Дворецът Уестминстър, Лондон
Лятото на 1513 г.
Дори този неуспех не може трайно да унищожи въодушевлението, с което кралят иска война с Франция, тласкан от съвестта си, която го убеждава, че защитава Църквата, от надеждата да може да се нарече „крал на Франция“. Папата е достатъчно прозорлив да съзнава, че Хенри копнее да завоюва обратно титлата, която други английски крале са изгубили, да се покаже като истински крал и военачалник.
Това лято придворните, сред които и моите момчета, не могат да мислят за друго освен за сбруя и доспехи, коне и провизии. Новият съветник на краля Томас Улзи доказва неповторимите си умения да организира и изпрати на път една армия, поръчва провизии там, където са необходими, контролира събирането на войски, нарежда на ковачите да изковават пики, а на седларите — да изработват кожени жакети. Подробностите, постоянните заповеди за транспорта, припасите и разпределянето на времето — които никой благородник не си дава труда да следва — са нещата, за които Улзи трябва да мисли, и той не мисли за нищо друго.
Дамите в покоите на кралицата шият знамена, кърпички за спомен, и специални ризи, изтъкани от здрав плат, за да бъдат носени под ризницата от преплетени метални брънки; но Катерина, самата тя дъщеря на воюваща кралица, отгледана в една страна във война се среща с командирите на Хенри и разтоваря с тях за провизиите, дисциплината и здравето на войските, които ще поведат, за да нахлуят във Франция. Единствено Улзи разбира тревогите ѝ, и те двамата с ковчежника често се затварят заедно, обсъждайки маршрутите за похода, разпределението на провизиите по пътя, как да се създадат съобщителни линии и как командирите да поддържат връзка помежду си и да бъдат убедени да работят заедно.
Томас Улзи се отнася към нея с уважение, отбелязвайки, че тя е видяла повече войни от мнозина благородници в двора, тъй като е израсла по време на обсадата на Гранада. Придворните я наблюдават със скрити усмивки и гордост, защото всички знаят, че тя отново очаква дете, коремът ѝ започва да става твърд и заоблен. Тя ходи пеш навсякъде, отказва да язди, почива си следобед; закръглена, обгърната от сияйна увереност.
Кентърбъри, Кент
Юни 1513 г.
Потегляме към крайбрежието с армията, преминавайки бавно през Кент, и спираме при бляскавия обкичен със злато и рубини параклис на Томас Бекет в Кентърбъри, където се молим за победа за Англия.
Кралицата взема ръката ми, когато коленича да се моля до нея, и ми подава броеницата си, като я притиска в дланта ми.
— Какво е това? — прошепвам.
— Дръжте я — казва тя. — Защото ще ви кажа нещо лошо. Трябва да ви съобщя нещо, което ще ви разстрои.
Острото разпятие от слонова кост се впива в дланта ми като гвоздей. Мисля, че зная какво има да ми каже.
— Става дума за вашия братовчед Едмънд дьо ла Поул — казва тя внимателно. — Съжалявам, скъпа моя. Толкова съжалявам. Кралят нареди той да бъде екзекутиран.
Макар да очаквах това, макар да знаех, че трябва да се случи, макар да чаках тази вест от години, се чувам да казвам:
— Но защо? Защо сега?
— Кралят не можеше да тръгне на война, оставяйки един възможен претендент в Тауър. — По виновното ѝ изражение разбирам — тя не е забравила, че последният претендент за престола на Тюдорите беше моят брат, убит, за да дойде тя в Англия и да се омъжи за Артур. — Толкова съжалявам, Маргарет. Толкова съжалявам, скъпа моя.
— Той беше затворник от седем години! — възроптавам. — Седем години, и не е имало неприятности!
— Знам. Но съветът също го препоръча.
Свеждам глава като за молитва, но не мога да намеря думи да се моля за душата на братовчед си, загинал под брадвата на Тюдорите, заради престъплението да бъде Плантагенет.
— Надявам се, че можете да ни простите? — прошепва тя.
Под издигащия се напев на литургията едва я чувам. Стискам ръката ѝ.
— Не сте виновна вие — казвам. — Нито дори кралят. Всеки би постъпил така, за да се отърве от един съперник.
Тя кимва, сякаш се е успокоила, но аз отпускам глава в ръцете си и знам, че те не са се отървали от Плантагенетите. Невъзможно е да се отърват от нас. Братът на братовчед ми Едмънд, Ричард дьо ла Поул, негов наследник, сега новият претендент, е избягал от Англия и е някъде в Европа, където се опитва да събере армия; а след него има още един, и още един от нас, до безкрай.
