Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— О, вие твърдите това, така ли? — отбелязва нейна светлост, със студен интерес.

Поемам си дъх.

— Да.

— Защо? — пита тя. — Защо бихте казали такова нещо?

Опитвам се да свия рамене: те са почти прекалено вдървени, за да помръднат.

— Говоря просто за това, което забелязах, повтарям онова, което чух — опитвам се да говоря с безразличие, но съм останала без дъх.

Тя ми се нахвърля толкова яростно, че трепвам и се отдръпвам от разяреното ѝ лице.

— Каквото сте забелязали! Каквото сте чули! Това сте скроили вие трите — нейната дуеня, испанската инфанта и вие — вие, три проклети коварни жени, за съсипването на моя род и за унищожаването на сина ми! Знам го! Познавам ви! Иска ми се тя никога да не беше идвала в тази страна! Тя не ни донесе нищо друго освен мъка!

Възцарява се тишина; всички се взират в мен, питайки се ужасено какво съм сторила, за да разстроя нейна светлост. Падам на колене, сърцето ми блъска като чук в ушите ми.

— Простете ми, ваша светлост. Не съм направила нищо, никога не бих предприела нещо срещу вас или сина ви. Не разбирам.

— Кажете ми едно — процежда тя. — Знаете със сигурност, нали, че принц Артур и вдовстващата принцеса са се любили? Видели сте безпогрешните следи от това, че са споделяли легло. Под вашия покрив той беше отвеждан веднъж седмично в стаята ѝ, нали? Бях заповядала това, и то беше сторено? Или ми казвате, че не сте ми се подчинили и те не са били слагани да си легнат заедно всяка седмица?

Едва успявам да отговоря.

— Подчиних ви се — прошепвам. — Разбира се, че ви се подчиних. Водеха го в стаята ѝ всяка седмица.

— И така — казва тя, малко укротена. — И така. Признавате поне това. Ходел е в стаята ѝ. Знаем това. Не отричате това.

— Но не мога да кажа дали са се любили или не — казвам. Гласът ми е толкова слаб, та се боя, че тя няма да ме чуе и ще трябва да намеря отнякъде смелост да проговоря отново.

Но слухът ѝ е остър, проницателността ѝ ме улавя като в капан.

— И така, вие я подкрепяте — казва тя. — Подкрепяте нелепото ѝ твърдение, че съпругът ѝ е бил неспособен в продължение на четири месеца брак. Макар че беше млад и здрав, а тя беше негова съпруга. Макар че тогава тя не каза нищо на никого. Макар че тя никога не се оплака. Никога дори не го спомена.

Обещах помощта си на принцеса Катерина, и съм ѝ задължена. Обичах Артур и го чух да ѝ прошепва: „Обещай!“ Оставам на колене, държа главата си сведена и се моля това изпитание да отмине.

— Не мога да кажа нищо повече — повтарям. — Тя ми каза, че не съществува възможност да очаква дете. Изтълкувах думите ѝ като означаващи, че не са живели като мъж и жена. Че никога не са се любили.

Гневът ѝ е отминал; цветът се отдръпва от лицето ѝ, пребледняла е, сякаш може да припадне. Една дама пристъпва напред да я подкрепи, а после отстъпва пред яростния ѝ поглед.

— Знаете ли какво правите, Маргарет Поул — пита ме настойчиво нейна светлост, с леден глас. — Знаете ли всъщност какво изричате?

Отпускам се на пети, откривайки, че държа ръцете си долепени под брадичката, сякаш моля за милост. Поклащам глава:

— Простете ми, ваша светлост, не разбирам какво имате предвид.

Нейна светлост се надвесва напред и засъсква в ухото ми, така, че никой друг да не може да чуе. Толкова е близо, че усещам лъхащия ѝ на малвазия дъх по бузата си:

— Няма да омъжите малката си приятелка за принц Хари, ако това е бил планът ви. Ще вкарате тази малка испанска блудница в леглото на свекър ѝ!

Думата блудница от устата на нейна светлост е толкова шокираща, колкото и самата представа.

— Какво? Нейния свекър?

— Да.

— Кралят?

— Моят син, кралят — гласът ѝ потреперва от потискана ярост. — Моят син, кралят.

— Сега той иска да се ожени за вдовстващата принцеса?

