Беше облечена с дълго черно кожено яке, което беше сякаш извадено направо от филм за вампири и ù беше малко голямо в раменете. Докато гледах, тя плъзна нещо дълго и с цвят на алабастър, блестящо и красиво изпод него.

Ахнах. Това можеше да бъде само Мечът на Светлината.

– Хайде да сритаме малко приказни задници! – засмя се Дани, а погледът в очите ù изобщо не беше като на тринайсетгодишна.

– Къде е Роуина? – изритах долнището на пижамата и пъхнах крак в чифт дънки, а зъбите ми тракаха. Мразя сънищата за Студеното място.

– Ро замина някъде със самолет днес следобед. Не можеше да вземе Меча с нея. Аз се измъкнах. Искаш да говорим или искаш да убием малко Ънсийли, Мак?

Тя шегуваше ли се? Това беше мокрият сън на Шийте зрящите. Вместо да седя тук, да мисля, да говоря, да проучвам, аз можех да изляза и да направя нещо. Затворих телефона, сложих две тениски под пуловер и яке, скочих в ботушите, грабнах моят МакОреол по пътя и го закопчах, като ми се искаше да имах един и за нея. Нямаше значение. Ако се окажехме на тъмно място, щях да се лепна за нея като лепило.

Свалихме осемдесет и седем Ънсийли онази нощ.

После изгубихме бройката.


Петнадесет


Прекарах по-голямата част от деня преди Хелоуин в разчистване след празненствата от предишната нощ. За разлика от последиците след купоните у дома, в Джорджия, остатъците от безгрижно добро забавление в Дъблин не бяха лепкави пластмасови чаши, огризки от полуизядени пици и фасове, пуснати в бирени бутилки, а мъртви чудовища и части от тела.

Проблем: когато убиеш Фае, то спира да излъчва Обаяние и противно на нелепото вярване на попкултурата, телата не се разпадат. Те остават тук, в нашия свят, идеално видими за всички. В удоволствието да убивам, забравих за телата. Дани също ги забрави. Не беше като да са станали видими за мен, след като умрат. За мен те винаги са били видими.

От сутрешните новини научих, че кино реквизити били изложени по страховит начин около Дъблин. Гумени чудовища от снимачната площадка на някаква местна продукция на филм на ужасите били подредени като пакост и хората не трябвало да се тревожат, а да се обадят на Гарда. От там били назначили хора за почистването... ъ... за прибирането им.

Телефонът ми се раззвъня, преди репортажът да е свършил. Беше Роуина.

„Почисти ги, скапана идиотка!“

Аз закусвах.

– Току-що казаха, че от Гарда са поели грижата за тях – измърморих с пълна уста, предимно за да я ядосам. Но бих си помислила същото. Трябваше да почистя, и то бързо. Бях засрамена от себе си, че не бях осъзнала какво правя.

– Оставила ли си следа от трупове, която може да бъде проследена до теб?

Трепнах. Вероятно.

– Не знаех, че ти пука, Ро – казах хладно.

– Беше ли Дани с теб снощи? – попита тя.

– Не.

– Направила си всичко това сама?

– Ъ-хъ.

– Колко?

– Изгубих бройката. Повече от сто.

– Защо?

– Писна ми да не правя нищо.

Тя мълча няколко мига, после:

– Искам те в манастира за ритуала утре.

Едва не се задавих с хапка от хрупкавата коричка на кифла. Това беше последното, което очаквах да каже. Бях се подготвила за дълга сметка от много провали и обмислях да ù затворя, преди да има възможност да започне. Сега се радвах, че не го направих.

– Защо?

Последва нова дълга пауза.

– Има сила в големия брой – каза тя накрая. – Ти си могъща Шийте зряща – „Независимо дали ми харесва, или не“ остана неказано, но се носеше във въздуха.

И тя като МакКелтърови се опитваше да си осигури на разположение цялата сила, която можеше да намери.

Аз, така или иначе, мислех, да се натрапя. Чувствах се привлечена да се бия редом с тях. Ако им предстоеше борба, исках и аз да съм там. Не чувствах подобна нужда да се присъединя към МакКелтърови. Предполагам, кръвта говори. А сега имах покана.

– По кое време?

– Церемонията започва точно час след залез слънце.

