Освен това кралят говори разпалено в подкрепа на светостта на брачното тайнство. Сестра му Маргарет, вдовстващата кралица на Шотландия, сега вижда, че съпругът, когото е избрала по любов, се е превърнал в неин враг, и иска да го замести в страната, а — според твърденията на някои, и в леглото си — с херцога на Олбани, нейния съперник-регент. После чуваме още по-ужасни неща. Един от северните лордове пише на Томас Улзи, за да го предупреди без заобикалки, че сестрата на краля моли любовника си Олбани да ѝ помогне да получи развод. Старият военачалник предрича, че ще се стигне до убийство, а не до анулиране.

Хенри е силно наскърбен от намека за разпуснатото поведение на сестра си, и пише на нея и на нежелания ѝ съпруг, за да им напомни с много важен тон, че брачната клетва е неразрушима връзка, а бракът е тайнство, което никой човек не може да разтрогне.

— Колкото и перачки да има — отбелязвам пред Монтагю.

— Бракът е свещен — съгласява се Монтагю с лека усмивка. — Не може да бъде отхвърлен. А и все някой трябва да се занимава с прането.

* * *

Имам много работа около лондонската си къща. Голямата лоза, която се шири отпред, притиска зидарията и застрашава покрива. Трябва да издигна гора от дървени скелета, за да могат работниците да се изкатерят нависоко до комините, за да подрежат това чудовище, и те вземат триони и градински брадвички, за да прережат и отсекат дебелите клони. Разбира се, моите съседи се оплакват, че пътят е препречен, а след това получавам писмо от кмета с нареждане да не задръствам улиците. Пренебрегвам го напълно. Аз съм графиня, мога да препреча всички улици в Лондон, стига да искам.

Градинарите ми обещават, че това упорито подрязване ще накара лозата да цъфне и да даде плод, и дойде ли есента, ще се къпя в собствено вино. Засмивам се и поклащам глава. В последните няколко години имахме такова студено, влажно време, та се боя, че в Англия никога повече няма да правим вино. Мисля, че още от детството ми не сме имали хубаво лято. Струва ми се, че си спомням безкрайни дни на езда в прекрасно време зад един велик крал, докато хората излизаха да помахат и да приветстват крал Ричард. Изглежда, че вече изобщо нямаме такива лета. Хенри никога не прави дълго пътуване сред слънчева светлина и възторжени възгласи. Златните лета на моето детство са си отишли; вече никой не вижда три слънца в небето.

Когато сваляме скелето, слагам настилка на пътя пред къщата си, така че мръсната вода, която кухненските прислужници изхвърлят на улицата, да може да се оттича. Правя голяма централна канавка на пътя и казвам на момчетата в конюшните, че торът трябва да се измита от вътрешния ни двор и да се изхвърля в потока, а оттам — в реката. Вонята в градската къща намалява, и съм сигурна, че има по-малко плъхове в кухнята и килерите. За всеки, който върви надолу по Доугейт Стрийт, е очевидно, че това е една от най-прекрасните къщи в Лондон, великолепна като кралски дворец.

Управителят ми идва при мен, докато се възхищавам на камъните на новата настилка, и казва тихо:

— Бих искал да поговоря с вас, ваша светлост.

— Сър Томас? — Обръщам се и виждам до себе си Болейн, с разтревожен вид. — Случило ли се е нещо?

— Боя се, че да — казва той кратко. Хвърля поглед наоколо. — Не мога да говоря тук.

С внезапен спазъм на страх си припомням годините, когато никой не можеше да говори на улицата, където хората проверяваха вратите на собствените си къщи, преди да изрекат дори една дума.

— Глупости! — казвам рязко. — Но не е зле да влезем вътре, далеч от шума.

Тръгвам пред него, ние влизаме в сенчестия коридор и завиваме към малката врата отдясно. Това е разположеното на долния етаж помещение с архивите, предназначено за управителя на домакинството, за да може да наблюдава гостите, които идват и си отиват, да приема пратеници и да плаща сметки. Има два стола, маса и двойна врата, за да не може никой да подслушва, когато той дава указания или упреква някого.

— Ето тук — казвам. — Тук е достатъчно тихо. Какво има?

— Става дума за херцога — казва той направо. — Едуард Стафорд, херцог на Бъкингам.

Настанявам се в стола зад масата и му показвам с жест, че може да седне отсреща.

— Искате да говорите с мен за братовчед ми? — питам.

Той кимва.

Внезапно изпитвам ужас от онова, което може да последва. Това е свекърът на Урсула, внукът ми е в люлката на рода Стафорд.

