Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Казват, че ако обезглавиш един от Плантагенетите, изниква друг, свеж и зелен. Родът ни води началото си чак от Фулк Анжуйски, съпруг на водна богиня. Винаги раждаме по дузина наследници. Но ако Тюдорите изгубят Хари, те нямат с какво да го заместят, освен бебето, което братовчедка ми носи ниско и тежко в утробата си, което изсмуква цвета от лицето ѝ и я кара да повръща всяка сутрин.

Тъй като принц Хари е толкова ценен, тъй като е единственият им скъпоценен наследник, трябва да му се намери съпруга, и те се поддават на изкушението от испанското богатство, испанската мощ, и удобното присъствие на Катерина, покорна и копнееща да бъде от полза, очакваща вестта в лондонския си дворец. Обещават ѝ брак с Хари и така тя постига своето. Разсмивам се на глас, когато съпругът ми се връща от Лондон и ми разказва новините, и той ме поглежда любопитно и ме пита какво е толкова забавно.

— Просто го повтори! — настоявам.

— Принц Хари е бил сгоден за вдовстващата принцеса на Уелс — повтаря той. — Но не виждам какво толкова забавно има.

— Защото тя твърдо реши да постигне именно това, а аз изобщо не мислех, че ще се съгласят — обяснявам.

— Е, изненадан съм, че го сториха. Трябва да вземат разрешение от папата и да договорят споразумение, а после те няма да могат да се оженят с години. Бих си помислил, че нищо освен най-доброто няма да е достатъчно добро за принц Хари. Не братовата му вдовица.

— Защо не, ако бракът така и не е бил консумиран? — дръзвам да попитам.

Той ме поглежда.

— Така казват испанците, говори се из целия двор. Не го оспорих, макар да не съм сляп и да виждах какво става в Лъдлоу. Не зная дали това твърдение е истина и не зная какво да кажа. — Изглежда смутен: — Не знаех какво ще иска да чуе нейна светлост майката на краля. Докато тя не ми съобщи, няма да казвам нищо.

Братовчедка ми, кралица Елизабет, се молеше да носи още едно момче, молеше се проклятието, което бе изрекла като млада седемнайсетгодишна жена, да не е било нищо повече от думи, хвърлени на студения вятър, молеше се родът на Тюдорите да не изчезне. Но тя легна в родилното ложе и роди момиче, безполезно момиче, и това ѝ струва живота, а бебето също умря.

— Съжалявам — казва ми тихо съпругът ми, от запечатаното с черен восък писмо в ръката му висят черни копринени панделки. — Съжалявам. Знам колко много я обичаше.

Поклащам глава. Той не знае колко много я обичах, и не мога да му го обясня. Когато бях малко момиче и светът ми беше почти рухнал заради победата на Тюдор, тя беше до мен, бледа и изплашена като мен, но твърдо решена ние, Плантагенетите, да оцелеем, твърдо решена да получим дял от плячката на Тюдор, твърдо решена да бъдем начело на двора на Тюдорите, твърдо решена да стане кралица, за да може родът Йорк все така да управлява Англия, дори ако трябва да се омъжи за нашественика.

Когато се бях поболяла от тревога и в пълно неведение как да опазя брат си от новия крал и майка му, Елизабет беше тази, която ме успокои, която ми обеща, че тя и майка ѝ ще ни пазят. Елизабет беше тази, която препречи пътя на кралските телохранители, когато дойдоха да арестуват малкия ми брат, Теди, и пак Елизабет беше тази, която заяви, че не бива да го отвеждат. Именно Елизабет говореше със съпруга си отново и отново, умолявайки го да освободи Теди, Елизабет беше тази, която ме прегръщаше и която плака с мен, когато най-накрая, кралят се застави да извърши онзи ужасен акт и да убие брат ми, Теди, за престъплението, че беше Едуард Плантагенет, за това, че носеше името си, нашето име, името, което споделяхме с Елизабет.

— Ще дойдеш ли с мен на погребението ѝ? — пита Ричард.

Не зная дали мога да го понеса. Погребах сина ѝ, а сега трябва да погреба нея. Единият беше погубен от болестта на Тюдорите, другата — от тяхната амбиция. Семейството ми плаща висока цена, за да задържи Тюдорите благополучно на трона им.

— Искат да присъстваш — казва той кратко, сякаш това просто решава въпроса.

— Ще дойда — казвам, защото наистина е така.

Нейна светлост майката на краля постановява как трябва да се извърши погребението, както се разпорежда за всички важни церемонии на този велик кралски двор. Осем черни коня теглят ковчега на Елизабет по улиците на Лондон; следват го двеста бедняци, които носят запалени свещи. Облечена в черно, вървя след ковчега заедно с дамите ѝ, докато благородниците от двора яздят зад нас, в черни мантии и качулки, през улици, ярко осветени от пламтящи факли и изпълнени с опечалените, чак до Уестминстърското абатство.

Лондон се изсипва да изпрати принцесата на Йорк. Лондон винаги е обичал династията Йорк, и докато минавам, следвайки ковчега ѝ, се понася шепот, който ме следва надолу по калдъръмената улица — „За Уорик!“, като благословия, като приношение. Държа главата си сведена, сякаш не мога да понеса да чувам бойния вик на дядо си.

Кралят не е тук; заминал е надолу по реката в красивия дворец, който построи за нея, Ричмънд; оттеглил се е в личните покои в сърцето на двореца и е затворил вратата, сякаш не може да понесе мисълта да живее без нея, сякаш не смее да погледне и да види какви приятели са му останали, сега, когато принцесата от династията Йорк вече я няма. Винаги е заявявал, че тя не му е донесла Англия, той я е завоювал сам, със собствени сили. Сега, когато нея я няма, той може да види какви са завоеванията му: какви приятели има, над какво има власт без нея; може да види колко сигурен се чувства сред народа си.

Той излиза от тъмнината и усамотението чак в средата на пролетта, а и тогава все още носи черно за нея. Нейна светлост, майка му, му нарежда да сложи край на самотния си траур, грижи се за него, докато се възстанови, а сър Ричард и аз оставаме в двора, на нейно разположение, седим сред рицарите и техните съпруги в голямата трапезария. За моя изненада кралят минава по цялата дължина на стаята, и когато се надигам да му направя реверанс, той ме отвежда от масата на дамите до една ниша в дъното на голямата зала.

Той улавя двете ми ръце в своите.

— Знам, че я обичаше така, както я обичах аз. Не мога да повярвам, че вече я няма — казва простичко.

Има вид на непоправимо наранен човек. В лицето му се виждат нови, дълбоко врязани бръчки от страдание; сивкавият цвят на кожата му показва, че е изтощен от скръб. Провисналата кожа под очите му говори за човек, който е плакал нощи наред, вместо да спи, и сега стои леко приведен, сякаш за да облекчи болката в гърдите си.

— Не мога да повярвам — повтаря.

Нямам думи за утеха, защото споделям неговата загуба, и все още съм зашеметена от внезапната ѝ смърт. Цял живот братовчедка ми Елизабет е била с мен, едно постоянно, любящо присъствие. Не мога да проумея, че вече не е тук.

— Бог е…

— Защо Бог би я прибрал? Тя беше най-добрата кралица, която би могла да има Англия! Беше най-добрата съпруга, която бих могъл да имам аз!

Не казвам нищо. Разбира се, че тя беше най-добрата кралица, която Англия би могла да има; тя беше дъщеря на кралското семейство на Англия, управлявало дълго преди той да слезе мъчително на брега при Милфорд Хейвън. Тя не пристигна с поразена от болест армия и не измъкна короната си от трънлив храст; тя си беше наша, родена и отгледана като английска принцеса.

— Ами децата ми! — възкликва той, като хвърля поглед към тях.

На вечеря Хари беше настанен до баща си, и сега седи до празния трон, свел лице към чинията, без да яде нищо. За него това беше най-тежкият удар, който може да претърпи едно дете; питам се дали някога ще се съвземе. Майка му го обичаше със сдържано спокойствие, над което пламенното фаворизиране от страна на баба му не можеше да надделее. Елизабет го виждаше такъв, какъвто беше — силно, надарено и обаятелно малко момче — и въпреки това се стараеше постоянно да му напомня какъв трябва да бъде: да владее себе си. С влизането си в детската му стая тя му показваше, че не е достатъчно да бъде център на внимание; всеки принц има това право още от рождение. Вместо това тя изискваше той да бъде верен на себе си, да обуздава наперената си суетност, да се научи да се поставя на мястото на другите, да се учи на състрадание.

Сестрите му, Маргарет и Мери, ужасно объркани и изгубени без нея, седят до баба си, нейна светлост майката на краля, а испанската принцеса Катерина е до тях. Тя усеща погледа ми върху себе си и ми отправя бърза, загадъчна усмивка.