Нямах нужда да се съветвам с календара, който висеше горе в стаята ми, за да знам, че слънцето утре щеше да изгрее в седем и двайсет и три и да залезе в шестнайсет и петдесет и четири. Природата ме управлява по начини, по които никога преди не го е правила. Нямам търпение да видя отново дългите, ярки дни на лятото и не само заради любовта ми към слънцето. Тези къси мрачни дни на есента и зимата ме плашат. Двайсет и втори декември – зимното слънцестоене, ще бъде най-краткият ден в годината и ще има седем часа, двайсет и осем минути и четиридесет и девет секунди дневна светлина. Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и девет и ще залезе в шестнайсет и осем. Това дава на Сенките петнайсет часа, трийсет и две минути и единайсет секунди да излязат и да играят. Повече от двойно, отколкото получават хората.

– Кога ще знаем със сигурност дали е подействало?

– Скоро след като отворим Кълбото – каза тя, но не звучеше сигурна. Беше изнервящо да чуя съмнение в гласа на Роуина.

– Ще си помисля – това беше лъжа. Със сигурност щях да бъда там. – Какво ще има за мен?

– Това че питаш такова нещо, само подсилва мнението ми за теб – и тя затвори.

Довърших кифлата и кафето си, после се отправих навън, за да помета трохите и да държа чудовищата далеч от моята врата.

Тъпчех трупове на Ънсийли в кофи за боклук, криех ги в изоставени сгради и дори успях да натъпча два в бетона на една строителна площадка, докато работниците бяха в почивка за кафе.

Завлякох тези, които бяха най-близо до книжарницата, в съседната Мрачна зона. Дори на ярка дневна светлина ми беше трудно да се принудя да отида там. Усещах Сенките във всички посоки, пулсиращия мрак на техния ненаситен, ужасен глад. Къде отиваха? Дали се вмъкваха в малките тъмни дупки на тухлите и ме гледаха? Дали се плъзваха под земята? Дали се скупчваха в тъмните ъгли на рухналите сгради? Колко малки можеха да станат? Можеше ли някоя да се крие в празната кутия от кола, улучила точния ъгъл, за да избегне светлината? Никога не бях ритала кутиите и нямах намерение да започвам сега.

Улиците бяха странно пусти. По-късно щях да открия, че рекордно количество хора се бяха обадили, че са болни последните два дни преди Хелоуин. Бащи взимаха отдавна отлаганите си свободни дни. Майки задържаха децата си от училище без някаква причина. Мисля, че нямаше нужда да си Шийте зрящ, за да усетиш напрегнатото очакващо затишие във въздуха, да чуеш далечното барабанене на мрачни подкови в тревожния вятър, които идваха по-близо, по-близо.

По-близо.

Нарязах и затворих в бурканчета нов запас Ънсийли, докато бях навън. Очаквах Джейни преди дни, но реших, че може би ефектът продължава по-дълго при обикновени хора.

На връщане към книжарницата се отбих в бакалията, за да взема няколко неща, после в пекарната, откъдето взех поръчката, която бях направила вчера.

После застанах под струята на горещия душ, за да изстържа следите от мъртви Ънсийли. Къпех се гола, ако не броим кобура на бедрото ми, който бях започнала да нося, за да мога да си служа и с двете ръце и да не се налага да си мия косата само с едната.

До полунощ Баронс не се беше появил и се чувствах раздразнена. Беше казал, че ще бъде тук. Разчитах на това, когато планирах какво ще правя.

В един бях разтревожена. До два бях сигурна, че няма да се появи. В три и петнайсет му се обадих. Той вдигна на първото позвъняване.

– Къде си, по дяволите? – сопнах се аз, но в същото време и той се сопна:

– Добре ли си?

– Чакам от часове – казах.

– Какво?

– Каза, че ще дойдеш.

– Забавиха ме.

– Не можеше ли да се обадиш? – казах саркастично. – Нали знаеш? Да вдигнеш телефона и да кажеш: „Хей, Мак, закъснявам“.

Настъпи кратко мълчание от другата страна на линията. После Баронс каза тихо:

– Сбъркала си ме с някой друг. Не ме чакай, госпожице Лейн! Не изграждай света си около моя! Аз не съм такъв мъж.

Думите му ме жегнаха. Може би защото бях направила точно това – бях построила нощта си около него и дори си бях представила как щеше да мине.

– Да ти го начукам, Баронс!

– И такъв не съм.