Замъкът Доувър, Кент
Юни 1513 г.
Кралицата се сбогува със съпруга си в замъка Доувър, и той я удостоява с титлата Регент на Англия — тя ще управлява тази страна с правомощията на коронован крал. Тя е монарх на Англия, жена, родена да управлява. Той нежно полага длан върху корема ѝ, и я моли да опази неговата страна и бебето до неговото завръщане.
Не мога да мисля за нищо друго освен за моите момчета, особено за Монтагю, чийто дълг ще изисква да бъде редом с краля и чиято доблест ще го отведе в сърцето на всяка битка. Чакам, докато натоварват бойния му кон на корабите, а после той идва при мен и прегъва колене за благословията ми. Твърдо решена съм да се сбогувам с усмивка и се опитвам да скрия страха си за него.
— Но се пази — настоявам.
— Почитаема майко, отивам на война. От мен не се очаква да се пазя. Що за война би било, ако всички влизаме в битка, опитвайки да се пазим!
Аз кърша пръсти.
— Внимавай поне с храната си, и не лягай на мокра земя. Гледай оръженосецът ти винаги първо да постила кожено наметало. И никога не си сваляй шлема, ако си близо до…
Монтагю се засмива и взема ръцете ми в своите.
— Почитаема майко, ще се прибера у дома при вас!
Той е млад и безгрижен и си мисли, че ще живее вечно, и следователно обещава тъкмо онова, което в действителност не може да обещае: че никога нищо няма да го нарани, дори не и на бойно поле.
Мъчително си поемам дъх.
— Синко!
— Ще се погрижа Артур да бъде в безопасност — обещава ми той. — И ще се прибера у дома здрав и читав. Сигурно ще заловя френски пленници срещу откуп, навярно ще се върна у дома богат. Може би ще завоювам френски земи, и вие ще можете да строите замъци и във Франция, както и в Англия.
— Просто се прибери у дома — казвам. — Дори новите замъци не са по-важни от наследника.
Той свежда глава за благословията ми, и после трябва да го оставя да върви.
Войната върви по-добре, отколкото някой си е представял, че е възможно. Английската армия под командването на самия крал превзема Теруан, а френската кавалерия е обърната в бягство. Синът ми Артур ми пише, че брат му се е държал като герой и кралят го е удостоил с рицарско звание за храбростта му в битката. Сега синът ми Монтагю е сър Хенри Поул — сър Хенри Поул! — и е в безопасност.
Дворецът Ричмънд, западно от Лондон
Лятото на 1513 г.
Това са окуражителни новини за нас в Лондон; но у дома се случват далеч по-мрачни неща от лесното развитие на похода на кампанията на краля. Почти веднага щом флотилията на Хенри отплава, и въпреки факта, че кралят на Шотландия е дал клетва за свещен траен мир, скрепена с брака му с английска принцеса, нашата принцеса Маргарет, сестрата на краля, Джеймс IV Шотландски нахлува в страната и ние трябва да защитаваме кралството, докато армията ни е във Франция, а нашият крал си играе на военачалник отвъд морето.
Единственият мъж, способен да води войска, който е останал в Англия, е Томас Хауард, граф на Съри, ветеранът, когото Хенри остави тук на заповедите на своята съпруга. Седемдесетгодишният воин и бременната кралица се разполагат в залата за аудиенции в Ричмънд, и вместо нотни листове и планове за танци разстилат по масата карти на Англия и Шотландия, списъци на мъжете, годни за служба, и имената на земевладелци, готови да изпратят арендаторите си за войната на кралицата срещу Шотландия. Дамите на кралицата изброяват мъжете от домакинствата си и докладват за замъците си по границата.
Ранните години на Катерина, прекарани с родителите ѝ, които са се сражавали за всеки инч от кралството си, си личат по всяко решение, което тя взема заедно с Томас Хауард. Макар всички, останали в Англия, да се оплакват, че са пазени от един старец и една бременна жена, вярвам, че тези двамата са по-добри командири от онези във Франция. Тя разбира от опасностите на едно полесражение и разполагането на войскови части, сякаш това е нещо естествено за една принцеса. Когато Томас Хауард събира хората си, за да потегли в поход на север, те имат боен план, според който той ще атакува шотландците на север, а тя ще удържа втора линия в Мидландс, в случай, че той претърпи поражение. Именно тя пренебрегва състоянието си, за да отиде при армията на бял кон, облечена в златен брокат, и произнася гръмка реч, за да им каже, че никоя нация в света не може да се бие като англичаните.
