Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Знаете ли нещо за такова проклятие? — пита ме приятелката ми, кралицата.

— Не — лъжа аз.

* * *

Изпращам предупреждение на Артур по четирима от най-доверените си стражи, до всяка от трите си къщи, и до съпругата на Артур, Джейн, в Броудхърст. Заръчвам му, където и да е сега, да отиде в Бишам и да чака там с брат си Джефри. Ако смята, че има каквато и да е опасност, ако в околността пристигнат каквито и да е войници на Тюдорите, трябва да изпрати Джефри при Реджиналд в Падуа, а после сам да избяга. Съобщавам, че правя всичко по силите си за Монтагю. Съобщавам, че Урсула е в безопасност при мен в Лондон.

Пиша на сина си Реджиналд. Съобщавам му, че върху семейството ни е паднало подозрение и че е жизненоважно да казва на всички, че никога не сме оспорвали властта на краля и никога не сме се съмнявали, че той и кралицата ще имат син и наследник, който след време ще стане Уелски принц. Добавям, че не трябва да си идва у дома, дори ако бъде поканен от краля и му обещаят безопасно пътуване. Независимо какво ще стане, за него е по-безопасно да остане в Падуа. Ако не друго, може да осигури убежище на моето момче Джефри.

Отивам в спалнята си и се моля пред малкото разпятие. Петте рани на разпнатия Господ изпъкват ярко върху бледата Му нарисувана кожа. Опитвам се да мисля за Неговите страдания, но мога да мисля единствено за това, че Монтагю е в Тауър, съпругът и свекърът на Урсула — затворени заедно с него, братовчед ми Джордж Невил в друга килия, Артур — прогонен в изгнание от двора, а моето момче Джефри е в Бишам, сигурно е уплашен и не знае какво да прави.

В хладната сивота на пролетната зора някой похлопва на вратата на спалнята ми. Това е кралицата, която се връща в стаята си след утринната молитва. Ужасно бледа е.

— Освободена сте от службата си като гувернантка на Мери — казва кратко. — Кралят ми го каза, докато се молехме заедно. Не желае да се вслушва в никакви доводи. Отиде на лов със семейство Болейн.

— Освободена? — повтарям, сякаш не разбирам думата. — Освободена от службата при принцеса Мери?

Невъзможно е да я оставя; тя е само на пет години. Обичам я. Направлявах първите ѝ стъпки, подстригвах къдриците ѝ. Уча я да чете на латински, английски, испански и френски. Крепях я върху първото ѝ пони и я учех да държи юздите, пея с нея и седя до нея, когато учителят ѝ по музика идва да я учи да свири на клавесин. Тя ме обича, очаква да бъда с нея. Ще бъде изгубена и объркана без мен. Не е възможно, със сигурност не е възможно баща ѝ да каже, че занапред няма да бъда с нея!

Кралицата кимва.

— Той не пожела да ме изслуша — казва тя слисано. — Сякаш не можеше да ме чуе.

Трябваше да се сетя за това, но не се сетих. Никога не съм мислила, че той ще ме отстрани от грижите за дъщеря си. Катерина ме гледа безизразно.

— Тя е свикнала с мен — казвам немощно. — Кой ще заеме мястото ми?

Кралицата поклаща глава. Изглежда замръзнала от тревога.

— Тогава по-добре да си вървя — казвам несигурно. — Трябва ли да напусна двора?

— Да — казва тя.

— Ще отида в Бишам, ще живея спокойно в провинцията.

Тя кимва, с треперещи устни. Без нито дума повече се хвърляме взаимно в обятията си и се вкопчваме една в друга.

— Ще се върнете — обещава тя шепнешком. — Ще ви видя скоро. Няма да позволя да бъдем разделени. Ще ви върна обратно.

