– Не. Но съм съвсем сигурна, че и бездруго ще ми го разкажете – промърморих, разтривайки слепоочията си.

– Складът е още там, но градът около него, изглежда, е бил... забравен. Имам предвид напълно забравен. Улиците не са почиствани. Боклукът не е бил събиран. Лампите не светят. Нечистотии са се натрупали в канавките. Мобилният ми телефон нямаше сигнал там. Точно в средата на града не можах да хвана сигнал!

– Не разбирам какво общо има това с мен – казах с най-отегчения си глас.

Той не ме чу и знаех, че в ума си отново върви по пустите, пълни с боклук улици. Една Мрачна зона не просто изглежда изоставена. Тя излъчва смърт и разлагане, кара те да се чувстваш гадно от нея. Ще те събуди посред нощ със сърце в гърлото, ужасен от тъмното. Аз спя със светнати лампи. Нося фенерчета непрекъснато.

– Намерих коли, изоставени на средата на улиците с широко отворени врати. Скъпи коли. От типа, които биват разглобени за части, преди собственикът да се е върнал с бензин. Обяснете това! – излая той.

– Може би нивото на престъпност в Дъблин намалява – предложих, като знаех каква лъжа е.

– Увеличава се неимоверно. От месеци. Медиите ни разпъват на кръст.

Определено го правеха. А след това, което видях тази вечер, местната ескалация на жестоки престъпления беше фактор, който специално ме интересува. В главата ми се зараждаше идея.

– Имаше купчини дрехи извън колите с портфейли в джобовете. Някои от тях бяха тъпкани с пари, просто чакаха да бъдат откраднати. За Бога, намерих два ролекса на тротоара!

– Взехте ли ги? – попитах с интерес. Винаги съм искала ролекс.

– Но знаете ли кое беше най-странното, госпожице Лейн? Нямаше хора. Нито един. Сякаш всички се бяха съгласили в един и същи момент да изоставят двайсет и няколко пресечки от града, точно насред каквото са правили, без да вземат нищичко – нито колите си, нито дори дрехите си. Голи ли са тръгнали?

– Откъде, за Бога, да знам?

– Това се случва точно тук, госпожице Лейн. Има район, който липсва на тези карти точно до книжарницата Ви. Не ми казвайте, че никога не поглеждате в тази посока, когато излизате!

Свих рамене.

– Не излизам много.

– Следя Ви. Излизате непрекъснато.

– Аз съм доста погълната от себе си, инспекторе. Рядко се оглеждам наоколо – хвърлих поглед зад него за десети път. Сенките все още се държаха съмнително, хванати в техния мрак, облизвайки тънки, тъмни, гадни сенчести устни.

– Глупости! Аз Ви разпитвах. Вие сте умна и схватлива, и лъжете.

– Добре, Вие обяснете! Какво мислите, че е станало?

– Не знам.

– Можете ли да измислите нещо, което да обясни това, което намерихте?

Един мускул заигра на челюстта му.

– Не.

– Тогава какво очаквате да Ви кажа? Че зли създания на нощта са превзели Дъблин? Че са точно там – посочих с ръка надясно, – че ядат хора и оставят частите, които не харесват? Че са обявили определени територии за техни и ако сте достатъчно глупав, за да вървите или карате в някоя от тях след мрак, ще умрете?

Ето, това беше толкова близо до предупреждение, колкото можех да направя.

– Не бъдете глупачка, госпожице Лейн!

– Вие също, инспекторе! – казах рязко. – Искате ли съвета ми? Стойте настрана от местата, които не можете да намерите на картите! Сега се махайте! – обърнах му гръб.

– Не съм свършил – каза той напрегнато.

Изглежда, напоследък всеки ми казваше същото. Не, определено не беше, но имах гадното чувство, че знам как ще свърши: С още една смърт на моята съвест, която да заема вече безсънните ми нощи.

– Оставете ме на мира или вземете заповед!

Плъзнах ключа в ключалката и отключих. Докато отварях вратата, хвърлих поглед през рамо.

Джейни стоеше на тротоара на почти същото място, което аз бях заемала преди няколко минути, взирайки се в изоставения квартал със сключени вежди и набраздено чело. Той не знаеше, но Сенките се взираха в него по онзи техен начин без лица, без очи. Какво бих направила, ако тръгнеше натам?

