Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Какво точно каза тя?

Тя плъзва длан по ръката ми и ме придърпва в градината до конюшнята, през сводестия вход, така че оставаме сами в ограденото пространство, дървото с опадали листа простира клони над главите ни.

— Аз също го изрекох — признава тя. — Проклятието беше колкото нейно, толкова и мое. Произнесох го заедно с майка ми. Бях само момиче, но трябваше да бъда по-благоразумна… но го изрекох заедно с нея. Заговорихме на реката, на богинята… нали знаеш!… Богинята, която основала нашия род. Казахме: „Нашето момче ни бе отнето, когато още не беше мъж, още не беше крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погуби и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е дело на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“

Потрепервам и се загръщам с пелерината за езда, сякаш осветената от слънцето градина внезапно е станала влажна и студена от потвърждаващата въздишка на реката.

— Казала си това?

Тя кимва, с тъмни и изпълнени със страх очи.

— Е, крал Ричард умря, а синът му умря преди него — потвърждавам дръзко. — Един мъж и неговият син. Братята ти изчезнаха, докато бяха под неговите грижи. Ако е бил виновен и проклятието е подействало, тогава може би всичко е приключено, и с рода му е свършено.

Тя свива рамене. Никой, който познаваше Ричард, никога не би помислил дори за миг, че той е убил племенниците си. Това е нелепо предположение. Той посвети живота си на своя брат, беше готов да пожертва живота си за своите племенници. Мразеше майка им и завзе престола, но никога не би сторил зло на момчетата. Дори Тюдорите не смеят да отправят нещо повече от намек за такова престъпление; дори те не са достатъчно безсрамни, за да обвинят един мъртвец в престъпление, каквото никога не би извършил.

— Ако е дело на този крал… — гласът ми не е много по-силен от шепот. Държа я толкова плътно до себе си, че все едно се прегръщаме; наметалото ми около раменете ѝ, ръката ѝ е в моята. Почти не смея да говоря в този двор от шпиони. — Ако братята ти са убити по негова заповед…

— Или на майка му — добавя тя много ниско. — Съпругът ѝ държеше ключовете от Тауър, братята ми бяха пречка между сина ѝ и трона…

Потръпваме, стиснали се за ръце толкова здраво, сякаш нейна светлост може да се промъкне зад нас и да ни чуе. И двете сме ужасени от влиянието на Маргарет Боуфорт, майка на Хенри Тюдор.

— Наред е, всичко е наред — казвам, като се опитвам да обуздая страха си, опитвам се да отрека треперенето на ръцете ни. — Но, Елизабет, ако именно те са убили брат ти, тогава вашето проклятие ще падне върху сина ѝ, собствения ти съпруг, а също и върху неговия син.

— Знам, знам — простенва тя тихо. — Именно от това се страхувам, откакто си го помислих за първи път. Ами ако внукът на убиеца е моят син: принц Артур? Моето момче? Ами ако съм проклела собственото си момче?

— Ами ако проклятието сложи край на рода? — прошепвам. — Ами ако няма момчета от рода на Тюдорите, и накрая не остане нищо освен безплодни момичета?

Стоим съвсем неподвижни, като замразени в зимната градина. В дървото над главите ни една червеношийка изпява звънка нота, своя предупредителен зов, а после отлита.

— Пази го! — изрича тя внезапно разпалено. — Пази Артур на сигурно място в Лъдлоу, Маргарет!

Започвам едномесечното си уединение преди раждането в Стортън и съпругът ми ме оставя, за да придружи принца до Уелс, до замъка му в Лъдлоу. Стоя пред голямата врата на порутената ни стара къща, за да им помахам за сбогом. Принц Артур коленичи за благословията ми и аз полагам ръка върху главата му, а после го целувам по двете бузи, когато той се изправя. Той е на тринайсет години, вече по-висок от мен, момче, наследило изцяло приятната външност на Йорк и обаянието на Йорк. У него няма почти нищо от Тюдорите, освен медният цвят на косата и от време на време по някой непредсказуем пристъп на безпокойство; всички от рода на Тюдорите лесно се поддават на страха. Обгръщам с ръце слабите му момчешки рамене и го прегръщам плътно.

— Дръжте се добре — нареждам му. — И внимавайте, когато участвате в двубои и яздите. Обещах на майка ви, че няма да ви се случи нищо лошо. Погрижете се да бъде така.

