Бях се чувствала така, сякаш най-накрая имам предимство онази нощ и не се нуждаех от никой друг да ме защитава. Бях способна да ритам задници като всички останали големи, лоши мъже около мен. Бях равна на Малуш. Бях почти толкова смъртоносна, колкото самия Баронс, може би толкова смъртоносна, само не така добре тренирана. Най-накрая се чувствах като сила, с която да се съобразяват, като някой, способен да настоява за отговори и да раздава заповеди, без да бъда разкъсвана от постоянен страх, че ще пострадам или ще бъда убита.

Беше ободряващо. Беше освобождаващо. Но не можех да ям Ънсийли всеки ден. Това щеше да има твърде много лоши последици. Не само че временно прекратяваше всички мои сили на Шийте зрящ, но и ме правеше уязвима към собственото ми копие (Светинята убива дори ако само си ял Фае. Бях го научила, докато гледах как Малуш гние.), но през изминалата седмица бях осъзнала, че яденето на Ънсийли е пристрастяващо и че едно ястие е достатъчно, за да роди тази пристрастеност. Малуш не беше слаб. Изкушението от силата на Фае е силно. Сънувах я нощем. Изрязвам парчета от живи Момчета-носорози... дъвча... преглъщам... усещам как техния невероятен мрачен полуживот навлиза в тялото ми... наелектризира кръвта ми... променя ме... прави ме отново непобедима...

Откъснах се рязко от бляна си и осъзнах, че поднасям един апетитен сандвич към устата си. На устната ми имаше малко брашно от хляба.

Бутнах сандвича обратно на подноса, отнесох закуските на масата и подредих почерпката подканящо до хартиените чинии на цветя и до салфетките, които бях взела на връщане от сладкарницата.

Префинената южнячка Мак беше засрамена от липсата на порцелан и прибори.

На въоръжената с копие Мак ù пукаше само че може да остане нещо неизядено, а храната не трябва да се хаби. В страните от Третия свят хората умираха от глад.

Погледнах часовника си. Ако Джейни държеше на точността, щеше да бъде тук след три минути и аз щях да приведа плана си в действие. Беше рискован, но необходим.

Снощи, между кошмарите, в които преследвах Книгата и всеки път, щом се приближах до нея, тя се преобразяваше не в Звяра, а в Баронс, лежах будна, сортирах и отхвърлях идеи, докато не ми хрумна една, която впечатли дори мен с интелигентността си.

Ключът към намирането на Шинсар Дъб беше да проследявам най-отвратителните престъпления. Тя ще бъде там, където царуват хаосът и жестокостта. В началото реших да се опитам да се сдобия с полицейско радио, но трудностите, свързани с кражбата му и денонощното следене ме отказаха.

Но осъзнах, че вече имах това, от което се нуждаех.

Инспектор Джейни.

Мама винаги ми е казвала да не слагам всички яйца в една кошница, а точно това правех аз с Баронс. Кого бях обработила като резервен план? Никого. Трябваше да променя това.

Ако можех да убедя служител на Гарда да се обажда, когато получат доклад за типа престъпление, което отговаря на моите параметри, щях да получа незабавна следа, без да се обвързвам с радио. Можех да изтичам до местопрестъплението, надявайки се, че Книгата все още е достатъчно близо, за да я усетя и да използвам сетивата си на Шийте зрящ, за да я проследя. Повечето обаждания вероятно щяха да се окажат безплодни, но накрая щях да извадя късмет поне веднъж.

Джейни щеше да бъде мой информатор. Може някой да се чуди как планирах да постигна такъв значителен обрат в отношенията полицай – цивилен. Това беше гениалната част от моя прост план.

Разбира се, нямах представа какво да правя, ако успеех наистина да открия Шинсар Дъб. Не можех да я приближа, но дори да можех, знаех какво се случва с хората, които я докосват. И все пак трябваше да я търся. Беше едно от онези неща, програмирани в гените ми, заедно с вродения страх от Ловците, подсъзнателната ми реакция към Светините и постоянния подтик да тичам наоколо и да предупреждавам хората за Фае, при все че знам, че никой не би ми повярвал.

Днес трябваше да ми повярват. Джейни искаше да знае какво става.

Днес щях да му покажа.

Гласът на съвестта ми протестира слабо. Потуших го. Съвестта нямаше да ме запази жива.

Погледнах подноса. Устата ми се напълни със слюнка. Това не бяха просто сандвичи с яйца, риба тон или пилешка салата, това бяха вкусни малки изделия, в направата на които вложих доста труд и сега умирах да изям. Мечтаех да изям. Копнеех за тях по начин, по който никога не бях копняла за човешка храна.

