Катерина отвръща доста бодро, че нейната дуеня, доня Елвира, е толкова злонравна, че я изпращала да се пазари с търговците и гневният ѝ развален английски помагал да сключва изгодни сделки. Тя пише това, сякаш е забавно, и аз се разсмивам на глас, когато прочитам писмото ѝ, и ѝ разказвам за препирнята, която съм имала с ковача за цената на конските подкови.
Не скръбта, а гладът е това, което ще ме накара да обезумея. Обикалям из кухнята под предлог, че нищо не трябва да се прахосва; но всъщност падам толкова ниско, че ще започна да облизвам лъжиците и да изстъргвам тенджерите.
Отпращам възможно най-много от слугите веднага след края на първото тримесечие на годината, по Благовещение. Някои от тях плачат, когато си тръгват, а аз нямам пари, които да им дам като последно заплащане. Онези, които остават, трябва да работят по-усърдно, а някои от тях не се справят с работата. Сега кухненската прислужница трябва да кладе огъня и да премита решетката на огнището в стаята ми, и постоянно забравя да донесе дървата или разпилява пепелта. Тази работа е тежка за нея, виждам как се бори с панера с пъновете и извръщам поглед. Заемам се с мандрата, научавам как да правя сирене и да обирам каймака от млякото, и изпращам млекарката обратно при семейството ѝ. Задържам момчето в пивоварната, но се научавам да правя и ейл. Синът ми Хенри трябва да излиза на кон из нивите с управителя и да наблюдава сеитбата. Прибира се у дома, притеснен, че го разпръсват прекалено нагъсто, че внимателно отмерените шепи зърно няма да покрият земята.
— Тогава ще трябва някак да купим още — казвам мрачно. — Трябва да имаме добра реколта, иначе идната зима няма да има хляб.
Когато вечерите стават по-светли, напълно се отказвам да използвам восъчни свещи, и казвам на децата, че трябва да приключват с ученето преди здрач. Живеем в потрепващите сенки и вонята на тръстиковите свещи, а лойта капе по подовете. Мисля си, че ще трябва да се омъжа отново, но никой богат или влиятелен мъж не би помислил за мен, а този път нейна светлост няма да натовари със задачата някого от роднините си. Аз съм вдовица на трийсет и една години с пет малки деца и нарастващи дългове. Когато се омъжа повторно, ще изгубя всякакви права над имотите, тъй като всички те ще трябва да отидат при краля като настойник на Хенри, така че ще отида при един нов съпруг като беднячка. Твърде малко мъже биха ме приели като желана съпруга. Никой мъж, който иска да преуспее в двора на Тюдорите, не би се оженил за вдовица с пет деца от рода на Плантагенетите. Ако нейна светлост майката на краля не пожелае да ми уреди брак с човек, с когото може да се разпорежда, не виждам как да отгледам децата си и да се изхранвам.
Замъкът Стортън, Стафордшър
Лятото на 1505 г.
Всичко се свежда отново до нея. Всичко се свежда отново до нейното благоволение и нейното влияние. През лятото осъзнавам, че колкото и добра да е жътвата, колкото и висока да е цената на пшеницата, няма да спечелим достатъчно, за да изкараме още една зима. Ще трябва да събера нужните пари, за да отида в Лондон и да я помоля за помощ.
— Бихме могли да продадем бойния кон на сър Ричард? — предлага моят управител Джон Литъл.
— Толкова е стар! — възкликвам. — Кой би го поискал? А той служеше на сър Ричард толкова добре и толкова дълго!
— Няма полза от него — казва той. — Не можем да го използваме за оран, няма да влезе между тегличите. Мога да му взема добра цена в Сторбридж. Знаят, че е принадлежал на сър Ричард; хората знаят, че е добър кон.
— Тогава всички ще разберат, че не мога да си позволя да го задържа — възразявам. — Че не мога да си позволя да го задържа, за да го язди Хенри.
Управителят кимва, забил очи в ботушите си, без да ме поглежда.
— Всички вече знаят това, милейди.
Свеждам глава при това ново унижение.
— Вземете го тогава — казвам.
Гледам как оседлават големия кон. Той навежда гордата си глава за юздата и стои неподвижен, докато стягат колана под корема му. Може да е стар, но ушите му се издават напред, когато управителят слиза от стъпалото за възсядане, за да преметне крак на гърба му и да седне на седлото. Старият боен кон си мисли, че отново потегля в битка. Вратът му се извива, той рие земята, сякаш е нетърпелив да се залови за работа. За миг почти извиквам: „Не! Задръжте го! Той е нашият кон, той служи добре на съпруга ми. Запазете го за Хенри.“
Но после си спомням, че няма с какво да го храня, освен ако не успея да получа помощ от нейна светлост майката на краля в Лондон, и че с цената на коня ще платя за пътуването си.