– Само в мечтите ти. Позволи ми да го кажа с думите, на които ти самият ме научи! Възмущавам се, когато ми губиш времето. Ключове, Баронс. Затова те чакам. Вайпърът е на ремонт – и ми липсваше колкото и дългата ми руса коса. Имах връзка с тази кола. Съмнявах се, че ще си я върна. Беше тежко повредена от разходката по тротоара и ако познавах Баронс толкова добре, колкото мислех, че го познавам, той би предпочел да го продаде, вместо да го кара отново, без значение колко безупречно беше поправен. Чувствам се почти по същия начин. Когато похарчиш толкова много пари, искаш съвършенство. – Трябва ми кола.

– Защо?

– Реших да отида в манастира за ритуала – казах.

– Не съм сигурен, че това е мъдро решение.

– Така или иначе, не е твое.

– А може би би трябвало – каза той.

– Не мога с нищо да помогна на МакКелтърови, Баронс.

– Не казах, че трябва. Може би трябва да останеш в магазина утре през нощта. За теб това е най-безопасното място.

– Искаш да се скрия? – гласът ми се надигна с неверие в последната дума. Преди месеци със сигурност щях да се скрия. Да гледам късна телевизия, докато лакирам ноктите на ръцете и на краката си в еднакъв божествен нюанс на розово. Сега? Никакъв шанс.

– Понякога предпазливостта е най-мъдрият курс – каза той.

– Слушай, Баронс! Ела да бъдеш предпазлив с мен и аз също ще остана. И не защото искам компанията ти – казах аз, преди да може да направи някой смислен коментар, – а заради онова нещо „което е добро за гъската, е добро и за гъсока“. Няма да зяпам безпомощно.

– Ти си гъската, госпожице Лейн. Аз съм гъсокът.

Сякаш можех да сбъркам пола му.

– Това беше двусмислица – информирах го хладно. – Показвах ти колко съм умна. Гъсок има много значения. Каква полза да си умен, когато човекът, на когото го показваш, е толкова тъп, че не може да го проумее?

– Не съм тъп – каза той също толкова хладно и усетих как на хоризонта се задава още една от детинските ни препирни. – Като двусмислица не свърши работа. Потърси смисъла на двусмислица!

– Знам какво е двусмислица. И можеш да си завреш глупавата торта за рождения ден където искаш! Дори не знам защо си направих труда.

Тишината се проточи толкова дълго, че реших, че е затворил. Аз също затворих, като ми се искаше да го бях направила първа.

Двайсет минути по-късно Баронс влезе през вратата откъм задната част на книжарницата. Лед покриваше косата му, а самият той беше бледен, вероятно от някакъв изключителен студ.

Седях на дивана, твърде вбесена, за да заспя.

– Добре. Най-после спря да се преструваш, че не използваш Огледалото. Време беше.

– Използвам Огледалото само когато е крайно необходимо, госпожице Лейн. Дори за мен то е... неприятно.

Любопитството надделя над гнева.

– Какво определя „крайно необходимо“? Къде си ходил?

Той се огледа.

– Къде е тортата?

– Изхвърлих я.

Той ме погледна.

Въздъхнах и я извадих от хладилника. Беше седемпластова шоколадова торта с редуващи се малинов и шоколадов пълнеж, с розова глазура и надпис „Честит Рожден Ден, Дж. З. Б.“ в центъра, деликатно изписан и украсен с цветя. Беше красива. Беше единственото нещо, от което ми потичаше слюнка от седмици, освен от Ънсийли. Поставих я на масичката за кафе, после взех чинии и вилици от шкафа зад гишето.

– Объркан съм, госпожице Лейн. Тази торта за мен ли е, или за теб?

Да. Е, имаше го и това. Планирах да изям голяма част от нея сама. Не бях жалила средства. За тези пари можех да изтегля почти петдесет песни от iTunes.

– Бяха свършили черната глазура – казах сухо. Той не реагираше, както бях планирала. Не изглеждаше ни най-малко трогнат или развеселен. Всъщност той гледаше тортата със смесица от ужас и... мрачно очарование. По същия начин аз гледам чудовищата, които убивам.

Притесних се. Когато я поръчвах, изглеждаше добра идея. Мислех, че е шеговит начин да извлечем нещо забавно от нашата... връзка, докато в същото време казваше: „Знам, че си наистина стар и вероятно изобщо не човек, но каквото и да си, все пак имаш рожден ден точно като останалите“.

– Вярвам, че свещите са нещо обичайно – каза той накрая.

Бръкнах в джоба си, извадих свещите във форма на цифри и една, която бях издялала сама, и ги забучих върху тортата. Той ме погледна, сякаш ми беше изникнала втора глава.