— Бог да ви благослови и да ви пази — казвам с глас, задавен от сълзи. — И предайте обичта ми на принцеса Мери. Кажете ѝ, че ще се моля за нея и ще я видя отново. Кажете ѝ да се упражнява по музика всеки ден. Ще бъда нейна гувернантка отново, зная го. Кажете ѝ, че ще се върна. Всичко това ще се оправи. Трябва да се оправи. Всичко ще бъде наред.

* * *

Нищо не се оправя. Кралят екзекутира моя родственик Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, за държавна измяна, а моят приятел и сродник, старият Томас Хауард, херцог на Норфолк, произнася смъртната присъда със стичащи се по лицето му сълзи. Чак до последния момент всички очакваме Хенри да го помилва, тъй като херцогът е негов сродник и беше негов постоянен спътник; но той не го прави. Изпраща Едуард Стафорд на смърт на ешафода, сякаш той е враг, а не най-великият херцог в кралството, фаворит на бабата на краля, и негов собствен най-изтъкнат придворен и поддръжник.

Не казвам нищо в негова защита, не казвам абсолютно нищо. Затова аз също навярно нося вина за всичко, което виждаме тази година — странната сянка, която пада над нашия крал. Когато навършва трийсет години, погледът му става по-твърд, сърцето му закоравява, сякаш проклятието над Тюдорите не се отнася за наследниците, а за някакъв мрак, който бавно пълзи над него. Когато се моля за душата на братовчед си, Бъкингамския херцог, си мисля, че може би е бил случайна жертва на тази студенина, зародила се там, където някога имаше топлота. Нашият златен принц Хенри винаги е имал слабост: скрит страх, че не е достатъчно добър. Моят сродник, с присъщата си гордост и недосегаема увереност, улучи краля в слабото място, и това е ужасният изход.

Нашият крал не се гневи за дълго. Той не е като баща си, тиранина. Херцогът е единственият член на семейството ни, който заплаща скъпо, с живота си. Синът му е лишен от граждански права, изгубва състоянието и херцогската си титла, но е освободен. Синът ми Монтагю е освободен, без срещу него да бъде повдигнато обвинение. Хенри не изпитва подозрение към всички поколения от един род, няма да подмени една смъртна присъда с унищожителен дълг. Той арестува сина ми, прогони всички ни от двора в пристъп на страх, страх от това какво може да кажем, страх от това, което сме. Но не ни подлага на преследване и щом преставаме да се мяркаме пред погледа му, той отново се успокоява, отново е на себе си. Не се съмнявам, че момчето, което обичах в детството му, ще ме призове отново, ще ми позволи да се върна при дъщеря му.

Някога той беше златен принц, за когото мислехме, че не може да стори нищо погрешно. Това беше лекомислие, твърде висок стандарт, за да бъде достигнат от който и да е млад мъж. Но той все още е нашият Хенри, ще се поправи. Той е син на майка си, а тя беше най-смелата, най-разсъдливата, най-любящата жена, която съм познавала някога. Не е възможно моята братовчедка Елизабет да е могла да роди и отгледа момче, което да бъде друго, освен любящо и достойно за доверие. Не я забравям. Вярвам, че той ще се съвземе.

Мислейки си това, живея тихо, почти невидимо, в имението си в Бишам, на сигурно място върху земите си, доволна от състоянието си. Не пиша никому и се виждам единствено със синовете си. Братовчед ми Джордж Невил се е върнал в дома си в имението Бърлинг в Кент и аз не получавам от него нищо освен по някое и друго писмо с най-банални и скучни семейни новини, което дори не запечатва, за в случай, че някой шпионин проследи пътя му и поиска да види съдържанието му. Отговарям, че сме скърбили за загубата на момченцето на Урсула, което почина от треска на по-малко от година, но че съпругата на Монтагю е родила момиче и сме го кръстили Катерина, на кралицата.

По-големите ми момчета живеят тихо и кротко със съпругите си в обширните си къщи. Артур със съпругата си Джейн е наблизо, в Броудхърст; Монтагю е само на четири мили оттук в Бокмър, и си гостуваме кажи-речи всеки месец. