Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Бебето е кръстено в параклиса на капуцините-обсерванти в Ричмънд; ще бъде Хенри, разбира се. Един ден той ще бъде Хенри IX, ако е рекъл Господ, и ще властва над страна, която ще е забравила, че някога розата на Англия беше чисто бяла. Назначават му бавачка и дойка, той спи в люлка от злато, повиват го в най-фин лен, навсякъде, където отива, го носят вдигнат на височината на гърдите, двама кралски телохранители вървят пред бавачката му, а двама — отзад. Катерина настоява да го носят в покоите ѝ всеки ден, и докато си почива в леглото, нарежда да го сложат да легне до нея, а когато спи, заръчва да поставят малката му люлка в долния край на леглото ѝ.

Хенри отива на поклонение, за да въздаде благодарност. Катерина се пречиства в църква и става от леглото, взема една от обичайните си горещи испански вани и се връща в двора, сияеща от гордост в своята младост и плодовитост. Нито едно момиче в свитата ѝ, нито една дама в покоите ѝ не се поколебава дори за миг, преди да се поклони ниско на тази тържествуваща кралица. Не вярвам в страната да има жена, която да не споделя радостта ѝ.

Кралят, завърнал се от поклонението си в Уолсингам, където е отдал благодарност на Светата Дева, а може би всъщност ѝ се е похвалил с постижението си, ме вика да дойда на арената за турнири. Синът ми Артур идва с усмивка и ме предупреждава да не казвам на никого, че отивам да гледам подготовка за турнира в чест на раждането на принца, а да се измъкна тихо от покоите на кралицата.

За да угодя на кралската прищявка, отивам на арената, и за своя изненада намирам Хенри сам. Той язди едър, сив боен кавалерийски кон, обикаляйки внимателно в кръг наоколо — първо в една посока, после в друга. Хенри ми махва да седна в кралската ложа и аз заемам мястото, на което би се настанила майка му, и знам, понеже го познавам толкова добре, че иска да бъда там, да го наглеждам, както тя и аз някога го гледахме да се упражнява върху понито си.

Той докарва коня точно до балкона и ми показва, че животното може да се покланя, с единия крак — изпънат, а другия — прибран назад.

— Вдигнете ръкавица или нещо такова — казва той.

Изваждам една кърпичка от деколтето си и я вдигам. Хенри отива до другата страна на арената и крещи: „Пускайте!“ Докато кърпичката пада, той пришпорва коня напред и улавя кърпичката в ръка, а после препуска през арената, развял кърпичката високо над главата си като знаме.

Спира пред мен, яркосините му очи са приковани върху лицето ми.

— Много добре — казвам одобрително.

— И още нещо — казва той. — Не се плашете. Знам какво правя.

Кимвам. Той обръща коня така, че да го виждам в профил, и го кара да подскача с извит гръб и изпънати крака, а после да се изправя на задни крака, с вдигнати предни крака, после да рита със задните, фантастично зрелище. Променя леко позицията си на седлото и конят започва да скача като конете на маврите, с четирите крака във въздуха едновременно, сякаш лети, а после танцува на място, като вдига гордо единия си крак, а после другия. Хенри наистина е забележителен ездач; седи напълно неподвижен, с прекрасна стойка, държи здраво поводите, цялото му тяло се е сляло с коня, едновременно нащрек и отпуснат, в едно цяло с едрото, мускулесто животно.

— Пригответе се — предупреждава ме той, а после завърта силно коня и той се изправя на задни крака, ужасно високо, така че с главата му идва на същата височина като мен, седнала в кралската ложа над арената, блъсва силно предните си копита в стената на ложата, отскача отново като пружина назад, и се снишава.

Насмалко не изпищявам от страх, а после скачам на крака и аплодирам. Хенри ми се усмихва широко, отпуска юздите и погалва коня по врата.

— Никой друг не може да прави това — отбелязва задъхано, доближавайки коня, като следи как ще реагирам. — Никой в Англия не може да прави това освен мен.

— Сигурно не.

— Нали не мислите, че е твърде шумно? Тя ще се изплаши ли?

Катерина някога се е изправяла заедно с майка си срещу нападение от вражеска арабска кавалерия, най-свирепите конници на света. Усмихвам се.

— Не, ще бъде много впечатлена, тя разбира от добри ездачески умения.

— Сигурно никога не е виждала нищо подобно — заявява той.

— Сигурно е виждала — възразявам. — Маврите в Андалусия имат арабски коне, и яздят прекрасно.

