Фокусирах се върху стаята. Бях претърсвала кабинета му веднъж преди. Надзърнах във всяко чекмедже, погледнах във всеки шкаф, дори пъхнах нос зад книгите на рафтовете в търсене на не знам какво – някаква тайна, която мога да изровя за него. Не намерих нищо. Той поддържа антисептично съществуване. Съмнявам се, че позволява наоколо да се търкаля и косъм, който би могъл да бъде използван за ДНК анализ.

Отидох до огледалото и прокарах пръсти по стъклото. С елегантната си рамка то запълваше пространството от пода до тавана и беше твърдо и гладко, направено от нищо, което би могло да потрепва.

То потрепна под пръстите ми. Този път сетивата ми на Шийте зрящ изтръбиха тревога. Дръпнах ръката си и се препънах назад към бюрото с приглушен вик.

Повърхността сега потрепваше не на шега.

Баронс знаеше ли за това? Мислех бясно. Разбира се, че знаеше. Баронс знае всичко. Беше в неговата книжарница. Ами ако не знаеше? Ами ако Баронс не беше толкова всезнаещ, колкото вярвах? Ами ако беше лековерен и някой – о, да кажем лорд Господар – беше поставил омагьосано огледало на пътя му, знаейки увлечението му към определени антики... и Баронс го беше купил, а водачът на Ънсийли с червена роба го шпионираше през него или нещо такова? Как не бях го усетила? Беше ли Фае, или не?

Замъглени руни се появиха по повърхността, краищата на стъклото потъмняха рязко до кобалтово, обграждайки огледалото с десетсантиметрова ивица от чисто черно.

Определено беше Фае! Черните ръбове го издаваха напълно. Ако бяха видими по-рано, щях да знам на мига какво беше огледалото, но истинската природа на стъклото беше замаскирана зад някакъв вид илюзия, която дори моите сетива на Шийте зрящ не бяха способни да пробият. Била съм в тази стая поне половин дузина пъти, а не съм имала и най-лекия сърбеж! Кой би могъл да създаде такава безупречна илюзия?

Това не беше просто огледало. Беше едно от огледалата, създадени от самия Ънсийли крал като начин за придвижване между световете на хората и на Фае. Беше част от Ънсийли Светинята, позната като Пресяващото сребро, и се намираше в моята книжарница! Какво правеше тук? Какво още би могло да бъде замаскирано в магазина, скрито от мен точно пред очите ми?

Бях виждала част от тази светиня преди. Почти дузина от зловещите сребърни отвори с черни краища украсяваха стените на къщата на лорд Господар на ЛаРу 1247 в Мрачната зона. В тях имаше ужасни неща. Неща, заради които още сънувам кошмари. Неща като... ами, като това отвратително деформирано нещо, което в момента приемаше облик пред очите ми.

Когато казах на Баронс за огледалата, които бях видяла в къщата на лорд Господар, той ме попита дали са били „отворени“. Ако това имаше предвид, значи са били. Когато са отворени, могат ли чудовищата вътре в тях да излязат? Ако е така, как би могъл някой да „затвори“ Пресяващо сребро? Би ли могло да е нещо толкова просто като да бъде счупено? Възможно ли е да бъде счупено? Преди да се огледам наоколо за нещо, с което да опитам, нещото със закърнели крайници и огромни зъби беше изчезнало.

Издишах несигурно. Сега разбирах защо в КДБ имаше такова странно усещане за пространствено изкривяване. Бях усетила нещо подобно в къщата на лорд Господар в деня, в който отидох в Мрачната зона и открих, че приятелят на сестра ми беше Големият лош на Дъблин, но не бях събрала две и две. Тези огледала, тези свързващи измеренията портали някак влияеха на пространството около тях.

Сега нещо друго идваше, движеше се дълбоко в огледалото, завихряйки сребърни пориви с неумолимия си ход. Оттеглих се на по-безопасно разстояние.

Тъмни очертания се носеха по повърхността на треперещото огледало. Сенки, за които липсваше определение, но все пак задействат първични страхове. Това беше един от онези моменти, в които бягството вероятно би било наистина добра идея, но проблемът беше, че нямаше къде да избягам. Това беше моето убежище, моето безопасно място. Ако не можех да остана тук, не можех да бъда никъде.

Нещото, което идваше, вече беше по-близо.

