Стражите пред вратата ми отдават чест и се дръпват встрани, аз влизам и виждам кралицата, седнала на пейката в прозоречната ниша, загледана навън към градината, с красиво избродирана ленена риза в ръце: една от нейните дами чете от страниците на ръкопис, другите седят наоколо и шият. Виждам момичетата Болейн и майка им, виждам дъщерята на лорд Морли, Джейн Паркър, испанските дами, лейди Хъси, половин дузина други. Те се надигат да ми направят реверанс, докато аз правя реверанс на кралицата, а после тя ги отпраща с махване на ръка, аз я целувам по двете бузи и сядам до нея.

— Красиво е — казвам, с безгрижен и небрежен глас.

Тя вдига ръкоделието, сякаш за да ми покаже детайлите на бродерията с черен конец на бял фон, за да не може никой да види устните ѝ, когато прошепва:

— Арестуваха ли сина ви?

— Да, Монтагю.

— Какво е обвинението?

Стискам зъби и успявам да се усмихна фалшиво, сякаш си говорим за времето.

— Държавна измяна.

Сините ѝ очи се разширяват, но лицето ѝ не се променя. Всеки, който ни гледа, би си помислил, че тя проявява лек интерес към новината ми.

— Какво означава това?

— Мисля, че кардиналът предприема ход срещу херцога: Улзи срещу Бъкингам.

— Ще говоря с краля — казва тя. — Той сигурно знае, че арестът е неоснователен — поколебава се, когато вижда лицето ми. — Неоснователен е — казва пак, вече не толкова уверено. — Нали?

— Казват, че говорили за проклятие над рода на Тюдорите — казвам, а гласът ми едва се чува. — Казват, че някоя от вашите придворни дами споменала за проклятие.

Тя си поема леко дъх.

— Нали не сте вие?

— Не. Никога.

— Обвиняват сина ви, че е повтарял думите за проклятието?

— И братовчед ми — признавам. — Но, ваша светлост, и синовете ми, и братовчед ми Джордж Невил никога не са изричали или слушали дори една дума против краля. Бъкингамският херцог може и да е невъздържан, но не е изменник. Ако един изтъкнат благородник от това кралство може да бъде обвинен по прищявката на един съветник, на човек, който не е нещо повече от един от слугите на краля, човек без потекло и възпитание, тогава никой от нас няма да бъде в безопасност. Около трона винаги има съперничество. Но една загуба на благоволение не може да доведе до смърт. Моят братовчед Едуард Стафорд е нетактичен; трябва ли да умре заради това?

Тя кимва.

— Разбира се. Ще говоря с краля.

Преди десет години тя щеше да отиде веднага в покоите му и да го отведе настрана; едно докосване по ръката, една бърза усмивка, и той щеше да направи всичко, което му е казала. Преди пет години, тя щеше да отиде в покоите му, да му даде съвет, и той щеше да се повлияе от мнението ѝ. Дори преди две години тя щеше да го почака да дойде в покоите ѝ преди вечеря, а после да му каже как е правилно да постъпи, и той щеше да се вслуша. Но сега тя знае, че кралят може да говори с кардинала, може да играе хазарт с фаворитите си, може да се разхожда в градините с хубаво момиче, облегнато на ръката му, да шепне в ухото ѝ, да ѝ казва, че никога, никога не е желал една жена по-силно, че гласът ѝ е като музика, че усмивката ѝ е като слънчева светлина, и че малко го интересува мнението на съпругата му.

— Ще изчакам до вечеря — решава тя.

* * *

Седя с кралицата, докато кралят идва с приятелите си да придружи нея и дамите ѝ на вечеря. Възнамерявам да поздравя Артур с усмивка, да прошепна предупреждение, и да се срещна с него по-късно. Но когато разтварят двойните врати и Хенри влиза с едри крачки в стаята, красив, засмян, и се покланя на кралицата, Артур не влиза зад него.

Правя реверанс, с усмивка, залепена на застиналото ми като маска лице, докато по гърба ми започват да се стичат струйки студена пот. Всички са там: Чарлс Брандън, Уилям Комптън, Франсис Брайън, Томас Уайът. Всички, за които мога да се сетя, са там, никой от тях не липсва, всички се смеят на някаква тайна шега, която обещават да разкажат, когато по нея бъде съчинен сонет; но никъде не се вижда Артур Поул. Синът ми отсъства, и никой не отбелязва това.