Яздим собствени коне и отсядаме в къщите за гости на манастирите и абатствата по пътя. Те са разположени покрай пътя, за да помагат на поклонниците и пътниците, и аз изпитвам чувство на утеха всеки път, когато видя камбанария на хоризонта и знам, че там има подслон, всеки път, когато вляза в чиста варосана стая и изпитам усещането за свят покой. Но една нощ няма къде да отседнем, освен в един хан, и се налага да платя за себе си, за спътницата си, и за четиримата войници. Вече съм похарчила почти всичките си пари, когато виждаме кулите на Лондон да се показват от следобедната мъгла, и чуваме десетките камбани да бият за службата в три часа следобед.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Лятото на 1505 г.
Кралският двор е в Уестминстър, което е истинска благословия за мен, защото в огромния безразборно построен дворец винаги има свободни стаи. Някога спях в най-хубавата стая, в леглото на кралицата, за да ѝ правя компания през нощта; сега ми е отредена една малка стая, далече от голямата зала. Забелязвам колко бързо и точно управителят на домакинството си дава сметка, че късметът ми е изневерил.
Този дворец прилича на оградено село, разположено зад собствени солидни стени във вътрешността на големия Лондон. Познавам всички лъкатушещи алеи и малките оградени със стени градини, задните стълбища и скритите входове. Това е домът ми от детинство. Измивам лицето и ръцете си и прикрепвам с игли шапчицата си. Изтупвам прахта от роклята си и държа главата си високо изправена, докато вървя по калдъръмените алеи към голямата зала и покоите на кралицата.
Тъкмо се готвя да прекося градините на кралицата, когато чувам някой да ме вика по име, и когато се обръщам, виждам епископ Джон Фишър, изповедник на нейна светлост и стар мой познат. Когато бях малко момиче, той идваше в замъка Мидълхам да ни учи на катехизиса и да изслушва изповедите ни. Той познаваше брат ми, Теди, като малко момче, като престолонаследник; учеше ме на псалмите, когато името, изписано в псалтира ми, беше Маргарет Плантагенет, а аз бях племенница на краля на Англия.
— Ваше преосвещенство! — възкликвам и правя лек реверанс, защото той стана видна личност под благочестивото управление на нейна светлост.
Той прави кръстния знак над главата ми, и ми се покланя така ниско, сякаш все още съм наследницата на кралската династия.
— Лейди Поул! Съжалявам за загубата ви. Съпругът ви беше прекрасен човек.
— Наистина беше — казвам.
Епископ Фишър ми предлага ръката си и тръгваме един до друг по малката пътека.
— Рядко ви виждаме в двора, дъще моя?
Каня се да направя някаква незначителна забележка, например, че трябва да си купя нови ръкавици, когато нещо в дружелюбното му, усмихнато лице ме подтиква да му се доверя.
— Дойдох за помощ — казвам откровено. — Надявам се, че нейна светлост ще ме посъветва. Съпругът ми ме остави почти без нищо, а не мога да се справям с вдовишките си ренти.
— Съжалявам да го чуя — казва той простичко. — Но съм убеден, че тя ще ви изслуша любезно. Тя има много грижи и много работа, Бог да я благослови; но никога не би пренебрегнала член на семейството си.
— Надявам се — казвам. Питам се дали има начин да успея да го помоля да се застъпи за мен пред нея, когато той посочва с жест към отворените врати на галерията пред нейната приемна.
— Хайде — подтиква ме той. — Ще вляза с вас. По-добре е да не отлагате, винаги има много хора, които чакат да се срещнат с нея.
Вървим заедно.
— Сигурно сте чули, че бившата ви повереница, вдовстващата принцеса на Уелс, ще си замине обратно за Испания? — пита ме тихо той.
Потресена съм от тази новина.
— Не! Мислех, че е сгодена и ще се омъжи за принц Хари.
Той поклаща глава.