Усмивката моментално се изпарява от лицето му. Той отправя към мен яростен поглед.

— Какво? — запитва ледено. — Какво казвате?

— Тя ще разбере колко голямо е постижението ви — казвам: думите се изсипват като водопад в бързината ми да замажа оскърблението. — Защото е наблюдавала умели ездачи в Испания, но едва ли е виждала някога такова нещо. Никой мъж в Англия не може да прави това. Никога не съм виждала по-добър кон и по-добър ездач.

Той е несигурен, подръпва повода; конят, усетил промяната в настроението му, потрепва с ухо, заслушан.

— Вие сте като рицар от Камелот — казвам припряно. — Сигурно никой не е виждал такова нещо от златния век насам.

При тези мои думи Хенри се усмихва; усещането е почти сякаш слънцето се показва и птиците запяват.

— Аз съм новият Артур — съгласява се той.

Пренебрегвам болезненото свиване на сърцето, което изпитвам при това небрежно споменаване на името на принца, когото обичахме, чийто малък брат все още се стреми да го надмине.

— Вие сте новият Артур от новия Камелот — повтарям. — Но къде е другият ви кон, ваша светлост? Прекрасната ви черна кобила?

— Тя прояви непокорство — подхвърля той през рамо, докато излиза от кръга на арената. — Възпротиви ми се. Не пожела да ми се подчини.

Обръща се и ми отправя най-чаровната си усмивка, отново грейнал цял като слънце. Тъкмо си мисля, че е най-възхитителният млад мъж, когато той казва небрежно:

— Изпратих я на бой с кучета. Хрътките я убиха. Не мога да понасям нелоялността.

* * *

Това е най-пищният турнир, който съм виждала някога, който Англия е виждала някога. Кралят присъства навсякъде, никоя сцена не е завършена без него в нов костюм. Той предвожда шествието на началника на арсенала, тръбачите, придворните, вестителите, съдебните помощници, поетите, певците, и, най-после, дългата редица от участници в турнира. Хенри е обявил турнир, в който ще отправи предизвикателство към всички участници.

Той язди големия си сив боен кон и е облечен в златен брокат, украсен с най-пищното синьо кадифе, блестящ на светлината от яркото пролетно слънце, сякаш е току-що изсечен от злато. По целия му жакет, по шапката му, по панталоните му за езда, по сбруята му са пришити малки златни букви „К“, сякаш иска да покаже на света, че е неин, името ѝ присъства навсякъде по него. Над главата му е знамето с девиза, който е избрал за този ден: Верен. Ще излезе на арената под името Coeur Loyall, Хенри е сър Вярно Сърце, и докато Катерина сияе от гордост, той язди коня си из кръга и показва номерата, които е упражнявал пред мен: съвършен принц.

Всички споделяме радостта ѝ, дори момичетата, които и сами с радост биха приели вниманието на съвършения принц. Катерина седи на трон, а слънчевата светлина, процеждаща се през балдахина от златен брокат, хвърля по кожата ѝ розови и златисти отблясъци, усмихва се на младия мъж, когото обича, с увереността, че първото им дете, техният син, е на сигурно място в златната си люлка.

* * *

Но само десет дни по-късно, когато отиват да го вземат, го намират изстинал, с посиняло личице — той е мъртъв.

* * *

Сякаш светът е свършил. Хенри се оттегля в покоите си; в покоите на кралицата цари вцепенение и тишина. Всички думи на утеха, които могат да бъдат казани на една млада жена, изгубила първото си дете, застиват на устните ни пред мрачния ужас на Катерина. Дни наред никой не ѝ казва нищо. Няма нищо за казване. Хенри потъва в мълчание и не желае да говори за изгубеното си дете; не присъства на погребението, нито на литургията. Те не могат да се утешат взаимно, непоносимо им е да бъдат заедно. Тази загуба в младия им брак е толкова ужасна, че Хенри не може да я проумее, не може да се опита да я проумее. Над двора се разстила тъмнина.

Но дори в скръбта Катерина и аз знаем, че трябва да бъдем бдителни, през цялото време. Трябва да следим кое ще бъде следващото момиче, което Хенри ще отведе в леглото си, следващата, която ще обвие ръце около врата му и ще прошепне в ухото му: „Ето! Погледни! Виж! Бог не благославя брака ви!“ Минали са само двайсет месеца, и въпреки това вече е имало три трагедии: едно помятане, едно дете, изчезнало, сякаш се е изпарило от утробата, едно бебе, мъртво в люлката си. Нима това не е доказателство, убедително, все по-силно доказателство, че бракът е против Божията воля, но че една девица от здрав английски род може да го дари със син?

— А коя от придворните си дами би трябвало да подозирам? — пита ме Катерина горчиво. — Коя? Коя да следя? Лейди Мод Пар? Тя е хубава жена. Мери Кингстън? Лейди Джейн Гилдфорд? Лейди Елизабет Болейн? Тя е омъжена, разбира се, но нима това би ѝ попречило да прелъсти краля? Може би вас?

Дори не се обиждам от изблика ѝ.

— Кралицата трябва да бъде обслужвана от най-красивите и благородни дами на кралството — казвам просто. — Така стават нещата в двора. Трябва да бъдете заобиколена от красиви момичета, те са тук, за да си намерят съпруг, твърдо решени са да блеснат, със сигурност ще хващат окото на придворните и на краля.

— Какво мога да направя? — пита ме тя. — Как да направя брака си неуязвим?

Поклащам глава. И двете знаем, че единственият начин, по който тя може да докаже, че Бог е благословил брака ѝ, е да роди жив син. Без него, без този малък спасител, всички чакаме мига, в който кралят ще започне да отправя въпроси към Бог.

Когато се появява след траура си за бебето, кралят се държи добре с мен, затова ме съветват да помоля за връщането на състоянието и земите на брат ми. Би трябвало да помоля дори за връщането на семейната ми титла. След като цял живот съм се преструвала, че името ми е нищожно, а богатството ми — изгубено, сега ме съветват да поискам и двете.

Това е замайващо преживяване, като повторно излизане от студения манастир, сякаш отново се озовавам в онзи кралски двор под знака на пролетта, отново излизам от мрака, примигвайки на светлината. Описвам голямото състояние, което брат ми изгуби, когато бащата на този крал го изтръгна от учебната му стая и го захвърли в Тауър. Назовавам титлите, с които разполагах, когато им обърнах гръб, тръгвайки към олтара, за да се омъжа за един рицар на Тюдорите от низш произход. Отначало предпазливо, сякаш поемам огромен риск, назовавам прочутото си име, посочвам стойността на голямото си състояние и казвам, че то е било мое собствено, изцяло мое собствено, че Тюдорите несправедливо са ми го отнели, и че го искам обратно.

Спомням си гневните си молитви в абатството „Сион“, пренебрегвам гнева си и пиша внимателно прошение до краля, като оформям молбата си така, че да не звучи като укор към онзи алчен тиранин, баща му, а само като скромно искане за онова, което ми принадлежи. Искане синовете ми да получат онова, което е наше. Искам да възстановя семейното величие, искам отново да бъда Плантагенет. Очевидно е дошло времето, когато мога да бъда Плантагенет. Очевидно най-после ще мога да бъда себе си.

Удивително е, но кралят удовлетворява молбата ми. Щедро, великодушно, мило, той ми предоставя всичко, което искам, и ми казва, че тъй като по рождение и по положение съм една от най-изтъкнатите дами на кралството, е редно да се радвам и на най-голямото богатство. За него съм това, което съм родена да бъда: Маргарет Плантагенет, богата, както се полага на принцеса на Йорк.

Моля кралицата за разрешение да отсъствам от двора за нощта.

— Искате да съобщите на децата си — усмихва се тя.

— Това променя всичко за нас — казвам.

— Вървете — казва тя. — Вървете в новия си дом и се срещнете с тях там. Радвам се, че най-сетне получихте справедливост. Радвам се, че отново сте Маргарет Плантагенет.

— Графиня на Солсбъри — казвам, като ѝ правя дълбок реверанс. — Той ми даде фамилната титла, която ми се полага по право. Аз съм графиня на Солсбъри.

Тя се засмива от удоволствие и казва:

— Звучи много внушително. Много царствено. Скъпа моя, толкова се радвам за вас.

Отвеждам Урсула, която сега е високо тринайсетгодишно момиче, и по-малкия ѝ брат Джефри, с кралската баржа надолу по реката до Л’Ербер, прекрасния дворец на Плантагенетите край реката, близо до Тауър, който кралят ми върна. Уверявам се, че огънят в голямата зала е запален и свещите горят в стенните свещници, така че когато моите момчета влизат, дворецът е топъл и гостоприемен, а новите служители от домакинството ми могат да видят, осветени ярко като актьори в жива картина, тези момчета от рода Йорк, които влизат във владение на собствеността си.