Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Този крал се е превърнал в мрачна загадка за своя народ. Той не е като кралете от моята династия — открити, жизнерадостни мъже, свободно отдаващи се на чувствата си, които управляваха по съгласие и си проправяха път с обаяние. Този крал шпионира хората си, хвърля ги в затвора само по устно обвинение без доказателства, изтезава ги, така че те си отправят взаимни обвинения и контраобвинения, а след като получи доказателство за измяна, за всеобщо удивление той им прощава, освобождавайки ги с помилване, но обременени от толкова ужасни глоби, че никога няма да бъдат освободени от задълженията си към него и рода му — и те, и потомците им в продължение на половин дузина поколения. Това е крал, тласкан от страх и ръководен от алчност.

Моят втори братовчед Джордж Невил, настойникът на моите момчета, излиза от Тауър, упорито отказвайки да обясни новото си накуцване; кракът му сякаш е бил счупен и оставен да зарасне накриво — обеднял е с цяло състояние, но е свободен. Другите ми братовчеди все още са затворници. Джордж Невил не казва на никого какво споразумение е сключил зад онези влажни стени; всяко тримесечие изплаща мълчаливо на краля половината от дохода си и никога не се оплаква. Наложени са му такива тежки глоби, че двайсет и шестима от приятелите му трябва да станат гаранти, забранено му е да стъпва в любимата си къща в Кент, както и в къщите си в Съри, Съсекс или Хампшър. Той е изгнаник в собствената си страна, макар да не е бил обвинен в нищо, макар да не е доказана никаква негова вина.

Никой от мъжете, които бяха арестувани заедно с него, никога не говори за договорите, които всеки от тях е подписал с краля в затъмнените стаи под Тауър, където стените са дебели, а резетата на вратите са пуснати и само кралят стои в ъгъла на стаята, докато неговият палач завърта един лост на дибата и въжетата се впиват здраво. Но хората шушукат, че техните споразумения за уреждането на огромни дългове били подписани със собствената им кръв.

Братовчед ми Джордж ми пише кратко:

Спокойно можеш да оставиш момчетата си при мен; те не попаднаха под никакво подозрение. Аз съм по-беден, отколкото бях, и съм прогонен от дома си; но все още мога да ги подслоня. По-добре ги остави при мен, докато шумът утихне. Безсмислено е заради тях хората да се насочат към теб. По-добре е да си стоиш кротко там.

Не говори с никого и не се доверявай на никого. Времената са тежки за бялата роза.

Изгарям писмото и не отговарям.

С всяка година кралят става все по-недоверчив, оттегляйки се във вътрешните стаи на дворците си, където седи с майка си и отказва да допусне каквито и да е непознати да пристъпят прага, удвоява броя на телохранителите, които стоят на вратата му, преглежда безкрайно, наистина безкрайно, сметководните си книги, обвързвайки мъже, вече доказали предаността си, да поддържат мира с огромни глоби, отнема земите им като гаранция за добро поведение, иска от тях подаръци, с които да докажат добронамереността си, намесва се в съдебните дела и прибира таксите. Сега дори самото правосъдие може да бъде купено, като се плати на краля. Безопасността може да бъде купена с една такса, внесена в хазната му. В отчетите могат да се впишат определени думи на цената на един подарък за когото трябва, или заличени срещу подкуп. Нищо не е сигурно, освен че парите, предложени на кралската хазна, могат да купят всичко. Предполагам, че моят братовчед Джордж Невил е почти разорен, плащайки всяко тримесечие за свободата си; но никой не смее да ми пише и да ми го съобщи. От време на време получавам писма от Артур и Хенри, но те не споменават ареста на своя домакин и завръщането му — един съсипан човек, прогонен от дома, който беше неговата гордост. Те са само на по шестнайсет и четиринайсет години, но вече знаят, че за мъжете от нашия род е добре да си мълчат. Родени са в най-даровитото, начетено, вечно търсещо нови знания семейство в Англия, а са научени да си държат езиците зад зъбите от страх да не бъдат отрязани. Знаят, че ако в теб тече кръвта на Плантагенетите, е добре да си се родил и ням, и глух. Чета невинните им писма и ги изгарям веднага след прочитането. Не смея да запазя дори тях, добрите пожелания на моите момчета. Никой от нас не смее да притежава нищо.

