Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Какво става? — питам с рязък от тревога глас. — Какво става, та изглеждате толкова бледа? Говорете, Джейн, плашите ме.

— Господарят — казва тя просто. — Сър Ричард.

— Знам това, глупачко! Дотолкова се досетих! Много ли е зле?

Тя прави нисък реверанс, сякаш почтителното държание може да смекчи удара:

— Мъртъв е, милейди. Умря през нощта. Толкова съжалявам, че точно аз ви съобщавам… няма го вече. Господарят вече го няма.

* * *

Това прави усамотението в очакване на раждането много по-ужасно. Свещеникът идва до вратата и шепне думи на утеха през пролуката, сякаш всичките му обети за целомъдрие ще бъдат потъпкани, ако види покритото ми със следи от сълзи лице. Лекарят ми казва, че това била треска, която сломила голямата сила на сър Ричард. Той беше мъж на четиридесет и шест години, солидна възраст, но беше силен и деен. Не е била потната болест, нито едрата шарка, нито дребна шарка или малария, нито Огънят на Свети Антоний1. Лекарят изрежда толкова дълъг списък от неща, които болестта не е била, че губя търпение и му казвам, че може да си върви и да ми изпрати управителя; и му поръчвам, с шепот през вратата, да се погрижи да бъде направено всичко, каквото трябва, сър Ричард да бъде положен в ковчега си на стъпалата пред олтара на църквата в Стортън и да устроят подобаващо бдение. Трябва да бият камбаната, а на всички арендатори да се дарят пари, оплаквачките трябва да получат черно сукно, а сър Ричард трябва да бъде погребан с цялото полагащо се достойнство — но възможно най-евтино.

После пиша на краля и на майка му, нейна светлост, и им съобщавам, че техният верен служител, моят съпруг, е мъртъв. Не изтъквам, че той ме оставя почти без пукната пара с четири деца с кралска кръв, които да отглеждам в нищета, и неродено дете на път. Нейна светлост майката на краля ще разбере това достатъчно добре. Ще знае, че трябва да ми помогнат с незабавно парично дарение, а после — като ми подарят още малко земя, за да издържам себе си, и децата си, сега, когато не разполагаме с таксите от работата му в Уелс или от другите му постове. Аз съм тяхна сродница, принадлежа към старата кралска фамилия, те нямат избор, освен да се погрижат да мога да живея достойно и да изхранвам и обличам децата и слугите си.

Повиквам двете си най-големи деца, моите момчета, момчетата, които ще трябва да отгледам сама. Ще оставя гувернантката да съобщи на Урсула и Реджиналд, че баща им е отишъл на небето. Но Хенри е на дванайсет, а Артур — на десет, и е редно да узнаят от майка си, че баща им е мъртъв и че отсега нататък няма никой, освен ние самите; ще трябва да си помагаме взаимно.

Те влизат, много тихи и разтревожени, озъртат се из потъналата в сенки родилна стая със суеверното безпокойство на растящи момчета. Това е просто спалнята ми, където са били стотици пъти, но сега върху прозорците има гоблени, за да възпират светлината и влагата, в решетките във всички краища на стаята горят малки огньове, носи се натрапчивият мирис от билките, за които се твърди, че помагат при раждане. Срещу стената, пред икона на Дева Мария в сребърна рамка гори свещ, в една дарохранителница е поставено късче причастен хляб. В долния край на голямото ми легло с балдахина е поставено друго, малко, специално подготвено за раждането, и зловещите въжета, вързани за двете долни колони, за да ги дърпам, когато ми дойде времето, тънко парче дърво, което да хапя, благословен в църква пояс, който да вържа на кръста си. Те попиват всичко това с кръгли, уплашени очи.

— Имам лоши новини за двама ви — казвам със спокоен тон. Безсмислено е да се опитвам да ги щадя. Всички сме родени да страдаме, всички сме родени за загуба. Моите момчета са синове на род, който винаги се е срещал с много смърт — причинявал я е и я е понасял.

Хенри ме поглежда тревожно.

— Болна ли сте? — пита той. — Бебето добре ли е?

— Добре съм. Лошите новини не се отнасят до мен.

Артур разбира веднага. Той винаги разбира бързо, и бързо проговаря.

— Тогава става дума за баща ни — казва просто. — Почитаема майко, баща ми мъртъв ли е?

— Да. Много съжалявам, че трябва да ви го кажа — казвам. Вземам студената ръка на Хенри в своята. — Сега ти си глава на това семейство. Постарай се да напътстваш добре братята и сестра си, да пазиш богатството ни, да служиш на краля и да избягваш злото.

Тъмните му очи се наливат със сълзи:

— Не мога — казва той, с потрепващ глас. — Не зная как да го направя.

— Аз мога да се справя — предлага Артур. — Аз мога да го правя.

Поклащам глава.

— Не можеш. Ти си вторият син — припомням му. — Хенри е наследникът. Твоята задача е да му помагаш и да го подкрепяш, да го защитаваш, ако се налага. А ти можеш да се справиш с всичко, Хенри. Ще те съветвам и напътствам, ще намерим начин да донесем на това семейство богатство и величие — но не бива да стигнем твърде далече.

— Не твърде далече? — повтаря Артур.

— Велики под управлението на великия крал — казва Хенри, показвайки, точно както си мислех, че е достатъчно голям да изпълни дълга си и достатъчно благоразумен, за да знае вече, че трябва да постигнем благополучие — но не завидно благополучие.

* * *

Едва тогава, след като моите момчета са си поплакали и са си отишли, имам време да коленича пред молитвения си стол и да скърбя за загубата на съпруга си, и да се моля за безсмъртната му душа. Не мога да се съмнявам, че той ще отиде в рая, макар че трябва да намерим отнякъде парите, за да поръчаме литургиите. Той беше добър човек, предан като куче на Тюдорите, верен като куче на мен. Беше мил, а се случва рядко един силен мъж, пестелив на думи, да се държи мило с децата, слугите и арендаторите си. Никога не бих могла да се влюбя в него; но винаги му бях признателна и се радвах, че нося името му. Сега, когато е мъртъв и няма да го видя никога повече, зная, че ще ми липсва. Той беше утеха, и щит, и добър съпруг — а тези качества са редки.

Той ми даде името си, и смъртта не ми го отнема. Сега съм вдовстващата лейди Маргарет Поул, както някога бях съпругата лейди Маргарет Поул. Но важното е, че името му не е погребано с него. Мога да го запазя. Мога да скрия истинската си самоличност зад него; дори в смъртта той ще ме пази.

* * *

Раждам момче — син, който никога няма да познава баща си. В миговете на слабост, когато го слагат в ръцете ми, откривам, че плача над покритата му с пух главичка. Това е последният подарък, който съпругът ми ще ми даде, това е последното дете, което ще имам. Това е последният ми шанс да обичам невинно създание, което зависи от мен, както обичах брат си, който зависеше и разчиташе на мен. Целувам влажната му главичка и усещам пърхането на пулса му. Това е последното ми, най-скъпоценното ми дете. Дай Боже да мога да го опазя.

Излизам от усамотението си, за да се помоля при новата мемориална плоча, на която е изписано името „Сър Ричард Поул“, разположена под един прозорец в малката ни църква. Кралят ми изпраща като подарък сто петдесет и седем златни монети от шест шилинга и осем пенса за дрехи за погребението за мен и за всички арендатори, с които — при грижливо разпределяне — може да се плати и поменът след погребението, стигат да се плати дори за паметната плоча. Викам при себе си нашия управител Джон Литъл, за да му кажа, че съм доволна от онова, което е направил.

— А негова светлост кралят изпрати разрешение да вземете назаем сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса от наследството на сина си — казва той. — Така че ще изкараме поне Коледа.

— Сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса? — повтарям. Това е помощ; но не може да се нарече подарък, достоен за владетел. Тюдорите ще трябва да направят повече от това, ако искат да запазим топлите си отношения.

Междувременно всички пари отиват в погрешната посока: от нас към тях. Моите момчета трябва да станат кралски повереници, тъй като баща им почина, докато са още деца. Това е катастрофа за мен и за семейството. Всички приходи от наследството ще отиват при краля, ще бъдат изсипвани в кралската хазна, докато синът ми стане мъж и може да наследи своето — или каквото е останало от него, след като е източено от хазната на краля. Ако кралят иска да отсече за дървен материал всяко едно наше дърво, може да го направи. Ако поиска да заколи която и да било крава на нашето поле, никой не може да му попречи. Мога да взема само вдовишката си издръжка, една трета от наемите и печалбите — само сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса, за цяла година! Крал Хенри ми предлага заем от онова, която някога ми принадлежеше изцяло; не мога да се чувствам признателна.

— Със сто и двайсет златни монети от шест шилинга и осем пенса ще изкараме само до Коледа. А какво ще стане след това? — питам управителя си.