— Разбира се, че иска! — Гласът ѝ е стържещо нисък, усещам горещината на гнева ѝ да лъха по косата ми, по ухото ми. — Защото по този начин не се налага да ѝ плаща вдовишка издръжка, така запазва зестрата, която тя донесе, и може да поиска останалото, така запазва съюза с Испания срещу нашия враг, Франция. По този начин си урежда евтин брак с принцеса, която вече е тук, в Лондон, а тя ще го дари с още един син и наследник. И по този начин — тя млъква, задъхвайки се като подгонено куче — по този начин той взема момичето в греховна похот. Греховна, кръвосмесителна страст. Тя го изкуши с дръзките си, лукави очи. Тя го възпламеняваше с танците си, разхожда се с него, шепне си с него, усмихва му се и му прави реверанс, когато го види, изкушава го, иска да го провали в пъкъла.

— Но тя е сгодена за принц Хари.

— Кажете ѝ това, докато виси на ръката на баща му и се отърква в него!

— Той не може да се ожени за снаха си — казвам, напълно слисана.

— Глупачка! — изсъсква тя. — Трябва му само разрешение от папата. И той ще го получи, ако тя продължава да повтаря, както твърди постоянно, че бракът никога не е бил консумиран. Ако приятелите ѝ я подкрепят, както правите вие. А лъжата ѝ — защото аз знам, че е това лъжа — вкара сина ми в грях и обрича на провал рода ми. Тази лъжа ще ни унищожи. А вие я изричате заради нея. Вие сте толкова лоша, колкото и тя. Никога няма да забравя това. Никога няма да простя това. Никога няма да ви простя!

Не мога да кажа нищо, освен да я гледам със зяпнала уста.

— Говорете! — нарежда ми тя. — Кажете, че са живели като мъж и жена и са споделили легло.

Безмълвно поклащам глава.

— Ако не проговорите, ще бъде по-лошо за вас — предупреждава ме тя.

Навеждам глава. Не казвам нищо.

Отново очаквам дете и решавам да остана в замъка Стортън, докато съпругът ми управлява Уелс от Лъдлоу. Той си идва у дома да ме види и е доволен да види как се грижа за земите и дома ни и за образованието на децата ни.

— Но трябва да внимаваме с парите — напомня ми той. Седнали сме заедно в стаята на управителя в Стортън, с тефтерите за наемите, разпрострени около нас. — Трябва да внимаваме много, Маргарет. С четири деца и още едно на път трябва да пазим малкото си състояние. Всички те ще имат нужда от място в света, а на Урсула ще ѝ трябва добра зестра.

— Само ако кралят се съгласеше да ти дари още малко земи… — казвам. — Бог знае, че му служиш добре. Всеки път, когато произнесеш присъда в съда, му изпращаш глобата. Сигурно му печелиш хиляди лири, и никога не задържаш за себе си дори едно пени. Не като другите.

Той свива рамене. Съпругът ми не е придворен. Никога не се е обръщал към краля за пари, винаги са му плащали само най-малката сума, която Тюдорите са преценили, че би приел. А в кралските ковчежета влизат все повече и повече пари и излизат все по-малко. В първите години на царуването си Хенри Тюдор се разплати с всички, които му служиха при Бозуърт, и оттогава насам заграбва обратно земите, които така щедро подари в онези първи, опияняващи дни. Уличеният в предателство открива, че семейният му дом е конфискуван, извършилият дребно нарушение открива, че го преследват с искания да заплати глоба. Дори най-дребното провинение води до солидна глоба, а всичко — от солта на масата до ейла в хана — се облага с данъци.

— Навярно можеш да говориш с нейна светлост следващия път, когато отидем в двора — предлагам. — Всички останали получават по-добри възнаграждения от теб.

— Не можеш ли ти да я попиташ?

Поклащам глава. Никога не съм разказвала на съпруга си за ужасната сцена в покоите на нейна светлост. Мисля, че тя постигна своето — не съм чувала повече да се говори, че кралят ще се жени за вдовстващата принцеса, но тя никога няма да забрави или да прости, че не написах свидетелски показания под нейна диктовка.

— Не съм им голяма фаворитка — казвам кратко. — Не и при положение, че братовчед ми Едмънд обикаля из Европа, събирайки армия срещу тях. Не и с другите ми двама братовчеди — Уилям дьо ла Поул, който все още е в Тауър, и Уилям Кортни, когото току-що арестуваха.

— Не са им повдигнати никакви обвинения — изтъква той.

— Не са и освободени.

— Тогава не можеш ли да орежеш разноските тук? — пита ме сър Ричард раздразнено. — Не ми се иска да ходя при нея. Не е лесно да молиш такава жена.

