Спуснах се бавно и внимателно и започнах да дишам нормално едва когато стигнах до долу. Бях изяла всички Ънсийли, които бях нарязала и затворила в буркани. Чувствах се по-сигурна, когато имах запаси в мен. Исках повече. Нуждаех се от повече. Кой знае какви битки можеше да ме чакат днес?

Грабнах ремъка на кобура, плъзнах го през рамо и пристъпих напред през вратата с килната настрани глава. Ослушвах се за гласове, за движение и за всякакви признаци на опасност. Църквата беше зловещо тиха. Вдишах, възползвайки се изцяло от усилените ми от Ънсийли сетива. Имаше странен аромат във въздуха, който не можех да определя. Привличаше ме и все пак... ме тревожеше. Миришеше сродно... но не съвсем. Мразех, когато сетивата ми на шийте зрящ не работеха. Мразех да не знам дали точно зад ъгъла не ме чака някое Фае в засада.

Движех се крадешком напред и добавих четвърта точка в дневния си ред – нови обувки. Маратонки. Ботушите рядко са създавани за тихо движение, а моите не бяха.

Спрях по средата на преддверието. Отляво имаше широко мраморно стълбище, покрито с килим, което се спускаше до високите двойни врати на църквата.

Отдясно беше входът за олтара. Дори зад затворените му врати можех да подуша вътрешното светилище, лекия наситения аромат на тамян и онзи другия, неуловим пикантен мирис, който ме тревожеше и ме озадачаваше. В неясната светлина на смълчаната сутрин белите врати на стаята за молитва сякаш блестяха с мека, неизречена покана.

Можех да завия вляво, да се отправя по дъблинските улици или да свърна вдясно и да отделя няколко минути, за да разговарям с един Бог, с когото не бях говорила много в живота си. Слушаше ли днес? Или беше поклатил глава, беше събрал Инструментите на Творението и се беше отправил към някой по-малко оплескан свят снощи? За какво щях да говоря? Колко измамена се чувствах от смъртта на Алина? Колко бях ядосана, че съм сама?

Обърнах се наляво. На улицата имаше по-лесни чудовища, с които да се справя.

На върха на стълбището ме прогори похот, изпепели волята ми и събуди в мен екзотична, мъчителна сексуална нужда.

Този път я приветствах.

– В’лане! – възкликнах и дръпнах рязко ръката си от копчето на дънките. Усещах го извън църквата. Той се движеше към мен по тротоара, нагоре по външните стълби, готов да влезе. Беше ме намерил. Хванах се, че благодаря на Бога, с когото току-що бях отказала да говоря.

Вратите се отвориха и бях заслепена от слънчева светлина. Зениците ми се свиха до върха на карфица. В рамката на входа косата на В’лане проблясваше в дузина отсенки на злато, бронз и мед. Изглеждаше като ангел на отмъщението по начин, по който Баронс никога нямаше да успее да изглежда. Ето я онази необичайна миризма, която ме приканваше и объркваше. Носеше се от кожата му. Винаги ли е мирисал така? Може би го усещах сега, защото сетивата ми бяха усилени от Ънсийли?

С Ънсийли в кръвта си, не усещах В’лане като Фае. Не чувствах гадене. Появяването му беше предшествано само от смъртоносната му сексуалност. Въздействаше ми така, както въздействаше на всяка жена. Нищо чудно, че се обръщаха глави, когато отивахме някъде. Привличането му беше дори по-силно, когато сетивата ми на Шийте зрящ бяха мъртви, сякаш специално качество в кръвта ми обикновено ме предпазваше от пълния му ефект, но не можеше, когато във вените ми течеше Фае.

Каквато и да беше причината, влиянието му днес беше огромно. Беше дори по-наситено от първия път, когато го бях срещнала и нямах представа кой е. Краката ми омекнаха. Гърдите ми станаха тежки, болезнени, зърната ми пламнаха. Исках секс, нуждаех се от секс. Отчаяно. Трябваше да го имам. Не ми пукаше за последиците. Исках да се чукам и да се чукам, докато остана без сили да помръдна. Не беше ли ми казал, че може да ми го даде без да ме нарани? Да се заглуши, да ме предпази от увреждане или промяна?

– Изключи го! – насилих се да кажа, но се усмихвах и на заповедта ми ù липсваше жар.

Бях толкова облекчена да го видя.

Пуловерът ми беше на пода. Наведох се да го вдигна.

Той излезе от лъча блестяща слънчева светлина и се плъзна нагоре по стълбите.

– Шийте зрящ – каза.