Той извърта нагоре очи, както прави всяко момче, когато около него се суети жена, но свежда покорно глава, а после се обръща и се мята със скок на коня си, като хваща юздите и го кара да скача със свити крака и да танцува.

— И недейте да се перчите — нареждам. — А ако завали дъжд, влезте някъде на завет.

— Да, да, ще го направим — казва съпругът ми. Свежда лице и ми се усмихва мило. — Ще го пазя, знаеш това. Ти се грижи за себе си, ти си тази, която има важна работа този месец. И ми прати новината в мига, когато се роди детето.

Слагам едната си ръка върху големия си корем, чувствайки как бебето се размърдва, и им помахвам. Гледам ги как потеглят на юг, надолу, по червения глинест път към Кидърминстър. Земята е здраво замръзнала; ще пътуват бързо по тесните изровени коловози, които се вият между подобните на кръпки заскрежени, ръждивочервени нивя. Знамената на принца се движат пред него, въоръжените му стражи носят ярките си ливреи. Той язди редом до съпруга ми, мъжете от свитата му са около тях в стегната защитна формация. Зад тях идват товарните животни, които носят личните съкровища на принца, сребърните му съдове, златните му прибори, скъпите му седла, неговите емайлирани и гравирани доспехи, дори килимите и бельото му. Той носи цяло състояние в съкровища, където и да отиде; той е принц на Англия с кръвта на Тюдорите, обслужват го като император. Тюдорите изтъкват кралския си сан с атрибутите на богатството, сякаш се надяват, че изпълнението на ролята им ще я направи реална.

Около момчето, около мулетата, които носят неговото съкровище, язди стражата на Тюдорите, новата стража, събрана от баща му, кралските телохранители в ливреите си в зелено и бяло. Когато ние, Плантагенетите, бяхме кралската фамилия, яздехме през главните и обиколните пътища на Англия с приятели и придворни, невъоръжени, гологлави; никога нямахме нужда от стража, никога не се бояхме от хората. Тюдорите винаги са нащрек за скрито нападение. Те пристигнаха с армия от нашественици, следвани от мор, и дори сега, близо петнайсет години след победата си, все още се държат като нашественици, неуверени в безопасността си, съмняващи се, че са добре дошли.

Стоя, вдигнала ръка за сбогуване, докато един завой на пътя ги скрива от мен, а после влизам вътре, загръщайки се с финия си вълнен шал. Ще отида в детската стая, за да видя децата си, преди да бъде поднесена вечерята за цялото домакинство, а след вечеря ще вдигна чаша за управителите на дома и земите си, ще им заръчам да поддържат всичко в добър ред по време на отсъствието ми, и ще се оттегля в стаята си с почетните си дами, акушерките си и бавачките. Там, през четирите дълги седмици на уединението си преди раждането, трябва да чакам нашето ново бебе.

* * *

Не се страхувам от болката, затова и не изпитвам ужас от раждането. Това е четвъртото ми раждане и поне знам какво да очаквам. Но и не го очаквам с нетърпение. Никое от децата ми не ми носи радостта, която виждам у други майки. Моите момчета не ме изпълват с ожесточена амбиция, не мога да се моля да се издигнат в света — би било лудост да искам да привлекат погледа на краля, защото какво би видял той, ако не още едно момче от рода на Плантагенетите? Съперник за престола? Заплаха? Дъщеря ми не ми вдъхва удовлетворението да виждам в нея една малка разцъфваща жена: мое копие, още една принцеса на Плантагенетите. Как бих могла да си я представя по друг начин, освен обречена, ако блесне в двора? Успях да премина благополучно през тези години, защото бях почти невидима: как мога да обличам една девойка, и да я изтъквам, и да се надявам хората да ѝ се възхищават? Единственото, което искам за нея, е удобна безличност. За да бъде любяща майка, една жена трябва да бъде обзета от оптимизъм, изпълнена с надежда за децата си, да планира сигурното им бъдеще, да крои големи планове. Но аз съм от династията Йорк; знам по-добре от когото и да било, че това е несигурен, опасен свят, и най-доброто, което мога да направя за децата си, е да подготвя план те да оцелеят в сенките — по рождение те би трябвало да са сред най-великите актьори, но аз трябва да се надявам винаги да бъдат или зад кулисите, или анонимни в тълпата.

