Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Непоносимо ми е да си представям бъбривия си, жизнерадостен син, принуден да мълчи на място с такава свята дисциплина. Опитвам се да се успокоявам с мисълта, че Бог ще проговори на Реджиналд в студената тишина и ще го призове да му служи. Реджиналд ще се научи да мълчи, точно както се научи да говори. Ще се научи да цени собствените си мисли и да не се смее, да не танцува, да не лудува и да не се закача с по-големите си братя. Отново и отново си внушавам, че това е голям шанс за моето будно момче. Но в сърцето си знам, че ако Бог не призове това малко момче към живот, отдаден на свята служба, ще се окаже, че съм хвърлила будното си, обичливо момче в безмълвен затвор за цял живот.

Сънувам го заключен в мъничка килия, събуждам се стреснато и извиквам през плач името му. Блъскам си ума да измисля някакъв друг начин, по който да постъпя с него. Но не познавам никого, който би го взел на обучение, а нямам пари да го дам като чирак, и освен това — какво би могъл да прави? Той е Плантагенет — не мога да го дам да се учи за обущар. Редно ли е един наследник на династията Йорк да разбърква малцовата смес за някой пивовар? По-добра майка ли ще бъда, ако го изпратя да се учи на ругатни и сквернословия, докато изпълнява поръчки в някой хан, вместо на молитви и мълчание в един благочестив орден?

Епископ Фишър му е намерил място, място, където ще е в безопасност, където ще го хранят и образоват. Трябва да се съглася. Не мога да направя нищо повече за него. Но когато си представям своя весел, безгрижен син на място, където единственият звук е тиктакането на часовника, отброяващ часовете до следващата литургия, не мога да попреча на очите си да се замъглят от сълзи.

Мой дълг е да разруша дома и семейството си, които създадох така гордо, когато станах лейди Поул. Викам всички домашни слуги и конярите в голямата зала и им казвам, че са ни застигнали тежки времена и че ги освобождавам от служба. Изплащам им надниците до този ден; не мога да предложа повече, макар да знам, че ги хвърлям в нищета. Казвам на децата, че трябва да напуснем дома си, и се опитвам да се усмихвам и да им внуша, че това е приключение. Казвам, че ще бъде вълнуващо да живеем другаде. Затварям и заключвам замъка в Стортън, където съпругът ми ме доведе като булка, и където се родиха децата ми, като оставям само Джон Литъл като управител, за да събира наемите и таксите. Две трети трябва да изпраща на краля, една трета ще изпраща на мен.

Потегляме на коне от дома си, Джефри е в ръцете ми, докато яздя на странично седло зад Джон Литъл, Урсула язди малкото пони, а Реджиналд изглежда миниатюрен върху стария ловен кон на брат си. Язди добре; притежава бащиното си умение да се разбира с конете и хората. Ще му липсват конюшните и кучетата, и веселият шум на стопанския двор. Не мога да се заставя да му кажа къде ще отиде. Непрекъснато си мисля, че докато сме на път, той ще ме попита къде отиваме, и че ще намеря смелост да му кажа, че трябва да се разделим: Урсула, Джефри и аз в една религиозна обител, а той — в друга. Опитвам се да се залъгвам, че той ще разбере, че това е съдбата му — не каквато бихме избрали, и въпреки това неизбежна. Но в доверчивостта си той не ме пита. Приема, че ще останем заедно; не му хрумна, че може да бъде отпратен.

Той е потиснат, че напуска дома си, докато малкият Джефри е развълнуван от пътуването, а Урсула отначало е бодра, а после започва да хленчи. Реджиналд нито веднъж не ме пита къде отиваме, и тогава започвам да си представям, че по някакъв начин вече е разбрал, и че също като мен иска да избегне разговора.

Едва през най-последната сутрин, докато яздим по пътеката за теглене на кораби до реката към Шийн, казвам:

— Скоро ще пристигнем. Това ще бъде новият ти дом.

Той вдига поглед към мен:

— Новият ни дом?

— Не — казвам кратко. — Аз ще отседна наблизо, съвсем малко по-надолу, от другата страна на реката.

Той не казва нищо, и си мисля, че може би не е разбрал.

— Често съм живяла отделно от теб — напомням му. — Когато трябваше да отида в Лъдлоу и те оставих в Стортън.

Той обръща към мен лицето си с широко отворени очи. Не казва: „Но тогава бях с братята и сестра си и с всички хора, които съм познавал цял живот, с бавачката ми в детската стая, с възпитателя ми, който учеше братята ми и мен.“ Просто ме гледа, без да разбира.