Знаех отговора и го мразех. Щях да извадя бързо фенерчетата си и да го последвам. Щях да направя пълен и абсолютен спектакъл, за да го спася от нещо, което той не можеше и никога нямаше да е в състояние да види. Вероятно щеше да ме заключи в крилото за душевноболни в местната болница като благодарност за грижите ми.

Главоболието ми ставаше брутално. Ако не вземех аспирин скоро, щеше да удари обратно към повръщането.

Той ме погледна. Джейни беше усъвършенствал това, което аз наричам лице на ченге – несъмнен невъзмутим критичен поглед, съчетан с търпелива сигурност, че на личността, с която си има работа, накрая ще ù поникнат няколко допълнителни задника и ще се превърне в пълен такъв; но аз бях станала по-добра в това да разчитам хората. Той беше уплашен.

– Вървете си у дома, инспекторе! – казах меко. – Целунете жена си и завийте децата си! Мислете за хубавите неща в живота си! Не търсете бедствия!

Той ме изгледа за един дълъг миг, сякаш дискутираше критериите за страхливост, после се обърна и забърза към Темпъл Бар.

Изпуснах тежка въздишка на облекчение и изкуцуках в книжарницата.

Дори да не беше така нужното убежище, щях да обичам „КДБ“. Бях намерила призванието си и то не беше да съм Шийте зрящ. Призванието ми е да управлявам книжарница, особено такава, в която се продават модни списания, красиви писалки, канцеларски принадлежности и вестници, и има такава висока класа и елегантна атмосфера. Тя въплъщава всички неща, които аз самата искам да бъда – умна, изискана, изтънчена, с вкус.

Първото, което ви поразява, когато пристъпите в „Книги и дреболии Баронс“, освен изобилието от лъскав, скъп махагон и фигурални прозорци, е леко дезориентиращото усещане за пространствена аномалия, сякаш отваряте кутия кибрит и намирате футболно игрище, спретнато натъпкано вътре.

Основната зала е около двайсет и един метра дълга и петнайсет широка. Предната половина се издига чак до покрива – четири внушителни етажа. Богато украсени махагонови библиотеки се редят на всяко ниво от пода до корниза. Пътеки на платформа зад елегантни перила позволяват достъп до второ, трето и четвърто ниво. От една секция към друга се плъзгат стълби на добре смазани колела.

На първия етаж има свободно стоящи рафтове, подредени в широки редове отляво, две зони за сядане – предна и задна, с елегантна емайлирана газова камина (пред която прекарвам много време в опити да се избавя от дъблинския студ) и гише за касиер отдясно, зад което има хладилник, малък телевизор и моята стереоуредба. Отвъд задните балкони на горните нива има още книги, включително някои много редки, както и от онези дреболии, за които споменава табелата, заключени във витрини.

Скъпи килими покриват дървените подове. Мебелите са старинни, пищни и скъпи, като автентичния честърфилдски диван, на който обичам да се свивам и да чета. Антични аплици с вградени крушки с особен кехлибарен оттенък осветяват всичко в топъл, маслен блясък.

Щом прекрача прага от студените, мокри, побъркани улици отвън и пристъпя в книжарницата, имам чувството, че вече мога да дишам. Когато отворя и започна да регистрирам покупките на старомодната каса, в която всеки път, щом чекмеджето се отвори, дрънчи малко сребърно звънче, животът ми изглежда прост и добър и мога да забравя всичките си проблеми за малко.

Погледнах часовника си и изритах обувките. Беше почти полунощ. Само преди няколко часа седях в задната част с енигматичния собственик на книжарницата и настоявах да разбера какво е той.

Както обикновено, Баронс не ми отговори.

Наистина не знам защо си правя труда. Той знае на практика всичко за мен. Не бих се изненадала, ако някъде има малка папка, която съдържа подробности за целия ми живот до днешна дата с грижливо подредени, саркастично надписани снимки: Виждаме Мак да се пече на слънце, виждаме Мак да лакира ноктите си, виждаме Мак почти да умира.

Но когато и да му задам личен въпрос, получавам единствено загадъчното: „Вземи ме или ме остави!“, съчетано с мрачно напомняне, че продължава да ми спасява живота. Сякаш това е достатъчно, за да ми затвори устата и да ме накара да се държа прилично.

Тъжният факт е, че обикновено е достатъчно.

Има нетърпим дисбаланс на силите между нас. Той е този, който държи всички козове, докато аз едва успявам да се крепя с няколкото въшливи двойки и тройки, които животът ми раздава.