Гледам я и почти не мога да разпозная тъгуващото за дома си момиче, което плачеше в прегръдките ми в Лондон. Тя наистина е жена, тя е кралица. Нещо по-добро: тя е вдовстваща кралица, превърнала се е във велика кралица на Англия.
Дворецът Уестминстър, Лондон
Есента на 1513 г.
Техният боен план се оказва зашеметяващо успешен. Томас Хауард ѝ изпраща окървавената дреха на Джеймс IV. Собственият шурей на краля, неговият събрат-монарх е мъртъв, направихме принцеса Маргарет вдовица и я превърнахме във вдовстваща кралица със седемнайсетмесечно бебе на ръце, а Шотландия е наша, стига само да поискаме да си я вземем.
Катерина е изпълнена с кръвожаден възторг, а аз се смея, докато тя танцува из стаята и пее бойна песен на испански. Хващам я за ръцете и я умолявам да седне, да се укроти и да се успокои, но тя е изцяло дъщеря на майка си: настоява главата на Джеймс Шотландски да ѝ бъде изпратена, докато ние я убеждаваме, че един английски монарх не може да проявява такава свирепост. Вместо това тя изпраща окървавената му дреха и разкъсаните знамена на Хенри във Франция, за да знае той, че тя е опазила кралството по-добре, отколкото някой регент е успявал досега, че е разгромила шотландците, както никой никога не е правил преди, и че Лондон ликува заедно с придворните, защото имаме кралица героиня, кралица-воин, която може да удържи кралството, дори когато носи дете в утробата си.
През нощта ѝ става зле. Спя в леглото ѝ и чувам как простенва, преди болката да прекъсне съня ѝ. Обръщам се и се повдигам на лакът да видя лицето ѝ, мислейки си, че сънува лош сън, и че ще я събудя. После усещам влагата в леглото под босите си крака, и трепвам, скачам от леглото, отмятам завивките и виждам, че собствената ми нощница е червена, ужасно зацапана от изтеклите ѝ води.
Хуквам към вратата и я разтварям със замах, крещя за дамите ѝ, и някой да повика акушерките и лекарите, а после се връщам да държа ръцете ѝ, докато тя стене, когато започват болките.
Рано е, но не е прекалено рано; може би бебето ще преживее този внезапен, стряскащ напор. Държа Катерина за раменете, когато тя се надвесва напред, а после мокря лицето ѝ с гъба, когато се обляга назад и задъхано ахва от облекчение.
Акушерките ѝ крещят да напъва, а после внезапно казват: „Чакайте! Чакайте!“ И чуваме, всички чуваме, съвсем тънък бълбукащ плач.
— Бебето ми? — пита кралицата зачудено, а после те го повдигат, с гърчещи се крачета, с висяща пъпна връв, и го слагат върху отпуснатия ѝ, потръпващ корем.
— Момченце — изрича някой с тиха почуда. — Боже мой, какво чудо — и прерязват пъпната връв, повиват го стегнато, а после загръщат Катерина с топлите чаршафи и го слагат в ръцете ѝ. — Момченце за Англия.
— Моето бебе — прошепва тя, с лице, светнало от радост и любов. Мисля си, че изглежда като портрет на Дева Мария, сякаш държи в обятията си Божията благодат. — Маргарет — прошепва тя. — Изпратете съобщение на краля…
Лицето ѝ се променя, бебето се размърдва съвсем леко, гърбът му се извива като дъга, то сякаш се задавя.
— Какво става? — пита настойчиво тя. — Какво става с него?
Дойката, която тъкмо пристъпва напред, разкопчавайки предницата на роклята си, отстъпва рязко назад, сякаш се бои да докосне детето. Акушерката вдига поглед от легена с вода и парчето плат и се хвърля към него с думите: „Плеснете го по гърба!“, сякаш той трябва отново да се роди и да поеме първия си дъх.
Катерина възкликва: „Вземете го! Спасете го!“ и се хвърля напред на леглото, като тика детето в ръцете на акушерката.
— Какво му е? Какво става?
Акушерката притиска уста към носа и устата му, засмуква и изплюва черна жлъчка на пода. Нещо не е наред. Тя явно не знае какво да прави, никой не знае какво да прави. Телцето се разтърсва от напън за повръщане, локва от нещо, подобно на масло, се излива от устата му, от носа му, дори от затворените му очи, откъдето по мъничките бледи бузи се стичат малки черни сълзи.
"Проклятието на краля" отзывы
Отзывы читателей о книге "Проклятието на краля". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Проклятието на краля" друзьям в соцсетях.