Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Притискам ръката му.

— Внимавайте, братовчеде — съветвам го. — За никого, особено за онези от нас, които някога владееха този трон, не е безопасно да говори за Тюдорите като за новодошли. Никой от нас не беше отгледан от баща си.

Бащата на херцога беше екзекутиран за държавна измяна срещу крал Ричард, моят — за държавна измяна срещу крал Едуард. Навярно измяната тече във вените ни заедно с кралската кръв и ще е благоразумно да се погрижим никой да не си спомня за това.

— О, не е вежливо да говоря така — признава той. — Вярно е, разбира се. Но не е вежливо от моя страна, като домакин. Но мисля, че му показах това, което исках да види. Той видя как живее един велик лорд на Англия. Не язди коня си по стълбите като дете, не замерва с яйца арендаторите си, не се прави на глупак и не си пилее времето по цял ден, не обещава любов на момичета по кръчмите и не изпраща знатни любовници на тайно място да родят дете, сякаш се срамува от мръсни дела.

Не мога да оспоря това.

— Той е непоследователен. Винаги е бил такъв.

— Вулгарен — промърморва херцогът под нос.

Наближаваме придворните, хората се обръщат и ни се покланят ниско, отдръпвайки се назад, за да видим краля, който тъкмо се готви да опъне лъка. Хенри прилича на красиво изваяна статуя на стрелец с лък, изправен, леко изнесъл назад тежестта на стройното си тяло с елегантни очертания — от къдравата ръждивочервена коса до изпънатия напред крак. Спираме във вежливо мълчание, докато негова светлост огъва тежкия дълъг лък, опъва назад тетивата, прицелва се внимателно и пуска леко стрелата.

Тя полита през въздуха и се забива в централния кръг на мишената, не точно в средата, но точно на ръба, близо — не съвършен изстрел, но почти. Всички избухват във въодушевени аплодисменти; кралицата се усмихва и взема малка златна верижка, готова да я поднесе като награда на съпруга си.

Хенри се обръща към братовчед ми:

— Бихте ли могли да се справите по-добре? — изкрещява той тържествуващо. — Би ли могъл някой да се справи по-добре?

Сграбчвам ръката на херцога, преди той да успее да пристъпи напред и да вземе лък и стрела.

— Напълно съм сигурна, че не може — казвам, а херцогът се усмихва и допълва:

— Съмнявам се, че някой може да надмине негова светлост в стрелбата.

Хенри надава лек, ликуващ смях, а после коленичи пред кралицата, вдига поглед към нея и се усмихва широко и лъчезарно, докато тя се навежда да сложи на врата му златната верижка, предназначена за победителя. Целува го по устата, а той вдига ръце и нежно улавя лицето ѝ за миг, сякаш е влюбен в нея, или най-малкото влюбен в картината, която представляват: младият, красив мъж на едно коляно пред съпругата си, с гъста медна коса, която се къдри под ласката ѝ.

* * *

Същата вечер има жива дворцова пиеса, представена по новия начин: актьорите се появяват предрешени, изиграват една сцена, а после канят членовете на двора да танцуват с тях. Кралят носи маска на лицето си и голяма шапка, но всички го разпознават веднага по високия му ръст, и по почтителното държание на актьорите около него. Той е възхитен, когато всички се преструваме, че го мислим за непознат и сме удивени колко грациозно танцува и колко е обаятелен. Когато актьорите се смесват с придворните, всички придворни дами започват да пърхат възбудено, когато той се приближава до тях. Той избира да танцува с Елизабет Кару. Сега, когато Беси отсъства, има шанс за друго хубаво момиче, което държи повече на подаръците, отколкото на доброто си име.

Стоя зад стола на кралицата, когато забелязвам лека суматоха в края на голямата зала, през маранята от топлината на огъня в централното огнище, което херцогът гордо запали тук, в голямата си зала в Пенсхърст, спазвайки старите порядки. Някой разговаря оживено с един от хората на кардинал Улзи, а после съобщението е предадено от човек на човек надолу по протежение на залата, докато стига до правника Томас Мор, който се навежда над тлъстото червено рамо и шепне нещо в ухото на кардинала.

— Нещо се е случило — казвам тихо на кралицата.