— Продължавайте.

— Арестуван е. В Тауър.

Внезапно всичко застива и притихва. Чувам забързан туптящ шум, и осъзнавам, че това е пулсът, който отеква в ушите ми.

— За какво?

— Държавна измяна.

Тази единствена дума прозвучава като свистенето на секира в тихата стая. Болейн ме гледа, с бледо лице, изпълнено с ужас. Знам, че изражението ми е напълно непроницаемо, стиснала съм здраво челюст, за да попреча на зъбите си да затракат от страх.

— Беше повикан в Лондон, при краля в Гринич. Качваше се в собствената си баржа, за да отиде при негова светлост, когато началникът на кралските телохранители се качи на борда с хората си и каза, че трябва да отидат в Тауър. Просто така.

— Какво казват, че е направил?

— Не знам… — започва сър Томас.

— Разбира се, че знаете — настоявам. — Казахте „държавна измяна“. Така че ми разкажете.

Той навлажнява сухите си устни, преглъща и казва:

— Пророкуване — казва. — Срещал се с картузианците.

Това не е престъпление. Била съм при картузианците, ходя да се моля в техните параклиси, всички го правим. Те приеха Реджиналд в обителта Шийн и го образоваха, отгледаха го; това е почтен орден на религиозни мъже.

— В това няма нищо нередно — казвам упорито. — Няма нищо нередно в едно посещение при тях.

— Казали, че в библиотеката си в Шийн имат текст с пророчество, което гласи, че хората ще приветстват херцога като крал — продължава той. — Парламентът ще му предложи короната, както я предложиха на Хенри Тюдор.

Прехапвам устна и не казвам нищо.

— Херцогът уж казал, че кралят е прокълнат и че няма да има законен син и наследник — казва сър Томас много тихо. — Казал, че една от дамите споменала нещо за проклятие, което тегне върху Тюдорите. Една от дамите на кралицата казала, че син няма да се роди.

— Коя дама? Разполагат ли с името на тази недискретна дама? — Чувствам как ръцете ми започват да треперят, сключвам ги на скута си и ги стискам, за да не забележи той. Не съм забравила, че сър Томас е зет на херцога на Норфолк, а именно херцогът на Норфолк е главният обвинител, който ще съди братовчед ми за държавна измяна. Питам се дали Болейн е дошъл като мой управител, за да ме предупреди, или като шпионин на херцога, за да направи донос за мен.

— Кой би казал такова нещо? Дъщерите ви говорили ли са за това?

— Никоя от тях не би говорила за такова нещо — изрича той бързо. — Изповедникът на херцога е дал показания срещу него. И управителят му, и слугите му. Дъщеря ви споменавала ли е нещо подобно?

Поклащам глава в отговор. Управителят на херцога е отсядал в къщата ми; молила съм се с изповедника му. Дъщеря ми живее с херцога и обсъжда всичко с нето.

— Дъщеря ми никога не би изслушала или повторила такова нещо — казвам. — А изповедникът на херцога не може да говори против него. Обвързан е от тайната на изповедта. Не може да повтаря какво казва някой в молитвите си.

— Сега кардиналът казва, че може. Това е ново нареждане. Кардиналът казва, че дългът на един свещеник към краля е по-важен от обета му пред Църквата.

Принудена съм да замълча. Не може да бъде. Кардиналът не може да променя правилата, които защитават тайната на изповедта, които правят един свещеник безмълвен като Бог.

— Кардиналът ли събира доказателства срещу херцога?

Той кимва. Точно. Улзи унищожава своя съперник за привързаността и вниманието на краля. Това беше продължителна кампания. Водата, разплискана по мантията в кардиналско червено, остави петно, което трябва да бъде заличено с кървавочервено. Улзи иска отмъщение.

— Какво ще стане с херцога?

Не е нужно да питам, защото знам. Наказанието за държавна измяна ми е известно. Кой може да знае по-добре от мен?

— Ако го намерят за виновен, ще бъде обезглавен — казва Болейн тихо.

Чака, докато попия в ума си наученото. После казва нещо още по-лошо:

— Освен това, милейди, разпитват и други. Подозират, че има заговор. Цяла клика.

— Кой? Какви други?

— Семейството му, приятелите му, роднините му по сватовство.

Това е моето семейство, това са моите приятели, това са моите роднини по сватовство. Обвиняемият е мой братовчед и приятел, дъщеря ми Урсула е омъжена за сина му.

— Кого точно разпитват?