Вдовица от четири години, без изгледи за помощ, с пари, които едва стигат за прехрана, без покрив над главите на децата ми, без зестра за дъщеря ми, без съпруги за синовете ми, без любим, без приятели, без шанс за повторна женитба, тъй като никога дори не виждам мъж, който не е свещеник, аз стоя на колене по осем часа всеки ден редом с монахините, съблюдавам часослова, и забелязвам как молитвите ми се променят.

През първата година се молех за помощ, през втората — за освобождение. Към края на третата година се моля крал Хенри да умре и майка му да се провали в пъкъла, за завръщането на моята династия Йорк. В тишината съм се превърнала в озлобена бунтовница. Проклинам Тюдорите да се продънят в ада и започвам да се надявам, че проклятието, което братовчедка ми Елизабет и майка ѝ стовариха върху тях, ще се сбъдне през идните дълги години, довеждайки до края на Тюдорите и погубването на техния род.

Научавам вестта първо от старата портиерка в абатството, която идва до вратата на килията ми и я разтваря широко, без да почука. Урсула е в леглото си и не се размърдва, но Джефри спи в моето тясно легло, сгушен в прегръдките ми, и подава главица, когато Джоан нахълтва в стаята и казва:

— Кралят е мъртъв. Събудете се, милейди. Свободни сме. Бог е милостив. Той ни благослови. Бог ни спаси. Проклятието на Червения дракон ни подмина. Кралят е мъртъв.

Сънувах, че съм в двора на чичо ми Ричард в Шериф Хътън, а братовчедка ми Елизабет танцува с него във вихър от златен и сребърен брокат. Веднага сядам в леглото и ѝ казвам:

— Тихо. Не искам да чувам това.

Старото ѝ набръчкано лице се пропуква от усмивка. Никога не съм я виждала да се усмихва широко преди.

— Ще го чуете! — заявява тя. — Всеки може да го каже и всеки може да го чуе. Защото върховният шпионин е мъртъв, а слугите му — шпиони са изхвърлени от служба. Кралят е мъртъв и добрият, прекрасен принц се възкачи на трона си точно навреме, за да спаси всички ни.

Точно тогава камбаната на абатството започва да бие: равномерен, дълбок, отчетлив звук, а Джефри тромаво се изправя на колене и възкликва:

— Ура! Ура! Хенри ли ще бъде крал?

— Разбира се — казва старата жена, като улавя ръчичките му и го завърта в танц върху леглото. — Бог да благослови него и деня, в който се възкачи на трона.

— Моят брат Хенри! — изписква Джефри. — Крал на Англия!

Толкова съм ужасена от това невинно изричане на предателски думи, че го сграбчвам и притискам силно към себе си, затискам устата му с длан и се обръщам към Джоан, умолявайки я измъчено да замълчи. Но тя само поклаща глава към него и се смее на гордостта му.

— По право — да — казва тя дръзко. — Би трябвало да е вашият брат Хенри. Но си имаме хубаво момче от рода на Тюдорите, което да наследи стария тиранин, принц Хари Тюдор ще заеме трона и шпионите и бирниците ще си отидат.

Скачам от леглото и започвам да навличам дрехите си.

— Тя ще ви повика ли? — пита ме портиерката Джоан, като вдига Джефри от леглото и го оставя да танцува около нея. Урсула се надига, разтрива очи и пита:

— Какво става?

— Коя? — Мисля си за нейна светлост майката на краля, която е погребала внука си, а сега ще погребе сина си, точно както предрече проклятието на Елизабет. Ще бъде сломена. Ще повярва, както вярвам аз, че Тюдорите подписаха смъртната си присъда, когато убиха нашите принцове в Тауър. Ще помисли, както мисля аз, че те са прокълнати убийци.

— Катерина, вдовстващата принцеса на Уелс — казва Джоан простичко. — Няма ли той да се ожени за нея и да я направи кралица на Англия, както обеща? Няма ли тя да повика вас, най-скъпата си приятелка? Няма ли да можете да вземете децата си със себе си в двора и да живеете така, както ви се полага по рождение? Няма ли да бъде като истинско чудо за вас, като камък, изтърколен от входа на гробницата и пуснал всички ви на свобода?

Спирам като закована. Толкова не съм свикнала да се надявам, та просто не знам какво да кажа. Дори не съм се сещала за това.

— Би могъл — казвам зачудено. — Може да се ожени за нея. А тя може да ме повика. Знаете ли, ако той го стори — тя ще ме повика.