Той просто ме поглежда. Знае, че от него не се очаква да има отговор на този въпрос. Знае, че нямам отговор. Знае, че не съществува никакъв отговор.

Коледа идва и отминава без празненство за арендаторите, а Дванайсетата нощ минава само с най-дребни подаръци за децата. Обявявам, че все още скърбим за загубата на съпруга ми, но в селото мърморят, че така не е редно и че по-добре било едно време, когато добрият рицар сър Ричард уреждал хубаво пиршество за слугите и за всички арендатори, и не забравял, че тези месеци са студени и гладни и че една хубава вечеря е от помощ на хората, които имат да изхранват много гърла, и че трябва да се изпратят и безплатни дърва за огрев.

Бебето Джефри расте здраво и силно при дойката си, но откривам, че се питам кога може да бъде отбит от нея, тъй като тя е голям допълнителен разход за детската стая. Не мога да отпратя възпитателя на момчетата — това са внуците на баща ми, внуците на Джордж, херцог на Кларънс, който бе сред най-начетените благородници в един блестящ кралски двор; това са деца на рода Уорик, трябва да умеят да четат и да пишат най-малко на три езика. Не мога да позволя това семейство да потъне в невежество и мръсотия; но обучението и чистотата са ужасно скъпи.

Винаги сме се изхранвали от произведеното в домашната ферма, а част от излишъка продаваме на местните пазари. Правим сирена и масло, берем плодове и осоляваме месо. Излишната си храна изпращаме за продажба на местния пазар, всяко излишно зърно продавам на мелничаря, а сено и слама продавам на един местен търговец. Водениците по реката ми плащат такса всеки път, когато мелят, местните грънчари ми плащат за това, че пека изделията им в пещта си, продавам и дърва от гората.

Но последните дни на зимата са най-лошото време от годината; конете ни ядат летния добив от сено и няма излишно за продаване, животните ядат сламата и ако я довършат, преди да израсне пролетната трева, ще трябва да бъдат заклани за месо, и тогава няма да имам добитък. Щом домакинството бъде нахранено, не остава излишна храна, която да продаваме за пари в брой; разчитаме всъщност само на арендаторите да ни дадат нашия дял от тяхната реколта, тъй като не можем да отгледаме достатъчно на собствените си ниви.

Принцеса Катерина пише, за да изкаже съболезнования за загубата на съпруга ми. Тя също е преживяла ужасна загуба. Майка ѝ рядко ѝ пишеше, а още по-рядко — с някаква топлота, но Катерина никога не преставаше да чака с нетърпение писмата ѝ и тъгуваше за нея всеки ден. Сега Изабела Испанска е мъртва, и Катерина няма да види майка си никога вече. Нещо по-лошо: смъртта на майка ѝ означава, че баща ѝ вече не е съвместен владетел на цяла Испания, а само на собственото си кралство Арагон. Богатството и положението му в света трябва да са се смалили наполовина, дори още повече, а най-голямата му дъщеря Хуана е наследила трона на Кастилия от майка си. Катерина вече не е дъщеря на испанските монарси, тя е просто дъщерята на Фердинанд Арагонски — това е много различна перспектива. Не съм изненадана, когато узнавам, че принц Хари и баща му вече не я посещават както преди. Тя преживява с дребни парични подаръци от краля, които понякога са по-малко, отколкото е очаквала, а друг път кралският ковчежник напълно забравя да плати. Кралят настоява Испания да му изплати цялата зестра, преди женитбата с принц Хари да може да се състои, а в отговор бащата на Катерина, Фердинанд, настоява кралят да ѝ плати вдовишката ѝ издръжка, в пълен размер и моментално.

Ще пишете ли от мое име на Нейна светлост, за да я попитате дали мога да дойда в двора? Ще ѝ съобщите ли, че съжалявам, но явно не мога да се справям със сметките за домакинството си, и че съм самотна и нещастна тук? Искам да живея при нея като нейна внучка, както е редно.

Отговарям и ѝ казвам, че съм вдовица, като нея, и че аз също едва смогвам да се издържам. Казвам, че съжалявам, но нямам влияние над нейна светлост. Ще ѝ пиша, но се съмнявам, че ще прояви добрина към Катерина по мое настояване. Не казвам, че нейна светлост заяви, че никога няма да ми прости, задето отказах да свидетелствам срещу Катерина, и че се съмнявам каквото и да е, казано от мен, каквото и да е, казано от някого, да я убеди да прояви добрина към принцесата.