Може заедно да търсим ОС, или иначе казано, обекти на силата – свещени реликви на Фае, като Светините, да се борим и да убиваме нашите врагове един до друг и напоследък дори да се опитваме да си разкъсаме дрехите в случай на похот, толкова внезапна и изгаряща, колкото е и неочакваният вятър сироко, който някак бях зърнала в ума му, докато го целувах, но със сигурност не споделяхме един с друг лични подробности от живота си или програмите си. Нямах представа къде живее, къде ходи, когато не е наоколо, или кога може да се появи отново. Това ме смущаваше. Много. Особено сега, когато знаех, че може да ме намери винаги когато поиска, като използва дамгата, която татуира отзад на черепа ми – неговия среден инициал Z. Да, това ми беше спасило живота. Но не означава, че трябва да ми харесва.

Свалих капещото си сако и го окачих. Две фенерчета паднаха с трясък на пода и се затъркаляха. Трябваше да намеря по-добър начин да ги нося. Те издуваха джобовете ми и постоянно изпадаха. Боях се, че съвсем скоро в частите на Дъблин, които често посещавах, ще ме знаят като „онази, лудата, която носи фенерчета“.

Забързах към банята в задната част на магазина, внимателно увих косата си с кърпа и нежно изтрих размазания си грим. Горе имаше шише аспирин, което крещеше моето име. Преди месец щях незабавно да оправя лицето си. Сега просто се радвах, че имам хубава кожа и че не съм навън под дъжда.

Излезнах от банята и преминах през двойните врати, които свързваха книжарницата с жилищната част на сградата, викайки Баронс и чудейки се дали още е наоколо. Отворих вратите и проверих всички стаи на първия етаж, но той не беше там. Нямаше смисъл да търся на втория и на третия. Той държеше всички врати заключени. Единствените отворени стаи бяха на четвъртия етаж, където спях аз, а той никога не се качваше там, освен веднъж наскоро, за да прерови спалнята ми, когато бях изчезнала за месец.

Помислих да му се обадя по телефона, но главата ме болеше толкова силно, че наложих запор на идеята. Утре нямаше да е късно да му кажа какво съм научила за Шинсар Дъб. Както го познавах, ако му се обадех тази нощ и му кажех, той щеше да се опита да ме накара да се върна и да я търся, а нямаше начин да отида някъде другаде, освен под горещия душ и в топлото легло.

Бях се отправила към задните стълби, когато нещо помръдна в периферното ми зрение. Обърнах се, опитвайки се да определя източника. Не можеше да е Сянка – всички лампи бяха запалени. Върнах се назад една стъпка и сканирах стаите, които можех да видя. Нищо не помръдваше. Свих рамене и тръгнах обратно.

Случи се отново.

Този път имах странно усещане. Не съвсем като сърбеж от моите сетива на Шийте зрящ, а по-скоро като прелюдия към него. Погледнах в посоката, която ме смущаваше – кабинета на Баронс. След като пъхнах глава в него, бях оставила вратата открехната. Отвъд нея можех да видя богато украсеното бюро от петнайсти век и част от високото огледало, което заемаше стената зад него между шкафовете за книги.

Случи се отново и аз зяпнах. Сребърното отражение на огледалото току-що беше потрепнало.

Оттеглих се към стълбите, без да откъсвам очи от него. От безопасната позиция в коридора извън стаята гледах няколко минути, но събитието не се повтори.

Избутах вратата докрай и пристъпих в стаята. Миришеше като Баронс. Вдишах дълбоко. Следа от мрачен, екзотичен афтършейв се носеше във въздуха и за миг имах чувството, че отново съм в пещерите под Бърен, където едва не умрях миналата седмица, когато вампирът Малуш ме отвлече и ме отнесе дълбоко в лабиринта от тунели, за да ме измъчва до смърт като отмъщение за ужасната рана, която му бях нанесла скоро след като бях пристигнала в Дъблин. Лежах на земята под дивото, възбуждащо тяло на Баронс, разкъсвах ризата му и плъзгах ръце по твърдия му, мускулест корем, татуиран в черно и червено в сложни и чужди рисунки. Надушвах го навсякъде около мен. Сякаш той беше вътре в мен или аз бях вътре в него. Чудех се колко още навътре в него бих се озовала, ако го допусна вътре в мен.

Никой от нас не беше споменал онази нощ. Съмнявах се, че той би го направил. Аз със сигурност нямаше да подхвана темата. Безпокоеше ме на нива, които не се преструвах, че разбирам.