Бебето идва по-рано, седмица преди времето, когато го очаквах, и е красиво и силно, със смешно кичурче кафява коса по средата на главата като гребен на петел. Той суче с наслада млякото на дойката и тя го кърми постоянно. Изпращам добрата вест на баща му и в отговор получавам поздравленията му и гривна от уелско злато. Той казва, че ще се прибере у дома за кръщенето и че трябва да наречем момчето Реджиналд — което означава „съветник“ — като деликатен намек към краля и майка му, че това момче ще бъде възпитано да стане съветник и смирен слуга на техния род. За мен не е изненада, че съпругът ми иска самото име на бебето да показва готовността ни да им служим. Когато завоюваха страната, те завоюваха и нас. Бъдещето ни зависи от тяхното благоволение. Сега Тюдорите притежават всичко в Англия, може би винаги ще го владеят.

Понякога дойката ми го дава, аз го люлея и се възхищавам на извивката на затворените му клепачи и дългите мигли, които се допират до бузата му. Напомня ми за брат ми, когато беше бебе. Спомням си много добре пълничкото му личице на едва прохождащо дете, и тревожните му тъмни очи, когато беше момче. Почти не го виждах като млад мъж. Не мога да си представя затворника, вървящ през дъжда към ешафода на Тауър Хил. Притискам новото си бебе до сърцето си и си мисля, че животът е крехък; навярно е по-безопасно изобщо да не обичаш никого.

Съпругът ми се прибира у дома, както е обещал — той винаги изпълнява обещанията си — навреме за кръщенето, и веднага щом излизам от уединението си и се пречиствам в църква, се връщаме в Лъдлоу. За мен пътуването е дълго и тежко, пътувам отчасти в носилка и отчасти на кон, като яздя сутрин и си почивам следобед, но дори така пътуването ни отнема два дни и се радвам да видя високите стени на града, черните и кремави ивици на дървените летви и мазилката на къщите под дебелите им сламени покриви, а зад тях, високи и тъмни, по-солидните стени на замъка.

Разтварят широко портите в знак на почит към мен, съпругата на шамбелана на Уелския принц, и Артур лично изтичва с големи скокове, като жребче, от главната порта, целият само дълги крака и вълнение, за да ми помогне да сляза от коня си и да ме попита как съм, и защо не съм довела новото бебе?

— Твърде студено е за него, той си е по-добре при дойката си у дома.

Прегръщам го и той коленичи, за да го благословя като съпруга на неговия настойник и братовчедка на майка му с кралска кръв, а когато се изправя, аз му правя нисък реверанс като на престолонаследник. Изпълняваме тези протоколни стъпки с лекота, без да мислим за тях. Той е отгледан да бъде крал, а аз бях възпитана като една от най-видните личности в един строго спазващ церемониите двор, където почти всички ми правеха реверанси, вървяха зад мен, изправяха се, щом влезех в някоя стая, или ми се покланяха на раздяла. Докато не дойдоха Тюдорите, докато не се омъжих, докато не се превърнах в незначителната лейди Поул.

Артур отстъпва назад да огледа лицето ми, колко забавно загрижено е това момче, тази година навършващо четиринайсет, но добросърдечно и грижовно като нежносърдечната си майка.

— Добре ли сте? — пита загрижено. — Всичко ли беше съвсем наред?

— Съвсем наред — казвам му твърдо. — Съвсем непроменена съм.

Щом чува това, той се усмихва широко. Това момче има любящото сърце на майка си; той ще бъде състрадателен крал, а Бог знае, че именно от това има нужда Англия, за да излекува раните от трийсет дълги години на битки.

Съпругът ми влиза развълнувано от конюшните, и двамата с Артур бързо ме въвеждат в голямата зала, където придворните ми се покланят и аз вървя през стотиците мъже от домакинството ни към почетното си място между съпруга си и Уелския принц на високата маса.

* * *

По-късно същата вечер отивам в спалнята на Артур, за да го чуя как казва молитвите си. Неговият свещеник е там, коленичил на молитвения стол до него, заслушан във внимателното рецитиране на латински на кратката молитва за деня и молитвата за нощта. Прочита пасаж от един от псалмите, а Артур свежда глава да се помоли за безопасността на баща си и майка си, кралят и кралицата на Англия. „И за нейна светлост майката на краля, графинята на Ричмънд“, добавя той, като рецитира титлата ѝ, така че Бог да не забрави колко високо се е издигнала, и колко достойна е за вниманието Му. Свеждам глава, когато той изрича: „Амин“, а после свещеникът си събира нещата и Артур скача в голямото си легло.