— Разберете какво — отвръща тя. Отстъпвам назад от стола ѝ в сенките на залата и тръгвам — но не към кардинала, който е останал на мястото си и е запазил любезната си усмивка, отмервайки с крак ритъма на танца, сякаш не е чул нищо, а излизам от голямата зала и прекосявам вътрешния двор, където конярят държи коня на пратеника, от чиито ноздри излиза пара, а друг сваля потното седло.

— Изглежда сгорещен — отбелязвам, минавайки край тях, сякаш съм се запътила за другаде.

Двамата ми се покланят ниско.

— Почти е окуцял — оплаква се едното момче. — Не бих яздил такъв красавец толкова дълго и толкова надалече.

Поколебавам се и потупвам влажната шия на коня.

— Горкият. Отдалече ли идва?

— От Лондон — казва конярят. — Но пратеникът е по-зле — яздил е чак от Есекс.

— Това е далече — съгласявам се. — Значи е заради краля.

— Да. Но си струва усилието. Каза, че ще получи най-малко една златна монета от шест шилинга и осем пенса.

Засмивам се.

— Е, ще трябва да възнаградите и бедния кон — казвам, и бавно отминавам.

Обръщам се веднага щом вече не могат да ме видят, и тръгвам през малкия вътрешен двор отстрани на голямата зала, като влизам през страничната врата, кимвайки на стражите. Откривам Томас Мор в дъното на залата да гледа танцуващите. Усмихва се и ми се покланя.

— Значи Беси Блаунт има момче — искам да се уверя.

Той не е живял достатъчно дълго в двора, за да се научи да премрежва честните си кафяви очи.

— Ваша светлост… не мога да кажа — изрича със запъване.

Усмихвам му се.

— Не е нужно да го правите — отвръщам. — Всъщност не сте го и казали — и се връщам на мястото си до кралицата, преди някой да забележи отсъствието ми.

— Новини от Беси Блаунт — казвам ѝ. — Запазете самообладание, ваша светлост.

Тя се усмихва и се надвесва напред да плесне ръце с моите в такт с музиката, докато кралят пристъпва в центъра на кръга, слага ръце на хълбоците си, и започва да танцува бърза жига, потропвайки с крака по пода.

— Кажете ми — изрича тя сред одобрителните викове.

— Сигурно е родила момче — казвам. — Пратеникът разчиташе на възнаграждение. Кралят би платил само ако новината е за момче. А човекът на Улзи, Томас Мор, не го отрече. От този човек никога няма да стане придворен, изобщо не умее да лъже.

Принудената ѝ усмивка не трепва дори за миг. Хенри се завърта буйно сред взрива от аплодисменти, който приветства края на танца му, и вижда как съпругата му скача на крака от възторг пред изпълнението му. Покланя ѝ се и извежда в кръга ново момиче.

Катерина сяда отново.

— Момче — казва тя с равен тон. — Хенри има жив син.

Момчето на Беси преживява първите няколко месеца, макар че никоя от нас, дамите в покоите на кралицата, които сме погребали полуоформените тела на принцове от династията на Тюдорите, не би заложила и пукнато пени за оцеляването му. Разбира се, никой не може да каже нищо, но в двора се е зародило безмълвното убеждение, че кралят не може да има момчета, или ако му се родят, няма да отраснат големи. Кръщават горкото незаконородено дете Хенри, сякаш вече не сме погребали две бебета със същото име. Дават му фамилното име Фицрой4, тъй като кралят признава изневярата си. На Беси е отпусната издръжка, за да отглежда момчето си, той е широко известен като роден син на краля. Не се съмнявам, че човекът, който публично приема ролята на негов кръстник, кардинал Томас Улзи, насърчава клюките, които се разнасят из кралството, назовавайки момчето като роден син на краля, за да чуят всички, че кралят може да стане баща на здрав малък син и че това вече е факт.

Беси излиза от усамотението и след като преминава набързо през обичайното пречистване в църква, бива омъжена за повереника на кардинал Улзи, младият Гилбърт Тейлбойс, чийто баща е толкова слабоумен, че не може да предпази сина си от една съпруга, която е „употребявана стока“. Точно както предвиди кралицата, кралят не се връща при предишната си любовница, сякаш с раждането тя му е опротивяла. Със съзряването си кралят явно развива вкус или към красавици с шумна слава, или към непокварени момичета.