* * *

Прилича на истинско чудо, освобождение, вдъхващо сили, както пролет след студена, сива зима. Чудото идва през пролетта и винаги след това, когато видя как цветчетата на глога белеят като сняг по живите плетове или как нарцисите се привеждат под вятъра, си спомням за онази пролет, когато старият крал от рода на Тюдорите умря, а момчето от рода на Тюдорите се възкачи на трона, за да поправи стореното зло.

Той ми беше казал в детската си стая, че да бъдеш крал е свещен дълг. Тогава го сметнах за обичлив малък самохвалко: момче, разглезено от обожаващи го жени, мило момче с добри намерения. И въпреки това, кой би си помислил, че той така светкавично ще успее да се противопостави на злобния стар човек, да вземе Катерина за своя годеница, да се обяви за крал и да подготви брака си с нея — всичко това на един дъх? Това беше първото нещо, което направи, това седемнайсетгодишно момче, най-първото, което направи. Точно като моя чичо крал Едуард, той зае трона и взе жената, която обичаше. Кой би си помислил, че Хари Тюдор има куража на Плантагенет? Кой би си помислил, че той има нужното въображение? Кой би си помислил, че той притежава нужната страст?

Той е истински син на майка си; това може да бъде единственото обяснение. Наследил е нейната любов и смелост, нейния ведър оптимизъм, който е същността на нашето семейство. Той е крал от династията на Тюдорите, но има и кръвта на династията Йорк. Със своята жизненост и оптимизъм той е един от нашето семейство. В охотното приемане на властта, в бързото изпълнение на решенията си, той се проявява като един от нашите.

Принцеса Катерина ме вика с кратка бележка, в която ми заръчва да дойда в къщата на лейди Уилямс, където ще ме очакват приготвени покои, подобаващи за благородна дама с моето положение. После трябва да отида веднага в двореца Уестминстър, право в помещенията на гардеробната, да избера половин дузина рокли, и да се явя при нея, богато облечена, като нейна първа придворна дама. Това е избавлението ми. Свободна съм. Това е възстановяването на положението ми.

Оставям децата в „Сион“, а аз потеглям надолу по реката към Лондон. Все още не смея да ги взема със себе си; имам чувството, че първо трябва да се уверя в нашата безопасност, да видя, че сме истински свободни, и едва тогава да се осмеля да ги повикам при себе си.

Лондон не прилича на град, изгубил своя крал. Това не е столица в траур, а град, полудял от радост. По уличните ъгли пекат месо; пият ейл от общи чаши, които си подават от прозорците на пивниците. Кралят е погребан съвсем наскоро, принцът още не е коронован, но градът е опиянен от радост. Отварят вратите на затворите за длъжници и оттам излизат мъже, които са мислели, че никога вече няма да видят дневна светлина. Сякаш някакво чудовище е умряло и ние сме освободени от хватката на ужасно проклятие. Това прилича на събуждане от кошмар. На пролет след безкрайно дълга зима.

Облечена в новата си рокля в бледозеления цвят на Тюдорите, с триъгълна шапчица, тежка като шапчицата на принцесата, влизам в залата за аудиенции на краля на Англия и виждам принца, не на трона му, не застанал вдървено под балдахина от златен брокат като въплъщение на величието, а смеещ се с приятелите си, докато се разхожда из стаята с Катерина до себе си, сякаш са двойка влюбени, омагьосани един от друг. А в дъното на стаята, разположила се на стола си, заобиколена от безмълвните си дами, с по един свещеник от двете страни за подкрепа, седи нейна светлост, облечена в най-наситеното черно, разкъсвана между скръбта и гнева. Тя вече не е нейна светлост майката на краля — титлата, която ѝ вдъхваше толкова голяма гордост, е погребана със сина ѝ. Сега, ако предпочете, може да бъде наричана нейна светлост бабата на краля, но по буреносното изражение на лицето ѝ личи, че не го предпочита.

За обикновените хора на Англия това е милостиво спасение от тегобите. За лордовете е избавление от тиранията. За хората от моето семейство и моя род това е чудодейното отменяне на смъртна присъда. Всеки човек с кръв на Плантагенет в жилите, всеки, сродил се по брак с Йорк, е живял с подарено време, съзнавайки болезнено, че във всеки момент кралят може да си вземе назад дадената дума, и тогава на вратата ще похлопат кралските телохранители с ливреи в зелено и бяло, и ще последва бързо пътуване в тяхната баржа без отличителни знаци до шлюза на Тауър. Голямата зъбчата решетка на крепостната врата ще се плъзне нагоре, баржата ще влезе — и затворникът няма да излезе никога повече.