— Още не е общоизвестно, но не могат да се споразумеят за условията — казва. — Бедното дете, мисля, че е много самотна в големия си дворец без никого освен изповедника си и дамите си. За нея е по-добре да си отиде у дома, отколкото да живее сама тук, а нейна светлост не желае тя да идва в двора. Но нека това си остане между нас двамата. Не знам дори дали са ѝ казали вече. Ще отидете ли да я видите, докато сте в Лондон? Знам, че много ви обича. Бихте могли да я посъветвате да приеме съдбата си с радост и достойнство. Наистина мисля, че ще бъде по-щастлива у дома, отколкото да чака и да се надява тук.
— Ще го направя. Толкова съжалявам!
Той кимва.
— Животът ѝ не е лесен. Остана вдовица толкова млада, а сега е принудена да се прибере у дома отново като вдовица. Но нейна светлост намира напътствия в отговор на молитвите си. Тя смята, че Божията воля е принц Хари да се ожени за друга. Вдовстващата принцеса не е за него.
Стражите отстъпват встрани да направят път на епископа, и отварят вратите на приемната. Тя е претъпкана с молители; всеки иска да се представи пред нейна светлост и да я помоли за една или друга услуга. Всички дела, полагащи се на кралица, са паднали на нейните плещи, а тя има и собствени големи земи, които да управлява. Тя е един от най-заможните земевладелци на кралството, безспорно най-състоятелната жена в Англия. С нейни дарения са създадени колежи и параклиси, построила е болници, църкви, колежи и училища, и всички те изпращат представители да ѝ докладват или да молят за благоволението ѝ. Оглеждам стаята и пресмятам, че около двеста души чакат да се срещнат с нея. Аз съм една от твърде многото.
Но тя ме забелязва и ме избира сред всички. Влиза в стаята от параклиса, с дамите си, вървящи две по две зад нея, носейки молитвениците си, сякаш са подбрани монахини от малък манастир, и се оглежда с острия си, наблюдателен поглед. Вече е на повече от шейсет години, лицето ѝ е покрито с дълбоки бръчки и смръщено, но главата ѝ е изправена под тежката ѝ триъгълна шапчица, и макар да се обляга на една от дамите си, докато върви през стаята, подозирам, че го прави просто за показност; може да върви също толкова добре и сама.
Всички ѝ правят толкова ниски реверанси и поклони, сякаш е кралицата, чиито покои заема. Снишавам се в реверанс, но държа главата си изправена и се усмихвам: искам тя да ме види. Привличам погледа ѝ, и когато тя спира пред мен, целувам ръката, която ми поднася, а когато показва с жест, че мога да се изправя и се надвесва напред, я целувам по меката старческа буза.
— Скъпа братовчедке Маргарет — казва тя хладно, сякаш сме се разделили като добри приятелки едва вчера.
— Ваша светлост — отвръщам.
Тя ми кимва да тръгна редом с нея. Заемам мястото на придворната ѝ дама и тя се обляга на ръката ми, докато вървим през множеството. Забелязвам, че съм публично удостоена с вниманието ѝ.
— Дошли сте да ме видите, скъпа моя?
— Надявам се да получа съвет от вас — казвам тактично.
Подобният на клюн нос се обръща към мен, суровите ѝ очи оглеждат лицето ми. Тя кимва. Знае много добре, че отчаяно се нуждая от пари.
— Дълъг път сте изминали за един съвет — отбелязва тя сухо. — Наред ли е всичко в дома ви?
— Децата ми са добре и молят за вашата благословия — казвам. — Но не мога да се справям само с вдовишката си издръжка. Имам съвсем малък доход сега, когато съпругът ми е мъртъв, а имам пет малки деца. Правя най-доброто, което мога, но в Стортън има само малко земя, наемите на имотите в Медменъм и Елсбъро носят само петдесет лири годишно, а, разбира се, аз получавам само една трета от тях — притеснявам се това да не прозвучи като оплакване. — Не е достатъчно да си плащам сметките — казвам простичко. — Нито да поддържам домакинството.
— Тогава ще трябва да намалите броя на слугите си — съветва ме тя. — Вече не сте Плантагенет.
Споменаването на името ми публично, макар и толкова тихо, че никой не може да чуе, означава заплаха.
— Не съм чувала това име от години — казвам ѝ. — И никога не съм живяла така. Намалих броя на слугите си. Искам само да живея като вдовицата на един рицар, предан на Тюдорите. Не търся нищо по-показно. Съпругът ми и аз се гордеехме, че сме ваши смирени слуги, и се стараехме да ви служим добре.
"Проклятието на краля" отзывы
Отзывы читателей о книге "Проклятието на краля". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Проклятието на краля" друзьям в соцсетях.