— Опитвам се. Но, както казваш, ние имаме четири деца и още едно на път. Всички те трябва да имат коне и домашни учители. Всички трябва да бъдат изхранвани.

Споглеждаме се с раздразнение. Казвам си: това е толкова несправедливо! Той не може да ме упреква. Ожени се за мен, момиче от кралско потекло, и аз го дарих с деца — трима от тях синове — и никога не съм изтъквала името или потеклото си. Никога не съм го упреквала, че ме принизи до положението на съпруга на дребен рицар, когато бях родена почти принцеса и наследница на богатството на Уорик. Никога не съм се оплаквала, че той не направи опит да възстанови титлата или състоянието ми; играех ролята на лейди Поул и управлявах двете му малки имения и един замък, а не хилядите и хиляди акри, които бяха мои по право.

— Ще вдигнем наемите на всички арендатори — казва той кратко. — И ще им кажем, че трябва да увеличат онова, което изпращат в къщата от собствените си ферми.

— Те почти не могат да плащат в момента — отбелязвам. — Не и с новите глоби на краля и новите данъци на краля.

Той свива рамене.

— Ще им се наложи — казва просто. — Кралят го изисква. Времената са тежки за всички.

* * *

Оттеглям се в очакване на раждането, мисля си колко тежки са времената и се питам защо трябва да е така. Нашият двор, кралският двор на династията Йорк, беше прочут с богатството и разточителността си, с безспирна целогодишна поредица от забавления и тържества, ловни излети, турнири и празненства. Имах десет братовчеди с кралска кръв, те до един се обличаха великолепно, живееха богато и сключиха добри бракове. Как е възможно същата страна, която изсипваше злато в скута на Едуард IV и го раздаваше на едно огромно семейство, да не може да намери достатъчно пари, за да плаща глобите и данъците на един човек: Хенри Тюдор? Как е възможно едно кралско семейство от само петима души да има нужда от толкова много пари, след като всички Плантагенети и всички от рода Ривърс се веселяха с толкова по-малко?

Съпругът ми казва, че ще остане в замъка Стортън по време на усамотението ми в очакване на раждането, за да ме поздрави, когато изляза. Не мога да го виждам, когато съм затворена, разбира се, но той ми изпраща ободряващи съобщения, в които ми казва, че сме продали част от окосеното сено, и че е поръчал да заколят и осолят едно прасе за тържеството по случай кръщението на бебето ни.

Една вечер ми изпраща кратка, написана на ръка бележка:

Разболях се от треска и си почивам в леглото. Наредих децата да не ме посещават. Не падай духом, съпруго.

Изпитвам единствено раздразнение. Няма да има кой да наглежда управителя, когато проверява и събира наемите по Архангеловден, нито да прибира таксите за чиракуване от младите хора, които започват работа през това тримесечие. Конете ще започнат да ядат складираното сено, и няма да има кой да се погрижи да не преяждат. Не можем да си позволим да купим още сено, трябва да го разпределяме внимателно през цялата зима. Не мога да направя нищо по този въпрос, освен да проклинам лошия ни късмет, поради който съм затворена в родилната стая, а съпругът ми — болен в такъв момент. Знам, не нашият управител, Джон Литъл, е честен човек, но празникът на свети Архангел Михаил е един от ключовите моменти за доходоносното управление на земите ни, и ако сър Ричард или аз не се надвесваме над рамото му и не следим всяка цифра, която записва, той със сигурност ще бъде по-небрежен или, нещо по-лошо, по-щедър към арендаторите, като им отсрочва дълговете или позволява да се бави още плащането на наемите. Две вечери по-късно получавам нова бележка от сър Ричард:

Много по-зле съм и ще повикам лекаря. Но децата са в добро здраве, слава Богу.

За сър Ричард е необичайно да боледува. Участвал е в многобройни походи за Тюдорите, потеглял е да се бие за тях във всякакво време, в земите на три кралства и едно княжество. Пиша в отговор:

Много ли сте зле? Какво казва лекарят?

Не получавам отговор от него, и на другата сутрин изпращам почетната си дама Джейн Малет до отговорника за спалнята на съпруга ми, за да попита дали той е добре.

Още щом тя влиза в стаята, където съм се оттеглила, разбирам от потресеното ѝ изражение, че новините са лоши. Слагам ръка върху издутината на корема си, където бебето ми е притиснато здраво като херинга в буре. Мога да почувствам всяко негово движение в напрегнатата си утроба, и внезапно то също застива неподвижно, сякаш, също като мен, се вслушва, за да чуе лошите новини.