Тези гърчещи се малки деликатеси бяха сандвичи с Ънсийли салата.

А Джейни щеше да получи един велик, голям, отварящ очите поглед към града си.

* * *


Мина толкова добре, колкото минават влаковите катастрофи.

Инспекторът изяде само два от мъничките ми сандвичи – първия, защото не очакваше да е толкова ужасен на вкус; втория, мисля, защото смяташе, че със сигурност първият трябва да е бил грешка.

По времето, когато поглъщаше втория, можеше да види, че сандвичите се мърдат в чинията му и нямаше начин да вкарам трети в него. Не бях сигурна колко дълго ще трае ефектът от такова малко количество Ънсийли, но прецених, че има ден или два. Не му казах за суперсилата, за възстановителните способности или за уменията в черни изкуства, които бяха резултат от яденето на Ънсийли. Само аз знаех, че в момента той беше достатъчно силен, за да ме смаже с един удар.

Ръцете ми трепереха, когато се принудих да изхвърля останалите неизядени деликатеси в тоалетната, преди да тръгнем. Бях заделила два настрана за спешен случай. На половината път към вратата хванах сама себе си, че блъфирам, и се върнах да изхвърля и тези. Зърнах отражението си в огледалото. Лицето ми беше бяло от усилието да откажа на себе си това, което толкова силно исках – блаженството от силата, безопасността от безбройните ми врагове, скитащи по улиците на Дъблин, да не споменаваме способността да бъда равна на Баронс. Стиснах ръба на тоалетната чиния и гледах как парчетата месо се завихрят в порцеланов водовъртеж, докато изчезнаха.

Стояхме в покрайнините на квартал Темпъл Бар и аз бях изтощена.

Бях с Джейни седем дълги часа и не го харесвах повече, отколкото преди да го нахраня с Ънсийли и да го принудя да види какво става в неговия свят.

Той също не ме харесваше повече. Всъщност бях съвсем сигурна, че ще ме мрази до края на живота си за това, срещу което го накарах да се изправи тази вечер.

Била съм го дрогирала, настояваше той скоро след като започнах нашата малка разходка. Дала съм му халюциногени. Щял да ме арестува за трафик на наркотици. Щял да ме изрита от Ирландия и да ме прати у дома в затвор.

И двамата знаехме, че нямаше да го направи.

Беше отнело часове да го водя из Дъблин и да му показвам какво има в баровете, какво кара такситата и какво продава на уличните сергии, за да ме разбере, но накрая успях. Трябваше да го тренирам през цялото време как да се държи, как да хвърля погледи и да не ни издава, освен ако не искаше да свърши мъртъв като О’Дъфи.

Въпреки всичко, което мислех за методите му да се справя с мен, инспектор Джейни беше добро ченге със здрави инстинкти, независимо дали му харесваше какво му казват те. Настояваше, че нищо от това не е истинско, но въпреки това използва натрупания за двайсет и две години в разследвания опит. Беше наблюдавал тъжни чудовища с влажни очи и без усти, гаргойли с кожени криле и тромави маси от деформирани крайници и сълзяща плът с перфектното безразличие на неверник.

Беше се подхлъзнал само веднъж преди няколко минути.

Набързо бях Нулирала и намушкала три Момчета-носорози в тъмната уличка, която използвахме да минем напряко.

Джейни стоеше и се взираше в техните тела със сиви крайници, попиваше буцестите лица с изпъкнали челюсти и зъби като бивни, мънистените очички и слонската кожа, отворените рани, разкриващи розово-сива плът, изпъстрена с пълни с гной кисти.

– Нахранила сте ме с това? – каза той накрая.

Вдигнах рамене.

– Беше единственият начин, който знаех, за да Ви покажа това, което трябваше да видите.

– В онези малки сандвичи... имаше парчета от тези... неща? – гласът му се повиши, червендалестото му лице беше бледо.

– А-ха.

Той ме погледна, адамовата му ябълка се тресеше и за миг помислих, че ще повърне, но той се удържа.

– Лейди, Вие сте една болна откачалка.

– Стига! Има още едно нещо, което искам да видите – казах му.

– Видях достатъчно.

– Не, не сте. Още не – бях запазила най-лошото за накрая.

Завърших туристическата ни обиколка в края на една нова Мрачна зона на северния бряг на река Лифи, която планирах да разузная, за да мога да отбележа параметрите ù на картата, която бях заковала на стената в стаята си.

– Помните ли местата, които не можехте да намерите на картите? – попитах. – Районът до книжарницата? Тези, които О’Дъфи е проверявал? Ето какво са те – махнах с ръка към улицата.