Взрях се в огледалото, надолу по тясната сребриста алея, която се губеше в чернотата на краищата, оградена със скелети на дървета, покрита със струйки апатична мъгла, изпълнена с чудовищни създания, които се оформяха и преобразяваха в мъглата. Вонеше на пустош повече от Мрачна зона и някак знаех, че въздухът вътре в огледалото е смразяващо убийствено студен, физически и психически. Само адски нечовешки полуживот би могъл да понесе такова място.

Докато тъмната фигура се плъзгаше по кошмарния път, сенчестите демони се отдръпваха с беззвучни писъци.

Още замъглени руни се появиха по треперещото стъкло. Не можех да кажа дали това, което идваше, вървеше изправено или пълзеше на четири крака. Може би се мъкнеше на десетки нокти. Напънах очите си, опитвайки се да разпозная формата му, но противната мъгла маскираше характерните му качества.

Знаех само, че е огромно, тъмно, опасно... и почти тук.

Измъкнах се от стаята на пръсти и притворих вратата, оставяйки възможно най-тънкия процеп, през който да надзъртам, готова да я тръшна докрай и да бягам като от ада.

Огледалото блъвна леден порив на въздух.

То беше тук!

С развяно черно палто, Джерико Баронс пристъпи от огледалото.

Беше покрит с кръв, която беше замръзнала на червен скреж по ръцете, лицето и дрехите му. Кожата му беше бледа от изключителния студ, а тъмните му очи бляскаха с нечовешка, дива светлина.

В ръцете си носеше жестоко обезобразено, окървавено тяло на млада жена. Нямаше нужда да търся пулса ù, за да знам, че е мъртва.


Две


– Бих искала да говоря с инспектор Джейни, моля! – казах в телефона рано на следващата сутрин. Докато чаках да вдигне, преглътнах три аспирина с кафето.

Бях се надявала да съм приключила с непоносимия инспектор за известно време, но след снощи бях разбрала, че имам нужда от него. Съставих план, който беше прост, но гениален и за да го изпълня ми липсваше само едно – моята нищо неподозираща жертва.

След няколко мига и серия от прещраквания, чух:

– Джейни. Как да Ви помогна?

– Всъщност аз съм тази, която може да Ви помогне.

– Госпожица Лейн – каза той равно.

– Единствена и неповторима. Искате да знаете какво става в този град, инспекторе. Заповядайте на чай този следобед! Четири часа. В книжарницата – усетих се, че съм на път да добавя с дълбок глас като на говорител „и елате сам“. Аз съм продукт на поколение, което гледа твърде много телевизия.

– Нека е четири! Но, госпожице Лейн, ако ми губите времето...

Затворих. Не бях в настроение за заплахи. Бях постигнала нужното. Той щеше да дойде.

Не съм особено добра готвачка. Мама е страхотна и... Е, нека наречем нещата с истинските им имена, и да свършваме! Допреди няколко месеца бях толкова разглезена и мързелива, че ако мисълта да се грижа за себе си ми беше хрумнала, щях незабавно да я изхвърля в полза на това да се разкрасявам и да придумам мама да ми направи едно от любимите ми ястия. Не знам кой е по-виновен – аз, затова, че го правя, или тя, че ми угажда.

Откакто съм сама, ям много пуканки, зърнени закуски, готови спагети и десертчета. Имам котлон в стаята, микровълнова и малък хладилник. Това е типът кухня, в която знам как да се оправям.

Но днес бях надянала готварската шапка, въпреки че беше увиснала, тъй като дълго време не беше употребявана. Можех да поръчам табла скъпи маслени сладкиши от сладкарницата на улицата, но направих сандвичите сама. Нарязах филиите пресен хляб в красиви малки форми със странни ръбове, подготвих плънката по моята специална рецепта и намазах филиите. Устата ми се изпълни със слюнка само като гледах хапките.

Хвърлих око на часовника си, залях с вода чай „Ърл Грей“, за да го запаря, и отнесох чаши на масата в задната част на магазина, където огънят пращеше весело, прогонвайки студа от мрачния октомврийски ден. Въпреки че мразех да губя клиенти или да нарушавам графика, бях затворила магазина рано, защото трябваше да проведа тази среща във време, в което смятах, че е малко вероятно да се появи моят работодател.

Снощи, докато гледах как Джерико Баронс излиза от огледалото, получих истинско разтърсване.

Бях избягала нагоре по стълбите по-бързо, отколкото Фае пресява пространството, бях заключила и барикадирала вратата с толкова силно туптящо сърце, че мислех, че върхът на черепа ми ще експлоадира.