Когато вратата се затвори зад него и преддверието се върна към бледоосветеното си състояние, зениците ми се разшириха, настроиха и аз осъзнах грешката си. Ахнах и отстъпих назад.

– Ти не си В’лане!

Погледът на екзотичния принц се спря на гърдите ми, изваяни от дантелен сутиен. Притиснах пуловера към себе си.

Той издаде дълбок, гърлен звук и коленете ми се подкосиха от сексуално очакване. Само с огромно усилие успях да остана права. Исках да съм на колене. Трябваше да съм на колене. Той ме искаше на колене. И на ръце. Главата ми се изпразни от мисли. Устните и краката ми се разтвориха.

Той пристъпи по-близо.

Поведох неистова битка със себе си и успях да отстъпя назад.

– Не – каза той, – не съм. – Клепачите, спуснати над древни очи, се вдигнаха. – Каквото и да е това.

– К-кой си ти? – заекнах.

Той направи още една стъпка напред.

Аз отстъпих още назад. Пуловерът ми изчезна отново. Мамка му!

– Краят – каза той просто.

Вратите към вътрешното светилище се отвориха зад мен. Усетих течението в прохода и странната тревожна миризма изпълни още по-силно ноздрите ми.

Похотта ме удари като с чук отпред и отзад.

– Ние всички сме краят – понесе се студен глас над рамото ми. – И начало. Скоро. По-късно. След.

– Време. Неуместно – отговори другият. – Цикълът е цикъл.

– Ние винаги сме. Ти не си.

Можеше да говорят и на чужд език. Обърнах се, едва можех да дишам. Дантелен сутиен лежеше на пода в краката ми. Беше моят. Мамка му отново! Въздухът беше хладен върху пламналата ми кожа. Нямаше да питам „след какво“. Бяха двама. Двама Секс-до-смърт-Фае. Двама принцове. Можех ли да ги надбягам? Можех ли да оцелея? Те можеха да Пресяват. Аз бях между тях. Можех ли да ги Нулирам? О, Боже! Не и с мъртвите ми способности на Шийте зрящ!

– Познавате ли В’лане? Той е Сийли принц – успях да кажа през устни, които боляха за докосване, за пълнота, която беше едва загатната от усещането за името на В’лане на езика ми. Исках да се удавя в мъже. Исках да бъда натъпкана по-плътно от наденица. Устните щяха да свършат работа. Както и други неща. Погледнах от чатала на единия към чатала на другия. Поклатих яростно глава. Устата ми беше пресъхнала, главата ми се въртеше. – Той ме защитава.

Може би бяха негови приятели. Може би можеха да го призоват. Може би се страхуваха от него и щяха да се оттеглят.

Нямаше да се изненадам от злодейски смях, надсмешка, неприлични коментари – все пак стоях там гола от кръста нагоре. Очаквах някакъв коментар, някакво изражение, каквото и да е изражение, но те просто завъртяха глави на вратовете си със зловеща плавност и ме загледаха по начин толкова далеч от човешкия, че кръвта ми изстина и спрях да дишам.

Знаех кои са. Не бяха приятели на В’лане. Този чужд жест ги беше издал.

Поех тежко дъх.

Това бяха Ънсийли принцове. Фае, които никога не са имали възможността да ни изучат, да научат навиците ни, да усъвършенстват Обаянието чрез мимикрия. Фае, които си служеха с езика ни, но лишен от отношение или метафора; Фае, които бяха научили за нашия свят от голямо разстояние и по описания; Фае, които вероятно дори не проумяваха основните концепции на Фае за застой и промяна. Фае, които никога не са били свободни, никога не са пили от Котела, никога не са правили секс с човешка жена.

Но планираха да правят секс с мен. Желанието им се изливаше от тях на огромни, гладни, черни вълни. Похотта се разля из стаята, експлозивна като динамит, а фитилът ù беше опасно къс. Въздухът вонеше на нея. Поемах я с всяко вдишване, подхранвайки неутолима, остра Фае треска.

Трети се плъзна в църквата.

Какво беше казал Крисчън? Митовете сравняват главите на тези четири дома – мрачните принцове, с Четирите конника на Апокалипсиса.

Мор се присъедини към Смърт и Глад в Божия дом. Само за Война все още не знаеш нищо. Надявах се да остане така.

Те се събраха около мен, образувайки кръг от трима, като непрестанно променяха вида си, докато приближаваха. Сменяха форми, цветове и... нещо друго, което може да е било в друго измерение. Аз виждам три, не четири или пет.