— Неговият и ваш сродник Джордж Невил.

Поемам си леко дъх.

— Това ли е всичко?

— А също и сина му, вашият зет, Хенри Стафорд.

Приятелят на Джефри, съпругът на Урсула. Поемам си леко дъх.

— Някой друг?

— Вашия син, Монтагю.

Задавям се. Почти не мога да дишам. Въздухът в тази мъничка стая е тежък; имам чувството, че стените се приближават и ме притискат.

— Монтагю е невинен — казвам твърдо. — Някой назовал ли е Артур?

— Не още.

Преплетени сме като ластари на растение: растението Planta genista, на което сме наречени. Дъщеря ми, Урсула, е омъжена за сина на херцога. Той и аз сме братовчеди. Моите момчета бяха отгледани в дома на другия ми братовчед, Джордж Невил, който е женен за дъщерята на херцога. Синът ми Монтагю е женен за дъщерята на братовчеда Джордж. Всички сме във възможно най-близка роднинска връзка. Такива са нравите на видните семейства, женитби и бракове между кръвни роднини, за да работим заедно, като една обща сила. Така запазваме богатството си вътре в семействата, съсредоточаваме влиянието си, обединяваме земите си. Но критично погледнато, за един подозрителен, боязлив поглед, това създава впечатлението, че сме клика, група заговорници.

Изведнъж се сещам за Джефри, който служи като паж в покоите на кралицата. Поне неговата вярност не би трябвало да подлежи на съмнение. Той трябва да е в безопасност. Ако Джефри е в безопасност, тогава ще мога да се изправя пред всичко.

— Нали нищо не е казано срещу Джефри? — питам направо.

Той поклаща глава.

— Ще ме разпитват ли? — питам.

Той се извръща съвсем леко от мен, със студено безразличие.

— Да. Длъжни са. Ако в къщата има нещо…

— Какво имате предвид?

Обезумяла съм от страх.

— Не зная! — избухва той. — Не зная! Откъде да знам? Не вярвам в пророчества и предсказания, и във връщането на отдавна изгубени крале. Нямам гиганти в родословното си дърво като вас, рода Невил. За мен не са грели три слънца в небето като за вас, династията Йорк. Не съм потомък на водна богиня, която излиза от река, за да се съешава с простосмъртни! Когато вашето семейство е било основано, никой дори не бил чувал за нас. Когато вашите чичовци са били на трона, моите са били тихи и скромни граждани. Не зная какво може да имате, какво може да сте запазили от онези времена — флаг или бойно знаме, списък на имената на хора, за които да се четат молитви, или писмо. Нещо свързано с произхода ви, нещо, което доказва кралската ви кръв, някое пророчество, че някога сте владеели трона и ще го владеете отново. Но каквото и да имате, ваша светлост, премахнете го, изгорете го. Нищо не си струва риска да го пазите.

* * *

Първото, което правя, е да изпратя съобщение на Джефри и да му кажа веднага да отиде в Бишам и да остане там, докато получи вест от мен, да не говори с никого и да не приема никого. Трябва да казва на слугите, че е болен, трябва да разпространи слуха, че това може да е потната болест. Ако знам, че той е в безопасност, тогава ще мога да се боря за другите си синове. Изпращам началника на конницата си в Тауър, за да разбере кой е зад онези високи сиви стени, и какво се говори за затворниците.

Изпращам една от придворните си дами при Урсула и ѝ заръчвам да вземе малкия си син, да отиде в Л’Ербер и да остане там, докато разберем какво трябва да правим. Изпращам пажа си при Артур и съобщавам, че идвам в двора веднага, че ще се видим там.

Пращам да докарат баржата ми и заръчвам да ме откарат надолу по реката. Дворът е в Гринич, аз седя тихо на мястото си в задната част на баржата с две от дамите ми до мен и се заставям да бъда търпелива, докато високите кули се показват над свежата зеленика на дърветата.

Баржата спира на кея и гребците вдигат за почест греблата си, докато стъпвам на брега. Трябва да чакам, докато са събрани и готови, а после минавам между тях с усмивка, овладявайки желанието си да хукна към покоите на кралицата. Вървя бавно нагоре по настланата с чакъл пътека и чувам шум от конюшните, около половин дузина ездачи пристигат и крещят да доведат конярите им. Един страж отваря със замах тайната градинска врата към стълбището за покоите на кралицата. Благодаря с кимване и тръгвам нагоре, но не бързам, и дишането ми е спокойно, а биенето на сърцето ми — равномерно, когато стигам до горния край на стълбите.