Кралица Катерина не казва нищо: нищо за Беси, нищо за Хенри Фицрой, нищо за Мери Болейн, дъщерята на моя управител сър Томас, която пристига в кралския двор от Франция и привлича вниманието със светлата си русокоса хубост. Тя е незначително малко създание, току-що омъжена за Уилям Кери, който като че ли се наслаждава на възхищението на придворните пред очарователната му съпруга. Кралят ѝ обръща особено внимание, кани я да танцуват, обещава ѝ добър кон само за нея. Тя се смее на шегите и закачките му, възхищава се на песните му и пляска възторжено с ръце като хубаво дете, когато вижда коня. Играе ролята на невинно създание, а кралят обича да я глези.

— По-добре е за мен, че се забавлява със съпруга, а не с девойка — отбелязва тихо кралицата. — Чувството е по-малко… — тя подбира внимателно думата — оскърбително.

— По-добре е за всички ни — отвръщам. — Ако я прелъсти и тя роди син, тогава незаконното дете ще бъде сложено в люлката на рода Кери, ще бъде кръстено Хенри Кери, и няма да имаме още един Хенри Фицрой.

— Мислите ли, че и тя ще има момче? — пита ме тя с тъжна усмивка. — Мислите, че и Мери Болейн може да износи едно момче за Тюдорите? Да го роди живо? Да го отгледа? Мислите, че само аз не мога да даря краля със син?

Вземам ръката ѝ, но не мога да я погледна в очите и да видя болката ѝ.

— Не исках да кажа това, защото не знам дали е така, ваша светлост. Никой не може да знае.

Това, което със сигурност знам, когато жълтите нарциси поникват покрай брега на реката, а косовете започват да пеят още със зората, която изгрява все по-рано всеки ден, е че кралят със сигурност ще сподели легло с Мери Болейн, защото връзката е стигнала отвъд дребните подаръци — той съчинява поезия. Наема хор да пее под прозореца ѝ сутринта на първи май, а дворът я увенчава за Майска кралица. Родителите ѝ — моят управител сър Томас и съпругата му, Елизабет, дъщеря на стария херцог на Норфолк — виждат хубавата си дъщеря в нова светлина, като стъпка към богатство и положение, и като двама весели сводници я къпят и обличат, окичват я с бижута и я поднасят на краля, като угоено гълъбче, готово за плънка на пая.

Апогеят на стратегията на Томас Улзи ще бъде среща с Франсоа Френски, кампания за мир с палатки, коне и нахлуваща армия от придворни, ярко нагиздени в новите си дрехи, безбройни гвардейци, камериери и адютанти, дамите от двата двора — пременени като кралици, а самите две кралици — постоянно преобличащи се в нови рокли, с инкрустирани със скъпоценни камъни диадеми. Улзи планира и успява да издигне необикновен временен град, разположен в една долина извън Кале, с приказно красив замък, издигнат като сън, за една нощ, а в сърцето на всичко това е нашият владетел, на показ като някаква красива рядкост, сред декор, създаден от неговия съветник.

Наричат това „Позлатените поля“, защото балдахините, знамената и дори палатките блестят от истински златни нишки, а влажните поля около Кале се превръщат в ослепителен център на християнския свят. Тук двамата най-велики крале се събират в състезание по красота и сила, давайки клетва за мир, мир, който ще трае вечно.

Хенри е нашият златен крал, не по-малко смел, красив и стилен от краля на Франция, екстравагантен, както баща му никога не би могъл да бъде, великодушен в политиката си, искрен в стремежа си към мир: всички в свитата му се гордеят с него. А до него, подмладена, прекрасна, заемаща мястото си на най-великата сцена в християнския свят, е моята приятелка кралицата, и аз сияя от гордост заради нея, заради тях двамата, заради дългата борба, която трябваше да водят, за да стигнат до мир с Франция, благоденствие в Англия, и спокойна любяща хармония помежду си.

За мен и за кралицата няма значение, че всичките ѝ дами се снишават в реверанс, почти припадат, когато кралят който и да е от двамата крале — минава край тях. За мен няма значение, че Франсоа Френски целува поред всяка от дамите на кралицата, с изключение на старата лейди Елинор, херцогинята на Бъкингам, страховитата свекърва на Урсула. Катерина и кралица Клод Френска мигновено установяват приятелство и разбирателство помежду си. И двете са омъжени за красиви млади крале; предполагам, че имат много повече общи трудности, отколкото си позволяват да обсъдят.