— Поне имаха детството си с нея — казвам. — Имаха майка, която истински ги обичаше. Поне Хари имаше спокойно и сигурно детство, с любовта на майка си.

Той кимва:

— Имаха поне това — казва. — И аз имах поне годините си с нея.

— Това е тежка загуба и за вдовстващата принцеса — отбелязвам внимателно. — Кралицата беше много добра с нея.

Той проследява погледа ми. Катерина е настанена на почетно място, но младите принцеси не разговарят с нея, както подобава на сестри. Тринайсетгодишната Маргарет е извърнала рамо и си шепне с малката си сестра, Мери, двете са доближили глави. Катерина изглежда самотна на високата маса, сякаш е там, просто защото търпят присъствието ѝ. Когато се взирам по-внимателно, виждам, че е бледа и неспокойна, от време на време хвърля поглед надолу по масата към мястото, където Хари се взира невиждащо в чинията си, сякаш иска да привлече погледа му.

— Всеки път, когато дойде в двора, тя изглежда все по-красива — казва кралят тихо, приковал върху нея очи, без да си дава сметка, че това ме наскърбява, усилвайки болката ми. — Превръща се в истинска красавица. Винаги е била хубаво момиче, но сега се превръща в забележителна млада жена.

— Наистина — казвам сковано. — А кога ще се състои венчавката ѝ с принц Хари?

Косият поглед, който ми отправя, ме кара да потреперя, сякаш в стаята внезапно е нахлуло студено течение. В изражението му има нещо дяволито, напомня ми на принц Хари, когато го хванат да отмъква сладкиши от кухнята, гледа едновременно смутено и с желание да се извини, съзнавайки, че е непослушен, надявайки се, че може с помощта на чара си да се измъкне от бедата, давайки си сметка, че никой не може да му откаже нищо.

— Твърде скоро е — виждам как решава да не ми казва какво го е накарало да се усмихне. — Твърде рано е, за да преценя.

* * *

Нейна светлост майката на краля ме вика в личните си покои, преди сър Ричард и аз да потеглим за Стортън. Покоите ѝ са претъпкани с хора, които търсят услуги и помощ. Кралят е започнал да налага на хората тежки глоби за дребни простъпки, и мнозина се обръщат за милост към нейна светлост. Тъй като тя работи с него върху кралските сметководни книги и се наслаждава на печалбата от глобите, повечето просители си тръгват неудовлетворени, много от тях — по-бедни от преди.

Нейна светлост знае много добре, че синът ѝ ще задържи Англия, само ако винаги е в състояние да изпрати армия на бойното поле, и че за изхранването на армиите е нужно цяло съкровище. Тя и синът ѝ постоянно трупат пари за война, пестят средства за потушаването на бунта, от чието избухване се боят.

Тя ме вика при себе си с бърз жест, а дамите ѝ тактично се надигат от местата си и се отдалечават, за да можем да разговаряме насаме.

— Бяхте в замъка Лъдлоу с младата двойка, принца и принцесата, нали? — отбелязва нейна светлост без предисловие.

— Да.

— Хранехте се заедно с тях, всеки ден?

— Почти всеки ден. Не бях там, когато пристигнаха, но след това живеех там с тях.

— Видяхте ги заедно, като съпруг и съпруга.

Осенява ме смразяващото съзнание, че не знам накъде води този разпит, и че нейна светлост винаги говори с умисъл.

— Разбира се.

— И никога не сте видели нещо, което да ви накара да предположите, че не са били съпруг и съпруга във всяко отношение.

Поколебавам се.

— Вечерях с тях всяка вечер в голямата зала. Виждах ги в присъствието на други хора. Пред хора изглеждаха като много влюбена млада двойка — казвам.

Тя замълчава, погледът, който отправя към лицето ми, е твърд като юмрук.

— Те са били женени и са споделили легло — заявява категорично. — Не може да има съмнение.

Представям си как Артур изтръгва обещанието от принцесата, обещанието, дадено на смъртното му легло, че тя ще се омъжи отново и ще бъде кралица на Англия. Мисля си, че това беше неговият план и неговото желание. Спомням си, че бях готова да направя всичко за Артур; мисля си, че все още бих направила всичко за него.

— Разбира се, не мога да знам какво е ставало в спалнята на принцесата — казвам. — Но тя каза на мен, и на други, че бракът не е бил консумиран.