Джейни направи крачка към мрака и аз излаях:

– Не напускайте светлината!

Той спря под една улична лампа и се облегна на нея. Наблюдавах лицето му, докато гледаше как Сенките се плъзгат гладно по ръба на мрака.

– И очаквате да повярвам, че тези сенки ядат хора? – каза накрая той стегнато.

– Ако не ми вярвате, идете у дома, вземете едно от децата си и го пратете вътре! Вижте какво ще стане! – не се чувствах толкова хладнокръвна, колкото звучах, когато го казах, но трябваше да му го набия в главата и за да го направя, трябваше да ударя там, където живее, да доведа заплахата възможно най-близо до дома му.

– Никога повече не споменавайте децата ми! – извика той, обръщайки се към мен. – Чувате ли ме? Никога!

– Когато това отшуми – посочих му, – вече няма да знаете къде са Мрачните зони. Децата Ви може да вървят към училище през някоя и никога да не се върнат. Ще отидете ли да търсите техните купчинки? Ще знаете ли изобщо къде да търсите? Ще умрете ли, докато опитвате?

– Заплашвате ли ме? – със свити юмруци той се наежи срещу мен.

Не отстъпих.

– Не. Предлагам да Ви помогна. Предлагам Ви сделка. След около ден няма да можете да виждате повече това. Няма да имате представа къде е опасността за семейството Ви, а тя е навсякъде около Вас. Мога да Ви информирам. Мога да Ви казвам къде са Мрачните зони, къде се събират болшинството Ънсийли и как най-добре да държите в безопасност жена си и децата си. Ако стане наистина лошо, мога да Ви кажа кога да се махнете от града и къде да отидете. В замяна искам само малко информация. Не искам от Вас да ми помогнете да извърша престъпление. Искам да ми помогнете да се опитам да ги предотвратя. Ние сме на една страна, инспекторе. До тази вечер просто не знаехте какво има от другата страна. Вече знаете. Помогнете ми да спра случващото се в този град!

– Това е лудост!

– Лудост или не, това е истинско – и на мен ми беше трудно да го приема. Бяха нужни много залитащи стъпки, за да премина моста, свързващ нормалния свят с този мрачен, пълен с Фае Дъблин. – То уби О’Дъфи. Ще оставите ли да убие и Вас?

Той погледна настрани и не каза нищо. В този момент знаех, че съм спечелила. Знаех, че ще ми се обади следващия път, когато съобщят за престъпление. Ще ме мрази всяка минута, ще си казва, че е луд, но ще се обажда, а това беше всичко, което ми беше нужно.

Оставих Джейни в управлението на Гарда на Пиърс Стрийт, уверявайки го, че видението скоро ще отшуми. Докато се разделяхме, видях същия празен израз в очите му, който понякога зървах в моите собствени.

Съжалих го.

Но ми трябваше човек в Гарда и вече го имах.

Освен това, ако не му бях отворила очите тази вечер и не го бях принудила да види какво става, щеше да свърши мъртъв за няколко дни. Твърде много си пъхаше носа наоколо. Щеше да забележи изоставена кола в някоя задна уличка и да навлезе в Мрачна зона през нощта или този, който беше срязал гърлото на О’Дъфи, за да го накара да замълчи, щеше да среже и това на Джейни.

Той беше ходещ мъртвец. Сега поне имаше шанс.


Три


Бих умряла за него.

Няма какво друго да кажа.

Бих дала последния дъх в тялото си и последната надежда в сърцето си, за да го запазя жив. Когато мислех, че съм полудяла, той дойде при мен и ми помогна да го проумея. Помогна ми да разбера какво съм, показа ми как да ловувам и да се крия. Научи ме, че има необходими лъжи. Научих много за тях напоследък. Всеки път, щом се обади Мак, се упражнявам отново. Бих умряла и за нея.

Той ме накара да видя себе си различно. Той ми позволява да съм жената, която винаги съм искала да бъда. Не перфектната дъщеря и награждаваната ученичка, която има чувството, че трябва да прави правилните неща, за да се гордеят мама и татко, или перфектната по-голяма сестра, която винаги се опитва да дава лъскав пример на Мак и да не позволява любопитните съседи да обърнат острите си, клюкарски езици към нас. Мразя интригантите на малкия град! Винаги съм искала да бъда като Мак. Тя не прави нищо, което няма желание да прави. Когато хората я наричат мързелива и егоистична, на нея не ù пука, тя е щастлива. Чудя се дали знае колко се гордея с нея за това.