Очите не можеха да обяснят на мозъка какво виждат, затова просто се задоволиха да се преструват, че не го виждат. В’лане каза, че Фае никога не са разкривали истинското си лице пред нас. Но може би точно него зърнах за миг.

Преглътнах страха си от единственото оръжие, което можех да използвам срещу тях, измъкнах Копието, пуснах кобура и се завъртях заплашително.

– Стойте назад! – заповядах. – Това е Сийли Светиня. Може да убие дори принцове. Само опитайте!

Замахнах към най-близкия. Той спря, проучи Копието, после вдигна пламналите си очи към моите. Завъртя глава върху врата си и погледна към другите, после отново към копието по начин, който накара и мен да погледна.

С ужас открих, че ръката ми се обръща към мен бавно, бавно, докато върхът, смъртоносният, причиняващ гниене връх не се насочи право към мен. Опитах се да го обърна, да го насоча към него, но не можех да помръдна. Мозъкът ми издаваше заповеди, които тялото ми отказваше да изпълни.

Изнасилването беше достатъчно ужасно. Не исках да умра като Малуш след това.

Когато върхът беше на половин сантиметър от кожата ми, се опитах да хвърля Копието, надявах се, че ще мога, и те просто ще забравят за него. Механизмът ми за пускане работеше, докато този за промяна на посоките – не (нещо, в което щях да намеря смисъл някой ден) и Копието изтрака по пода и през вратата към олтара. Заби се в основата на пиедестала със светена вода с такъв удар, че водата се плисна настрани, а когато падна върху Копието, засъска и вдигна пара.

Принцовете отново приеха статична форма и станаха толкова невъобразимо красиви мъже, че докато ги гледах, имах чувството, че съм попаднала в миг на истинско съвършенство. Това нарани душата ми и аз заломотих без думи. Бяха голи и носеха само лъскави черни торкви[15], които се виеха като течен мрак около шиите им. Гъвкавите им златни тела бяха татуирани в ярки, сложни шарки, които бягаха по кожите им, като калейдоскоп от буреносни облаци по позлатено небе. Светкавица блесна в искрящите им очи.

Дълбоко в мен ù отговори гръм.

Не можех да ги гледам. Беше прекалено. Обърнах се, но те отново бяха там, принуждавайки ме да се взирам в техните плашещи, фантастични лица. Очите ми се разшириха, разшириха се още.

Заплаках с кървави сълзи, които се търкулнаха по бузите ми. Изтрих ги с пръсти, които станаха пурпурни.

После устите на принцовете се оказаха върху пръстите ми. Езиците им носеха облекчаващ хлад, а зъбите им сякаш бяха от лед. Първична същност, много по-примитивна от Дивата Мак и далеч извън моя контрол се прозя, протегна ръце над главата си и се събуди от възхитителния вкус на очакването.

Точно за това беше родена тя. Точно това беше чакала през цялото време. Тук. Сега. Тях.

Секс, за който си струваше да се умре.

Изритах ботушите си. Те смъкнаха дънките и бельото ми, обърнаха ме между тях, целуваха, вкусваха, ближеха, вземаха, хранеха се от страстта, която подхранваха в мен, запращаха я обратно към мен, взимаха я и я връщаха отново, и с всяко прехвърляне между нас тя прерастваше в нещо по-голямо от мен, по-голямо от тях, в звяр сам по себе си.

С една далечна част от ума си разпознах ужаса от това, което се случваше с мен. От перфектните им устни вкусвах празнотата в тях и разбрах, че отвъд безупречната кадифена златна кожа, далеч под вълните на Ерос, в които се давех... нямаше нищо, освен... океан от... мен.

И въпреки че бях покорена от страстта, успях да зърна истинската природа на Ънсийли принцовете. Те жадуват за нещата, от които са лишени: за страст, за желание, за огъня на живота и за способността да чувстваш.

Някаква основна съставка от тях е била изгубена много отдавна. Може би е останала извън тях през тези седемстотин хиляди години леден затвор или може би несъвършената Песен на краля ги беше направила еднакво несъвършени и празни. Каквато и да беше причината, те можеха да изпитват дълбоки чувства единствено посредством секс. Те бяха диригенти на похотта – вечно отказваната им музика в свят, в който бяха заобиколени от също така празни себеподобни, лишени от човешки тела, върху които да свирят мелодията.

Но ако правеха секс с човешка жена, стига тя да чувства, те също чувстваха и биха се тъпкали с нейната песен, докато в концертната зала не настъпи тишина, страстта не се превърне в пепел, а тя не умре, докато тялото ù не стане толкова студено, колкото онова място в тях, където животът никога не може да бъде напълно осъзнат.