Една от почетните дами изпуска книгата, която чете, и се навежда да я вдигне. Прави нисък реверанс на краля, притиснала книгата към корсажа си, подчертавайки любовта си към знанието, като същевременно привлича погледа към топлата, подканваща кожа на шията и гърдите си. Виждам тъмна коса, блестяща под френската шапчица и проблясването на златен инициал „Б“ с три бледи перлени висулки, увиснал ниско на врата ѝ; но кралят се навежда над ръката на съпругата си и изобщо не я забелязва.

Дамите с пърхане се подреждат по старшинство зад кралицата. Виждам как Мери Болейн се бута, забивайки лакти в ребрата на Джейн Паркър, но докато им се усмихвам, макар да оглеждам навсякъде, не виждам сина си Артур, и не знам къде е той тази вечер.

* * *

Томас Мор чака пред входа на трапезарията, докато дамите и господата от двора заемат местата си: с унило месесто лице, дълбоко замислен. Сигурно чака своя господар, кардинала; може би работи по обвинението срещу синовете ми.

— Съветник Мор — казвам любезно.

Той се обръща сепнато и ме вижда.

— Съжалявам, че прекъсвам размишленията ви. Един от синовете ми е учен и съм го виждала потънал в мисли точно като вас. Кара ми се, ако го прекъсна.

Той се усмихва.

— Бих се поколебал, преди да прекъсна мисленето на Реджиналд, но с мен можете да бъдете спокойна. Бях се отдал на блянове. Но все пак той не бива да укорява майка си. За едно дете послушанието е свещен дълг — усмихва се, сякаш развеселен от собствените си думи. — Все повтарям това на децата си. Вярно е, разбира се, но дъщеря ми ме обвинява в пристрастно отношение.

— Имате ли някакви новини за другите ми синове, Монтагю и Артур? — питам тихо. — Не виждам Артур тук тази вечер.

И тогава се случва най-лошото. Той не ме поглежда презрително, задето съм отгледала предатели, не ме поглежда с гняв, задето се опитвам да измоля застъпничеството му за тях. Поглежда ме с огромно съчувствие, както бихте гледали опечалена жена. Съчувственият поглед на сивите му очи ми подсказва, че той ме възприема като жена, която е изгубила синовете си, чиито деца са вече мъртви.

— Със съжаление научих, че лорд Монтагю е арестуван — казва той тихо.

— А Артур? Не говорите за Артур.

— Прогонен от двора.

— Къде е той?

Той поклаща глава.

— Не зная къде е отишъл. Щях да ви кажа, ако знаех, ваша светлост.

— Сър Томас, моят син Монтагю не е виновен в нищо. Можете ли да се застъпите за него? Можете ли да кажете на кардинала, че той не е направил нищо лошо?

— Не, не мога.

— Сър Томас, кралят не бива да бъде убеждаван, че може да се разпорежда със закона, както желае. Вашият господар е голям мислител, мъдър човек, сигурно знае, че е редно кралете да съблюдават закона, също като целия свой народ.

Той кима, сякаш се съгласява с мен.

— Всички крале би трябвало да се подчиняват на закона; но този крал започва да осъзнава властта си. Научава, че може да създава закона. А не можете да наредите на един зрял мъж да проявява детинско покорство. Веднъж възмъжал, може ли той отново да бъде дете? Кой ще заповядва на един крал, когато той вече не е принц? Кой ще командва един лъв, когато е научил, че вече не е малко лъвче?

* * *

Кардиналът седи от лявата страна на краля на вечеря, кралицата — от другата страна. Никой, който наблюдава съсредоточения разговор на краля с кардинала и отправяните от време на време любезности към кралицата, не би могъл да се усъмни кой е главният му съветник сега. Мъжете разговарят, доближили глави, сякаш са сами.

Седя с дамите от свитата на кралицата. Те бъбрят помежду си, погледите им вечно се стрелкат към приятелите на краля, гласовете им са високи и престорени, главите им се въртят насам-натам във вечни опити да срещнат погледа на краля. Идва ми да сграбча някоя от тях, да я разтърся заради глупостта ѝ, да ѝ кажа: „Това не е обикновена вечер. Ако имате влияние върху краля, трябва да го използвате за моите момчета. Ако танцувате с него, трябва да му кажете, че моите момчета не са виновни в нищо. Ако сте била така лекомислено развратна, че да спите с него, тогава трябва да му прошепнете в леглото да пощади моите момчета.“

Стискам зъби и преглъщам безпокойството си. Вдигам очи към краля и когато той хвърля поглед към мен, кимвам леко с глава, като принцеса, и му се усмихвам топло, изпълнена с увереност. Погледът му се спира върху мен с безразличие, за момент, а после той извръща очи.

