.

Баронс изрита вратата, мина от моята страна и ме издърпа навън.

– Накъде? – озъби се той.

Щях да падна на колене, но той ме задържа.

– Не мога – успях да кажа. – Моля те!

– Накъде? – повтори той.

Посочих.

– Накъде?

Използва Гласа. Посочих на другата страна.

Той сграбчи косата ми и ме повлече зад себе си. По-близо, още по-близо.

– Ти ще ме... убиеш... – извиках.

– Нямаш представа – изръмжа.

– Моля те... спри! – препъвах се, сляпа за всичко, освен за болката.

Той ме освободи рязко и аз паднах на колене. Дишах тежко и плачех. Болеше толкова силно. Пищеше в главата ми. Беше лед във вените ми. Огън под кожата ми. Защо? Защо Книгата ме нараняваше? Със сигурност вече не бях толкова чиста и добра. Лъжех всички. Убих Шийте зрящ – разбира се, беше нещастен случай, но все пак това беше невинна кръв по ръцете ми, наред с тази на хората на О’Баниън. Имах похотливи мисли за мъже, за които никоя нормална жена не би мислила похотливо. Копнеех да ям други живи същества, за да открадна тяхната...

Сила. Точно това ми трябваше. Сила и мощ на Ънсийли, мракът, който беше близък роднина на Книгата, да живее в мен.

Къде беше чантата ми?

Опипах непохватно през болката. Беше в колата. Никога нямаше да стигна до там. Дори не можех да се изправя. Изскимтях в агония от простото усилие да вдигна главата си. Къде беше Баронс? Какво правеше?

Въздухът беше леден. Паважът под мен се покри със скреж и усетих как се придвижва нагоре от коленете ми, как пълзи по бедрата ми. Арктически вятър шибна косата ми и задърпа дрехите ми. Посипаха ме отломки.

Какво правеше Баронс? Трябваше да видя!

Потърсих мястото на Шийте зрящ в главата си. Самото присъствие на Книгата го възпламеняваше. Тя беше всичко, от което се страхувахме у Фае. Всичко, от което трябваше да отбраняваме хората.

Вдишвах бързо и дълбоко, засмуквайки толкова леден въздух, че прогоря дробовете ми. Опитах се да прегърна болката, да убедя себе си, че съм едно цяло с нея. Какво беше казал Баронс? Че се пренапрягам. Трябваше да се отпусна и да спра да се боря. Да я оставя да се разбие над мен и да я яхна като вълна. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но успях да се надигна на колене и да изправя глава.

По средата на павираната улица, на десет метра от мен, беше Звярът.

Той ме погледна.

„Здравей, Мак!“ – каза.

Той знаеше името ми. Откъде знаеше името ми? Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Писъците в главата ми спряха. Болката изчезна. Нощта притихна. Бях в окото на бурята. Баронс беше на метър и половина от Звяра.

Иска ми се да мога да ви го опиша. Радвам се, че не мога. Защото ако намеря думи за него, те ще заседнат в главата ми завинаги, а не искам нищо от него да засяда в главата ми. Образът му е достатъчно ужасяващ, след като вече не е пред теб, умът ти не е в състояние да го задържи напълно. Начинът, по който се движи, по който те гледа. Начинът, по който се надсмива. Начинът, по който знае. Ние се виждаме в очите на другите. Това е природата на човешката раса. Ние сме вид на отражението, жадуваме за него във всеки аспект на съществуването си. Може би точно затова вампирите ни изглеждат толкова чудовищни – те нямат отражение. Родителите, ако са добри, отразяват чудото на нашето съществуване и успеха, който можем да постигнем. Приятелите, добре подбрани, ни показват красива картина на нас самите и ни поощряват да израстнем в тях.