— Нима ще ме оставиш сам? — пита накрая. — На чуждо място? Майко? Нима просто ще ме оставиш?

Поклащам глава. Не вярвам, че ще успея да проговоря.

— Ще те посещавам — прошепвам. — Обещавам.

Високите кули на манастирския клон се показват, портата се отваря, и игуменът лично излиза да ме посрещне, хваща Реджиналд за ръката и му помага да слезе от седлото.

— Ще идвам да те виждам — обещавам, седнала високо на коня си, гледайки надолу към златистото теме на сведената му глава. — А на теб ще ти позволяват да ме посещаваш.

Изглежда много малък, докато стои до игумена. Не се дърпа, нито показва някаква съпротива, но вдига бледото си лице, поглежда ме с тъмните си очи и изрича ясно:

— Почитаема майко, позволете ми да дойда с вас и брат си, и сестра си. Не ме оставяйте тук.

— Хайде, хайде — казва игуменът твърдо. — Нека не слушаме думи от деца, които би трябвало винаги да мълчат пред по-възрастните и по-висшестоящите от тях. А в тази обител ще говориш само когато ти нареждат да го сториш. Тишина, свята тишина. Ще се научиш да я обичаш.

Реджиналд покорно прехапва долната си устна, и не казва нито дума повече; но продължава да ме гледа.

— Ще те посещавам — казвам безпомощно. — Тук ще бъдеш щастлив. Това е добро място. Ще служиш на Бог и на Църквата. Ще бъдеш щастлив тук, сигурна съм.

— Желая ви приятен ден — игуменът намеква, че е време да си вървя. — По-добре да се свърши бързо, след като трябва да се направи.

Обръщам коня си и поглеждам назад към сина си. Реджиналд е само на шест години; изглежда много малък до игумена. Пребледнял е от страх. Послушно, не казва нищо, но устните му безмълвно оформят думата: Мамо!

Не мога да направя нищо. Не мога да кажа нищо. Обръщам коня си и се отдалечавам.

Моето момче Реджиналд трябва да свикне да живее сред сенки и тишина, а също и аз. Абатството „Сион“ е във владение на августинския орден „Света Бриджет“ — тук не се изисква мълчание; сестрите дори ходят в Лондон да преподават и да се молят, но аз живея сред тях, сякаш съм се заклела да онемея, да мълча като малкото си момче. Не мога да говоря за негодуванието и горчивината си, а нямам за казване нищо, което да не е изпълнено с горчивина и негодувание.

Никога няма да простя на Тюдорите за тази огромна мъка. Те изгазиха до трона през кръвта на моите сродници. Измъкнаха чичо ми Ричард от калта на полето при Бозуърт, разсъблякоха го, развеждаха тялото му, преметнато на гърба на собствения му кон, а после го захвърлиха в незнаен гроб. Родният ми брат беше обезглавен, за да осигури спокойствието на крал Хенри; братовчедка ми Елизабет умря, опитвайки се да го дари с още един син. Омъжиха ме за беден рицар, за да ме принизят, и сега той е мъртъв, а аз съм слязла по-ниско, отколкото съм мислела, че може да стигне един Плантагенет. И всичко това — всичко това! — за да узаконят претенциите си към един трон, който във всеки случай завоюваха със сила.

Но явно Тюдорите не намират много радост в своя триумф и нашето подчиняване. След смъртта на съпругата си, нашата принцеса, кралят е несигурен по отношение на придворните си, боязлив по отношение на поданиците си, и изпълнен с ужас от нас, Плантагенетите от династията Йорк. С години изсипваше пари в джобовете на император Максимилиан, плащайки му да предаде братовчед ми, Едмънд дьо ла Поул, претендента за трона на Англия от династията Йорк, и да го изпрати у дома на смърт. Сега научавам, че сделката е сключена. Императорът взема парите и обещава на Едмънд, че ще бъде в безопасност, показвайки му документа за право на свободно пътуване, издаден от краля, подписан със собствената му ръка. Това е гаранция, че Едмънд може да се прибере у дома. Едмънд вярва на уверенията на Хенри Тюдор, доверява се на думата на един миропомазан крал. Вижда подписа, проверява печата. Хенри Тюдор се кълне, че той ще пътува в безопасност и ще бъде посрещнат почтено. Едмънд е Плантагенет, обича страната си, иска да си дойде у дома. Но в мига, когато минава под зъбчатата решетка на крепостната врата в Кале, той е арестуван.