* * *

След вечеря има танци и пиеса. Някой е съчинил поетична драма, а после има поетичен турнир, в който участниците се редуват да измислят стихове. Това е приятна, забавна вечер, обикновено и аз измислям някой ред или рима, за да изиграя ролята си; но тази вечер не мога да си събера ума. Седя сред всички, сякаш съм онемяла. Оглушала съм от страх. Сякаш минава цял един живот, преди кралицата да се усмихне на краля, да се надигне от стола си, да му направи официален реверанс, да го целуне за лека нощ, и да излезе от стаята с дамите си, вървящи зад нея, като една или две от тях явно си тръгват само привидно, но възнамеряват да се вмъкнат обратно вътре по-късно.

В покоите си кралицата отпраща всички, освен Мери Болейн и Мод Пар, които свалят диадемата и пръстените ѝ. Една камериерка развързва връзките на роклята ѝ, ръкавите и корсажа ѝ, друга ѝ помага да облече бродираната си ленена нощна риза, а тя загръща раменете си с топла роба и ги отпраща с махване на ръка. Изглежда уморена. Спомням си, че тя вече не е момичето, което дойде в Англия да се омъжи за принц. Тя е на трийсет и пет години, а приказният принц, който я избави от бедността и лишенията, сега е суров мъж. Тя ми дава знак да седна на един стол до нея край огнището. Вдигаме крака на решетката, както правехме в Лъдлоу, и аз я чакам да заговори.

— Той не желае да ме слуша — казва тя бавно. — Знаете ли, никога преди не съм го виждала такъв.

— Знаете ли къде е синът ми Артур?

— Отпратен от двора.

— Не арестуван?

— Не.

Кимвам. Дай Боже да е отишъл в дома си в Броудхърст, или в моя в Бишам.

— А Монтагю?

— Сякаш бащата на Хенри проговори отново, беше съвсем като преди — казва тя удивено. — Сякаш баща му говореше чрез него, все едно, че този Хенри не е имал години на обич, почит и сигурност. Мисля, че той започва да изпитва страх, Маргарет. Страхува се, точно както баща му вечно се страхуваше.

Не вдигам поглед от червената жарава в решетката на огнището. Живяла съм под управлението на изпълнен със страх крал и зная, че страхът е зараза, точно както потната болест. Един изплашен крал първо се бои от враговете си, после — от приятелите си, а след това не може да различи едните от другите, докато всеки мъж и жена в кралството започнат да се боят, че не могат да имат доверие на никого. Ако Тюдорите се връщат към терора, тогава годините на щастие за мен и семейството ми са приключили.

— Не е възможно да се бои от Артур — казвам направо. — Не може да се съмнява в Монтагю.

Катерина поклаща глава.

— Това е заради херцога — казва тя. — Улзи го е убедил, че Бъкингамският херцог е предсказал нашата смърт, края на династията. Изповедникът на херцога е нарушил тайната на изповедта и е разказал за ужасни неща, пророчества и ръкописи, пророкуване и звезди в небето. Казва, че вашият братовчед херцогът говорил за смъртта на Тюдорите и за проклятие, стоварено върху рода.

— Не го е правил пред мен — казвам. — Никога. Не и пред синовете ми.

Тя внимателно слага ръка върху моята.

— Херцогът говорил с картузианците в Шийн. Всички знаят колко е близко семейството ви с тях. Реджиналд беше възпитан от тях! А херцогът е близък с Монтагю и е свекър на дъщеря ви. Знам, че нито вие, нито близките ви бихте говорили предателски думи. Знам. Казах това на Хенри. И ще говоря отново с него. Той ще си върне смелостта, знам, че ще си я върне. Ще се опомни. Но кардиналът му е разказал за някакво старо проклятие, тегнещо върху Тюдорите, в което се казвало, че Уелският принц ще умре — както умря Артур — а принцът, който дойде след него, също ще умре, и родът ще свърши с момиче, девствено момиче, и няма да има повече Тюдори, и след толкова усилия всичко ще се окаже напразно.

Чувам версия на проклятието, което братовчедка ми, кралица Елизабет, е изрекла някога. Питам се дали това е наистина наказанието, стоварено върху убийците на момчетата в Тауър. Тюдорите със сигурност убиха брат ми, безспорно убиха претендента, навярно са убили принцовете на Йорк. Ще изгубят ли своите синове и наследници, както ги изгубихме ние?