Беше достатъчно лошо, че държи Ънсийли Светиня в магазина, скрита от мен, и че вероятно я използва редовно, имайки предвид, че е в неговия кабинет, но... жената... Боже, жената!

Защо Баронс носеше окървавено тяло в окървавените си ръце? Логиката крещеше: Ами защото я е убил.

Но защо? Коя беше жената? Откъде беше дошла? Защо я изваждаше от Среброто?

Какво имаше в това огледало? Бях го проучила тази сутрин, но то отново беше равно, непроходимо стъкло и каквото и да имаше вътре, само Баронс го знаеше.

А изражението на лицето му! Беше изражение на човек, който е направил нещо, в което е открил, ако не удоволствие, някакъв вид облекчение. В лицето му имаше определено... мрачно задоволство.

Джерико Баронс беше мъж, на когото нямаше да е трудно да се придаде романтичен характер (ако пренебрегнем влаченето наоколо на осакатени тела, разбира се). Фиона, жената, която управляваше книжарницата преди мен, беше толкова сляпо влюбена в него, че се опита да ме убие, за да ме отстрани от пътя си. Баронс беше могъщ, мрачно добре изглеждащ, ненормално богат, плашещо интелигентен и имаше изискан вкус, да не споменавам коравото тяло, което излъчваше нещо като постоянен, нискочестотен заряд. Изводът: Той беше от материала на героите.

И на откачените убийци.

Ако бях научила нещо в Дъблин, то беше, че има много тънка граница между двата вида.

Аз нямах намерение да му придавам романтичен характер. Знаех, че е безскрупулен. Знаех го от деня, в който го срещнах и го видях да се взира в мен през дължината на книжарницата със студени, стари очи. Баронс прави точно и единствено това, което служи най-добре на Баронс. Точка. Да ме държи жива му служи добре. Точка. Но някой ден може и да не му служи. Удивителна!

Защо има Ънсийли Сребро в кабинета си? Докъде беше ходил през него? Какво е правил? Освен че е разнасял мъртва жена.

Сенчестите демони в огледалото се бяха държали точно като Сенките в Мрачната зона, когато той беше минал през нея – бяха се дръпнали от пътя му, отбягваха го. Самият лорд Господар беше го погледнал веднъж и си беше отишъл.

Кой беше Джерико Баронс? Какво беше Джерико Баронс? Възможностите се блъскаха в ума ми, всяка по-лоша от предишната.

Нямаше начин да знам какво беше, но знаех какво не беше. Не беше някой, на когото да кажа нещо за това, което бях научила за Шинсар Дъб миналата нощ. Той пазеше тайните си? Добре. Аз щях да пазя моите.

Нямах желание да съм отговорна за събирането на Джерико Баронс и Мрачната книга на едно и също място. Той влизаше в една Ънсийли Светиня и търсеше друга. Боже, това правеше ли го някакъв вид Ънсийли? Може би някое от онези нежни, прозрачни Фае, които можеха да се пъхнат в кожата на човек и да го превземат, които наричах Вкопчвачи? Беше ли възможно някое от тях да го е завладяло?

Бях обмисляла тази идея преди, но набързо я бях отхвърлила. Сега трябваше да призная, че нямах друго основание да я отхвърлям, освен че... ами... бях му придала романтичен характер, казвайки си, че Джерико Баронс е твърде корав, за да бъде обсебен от някой или от нещо. Коя бях аз, за да кажа дали е истина? Не много отдавна бях гледала как един Вкопчвач влиза право в една млада жена в квартала Темпъл Бар. В момента, в който я превзе, вече не бях способна да усетя Ънсийли в нея. Тя минаваше за човек пред моите сетива на Шийте зрящ.

Ами ако той тайно работеше за силите на мрака, измамвайки ме толкова умело, колкото и лорд Господар, когато е съблазнил сестра ми да търси Книгата? На практика това би обяснило всичко за него: Нечовешката му сила, познанията му за Фае, познаването и притежаването на едно от Мрачните огледала, Сенките, които го отбягваха, лорд Господар, който не се изправи срещу него – все пак те биха били на една страна.

Изпухтях объркано.

Единственото време, когато се бях чувствала сякаш мога да се грижа за себе си, откакто бях дошла в Дъблин, беше нощта, когато Малуш едва не ме беше убил и бях яла Ънсийли, за да оцелея. Колкото и гнусно да беше, плътта на Фае дава до някаква степен от силата на Фае на човека, който я яде. Прави ги суперсилни, изцерява смъртни рани, дори се предполага, че дава сила в черните изкуства.