Това поставя началото на поредица от свързани обвинения, която се врязва в редиците на моите сродници, както ножиците прорязват коприна, и сега аз съм на колене, отправяйки молитви към Бога за живота им. Братовчед ми Уилям Кортни, вече арестуван, сега е обвинен в изменнически заговор. Сродникът ми Уилям дьо ла Поул в Тауър е подлаган на безмилостни разпити в килията си. Братовчед ми Томас Грей попада под подозрение, само защото вечерял веднъж с братовчеда Едмънд преди години, преди той да избяга от страната. Един след друг мъжете от моя род изчезват зад стените на Тауър, принудени да понасят самота и страх, убеждавани да назоват други гости на онази вечеря, задържани в онази мрачна крепост, или тайно изпращани отвъд морето в твърдината на Кале.

Пиша на синовете си Хенри и Артур, за да ги попитам как са, дали учат и трупат знания. Не смея да злоупотребявам с щедростта на абатството, като ги поканя тук; сестрите не могат да посрещнат двама енергични младежи в тихия си манастир, а и бездруго не мога да платя за пътуването им.

Виждам малкото си момче Реджиналд само веднъж на всеки три месеца, когато го изпращат през реката при мен с наета гребна лодка. Той идва, както му нареждат, премръзнал, сгушен на носа на малката лодка. Може да остане само за една нощ, а после трябва да си отиде отново. Научили са го да бъде мълчалив, научили са го много добре; държи очите си наведени, а ръцете си — отстрани до тялото. Когато се затичвам да го поздравя и да го прегърна силно, той остава скован и неотзивчив, сякаш жизненият ми, приказлив син е мъртъв и погребан и единственото, което ми е останало да прегръщам, е един студен, малък надгробен камък.

Урсула, почти на девет години, сякаш расте с всеки изминал ден, и аз отпускам отново и отново подгъвите на старите ѝ, „наследени“ рокли. Обувките на двегодишния Джефри го стискат отпред на пръстите. Когато го слагам в леглото вечер, милвам краката му и дърпам пръстите му, сякаш мога да им попреча да израстат закривени и свити. Наемите от Стортън се събират и ми се изпращат предано, но аз трябва да ги предавам на абатството за издръжката ни. Не знам къде ще отиде Джефри, когато стане твърде голям, за да живее тук. Може би и двамата с Урсула ще трябва да бъдат обречени на Църквата като брат си Реджиналд, и да изчезнат в мълчание. Прекарвам часове на колене, молейки се на Бог да ми изпрати знак, или да ми прати някаква надежда, или просто да ми изпрати малко пари; понякога си мисля, че когато и последните ми две деца бъдат затворени и заключени на сигурно място в лоното на Църквата, ще вържа на колана си голяма торба с камъни и ще нагазя в студените дълбини на река Темза.

Коленича на стъпалата пред олтара и вдигам поглед към статуята на разпнатия Христос. Чувствам се така, сякаш съм вървяла по пътя на скърбите на Плантагенетите, истинска Виа Долороза, точно като Него, в продължение на цели две години.

После опасността идва с една стъпка по-близо до мен: кралят арестува братовчед ми Томас Грей и братовчед ми Джордж Невил, лорд Бъргавени, който е приютил двете ми момчета, Хенри и Артур. Джордж оставя момчетата ми у дома в Кент и влиза в Тауър, където хората са започнали да мълвят, че кралят лично идва всяка нощ да надзирава изтезанията на заподозрените. Амбулантният търговец, който идва до вратата на абатството да продава евтини книжки с народни песни и приказки, и броеници, казва на вратарката Джоан, че в Сити разправят как кралят се бил превърнал в чудовище, което обича да слуша виковете от болка: „Злокобен кърт“. Прошепва старата дума за прокълнатата къртица, която копае в тъмнината сред мъртви и погребани неща, и подкопава собствените си пасища.

Отчаяно искам да повикам момчетата си, да ги отведа от дома на човек, който е арестуван като предател. Но не смея. Боя се да привлека вниманието към себе си, почти в отшелническо уединение, почти укриваща се, почти в свято убежище. Не трябва да подсещам системата от шпиони на Тюдорите за Реджиналд, укрит сред мълчание в обителта в Шийн, за Урсула и мен, скрити в благочестивия дом „Сион“, или за Джефри, най-скъпоценният от всички, все още плътно до мен, тъй като монахините знаят, че той няма къде да отиде, че дори едно тригодишно дете не може да бъде пуснато навън в света, тъй като няма съмнение, че Хенри Тюдор, подушвайки кръвта на Плантагенет, ще го открие.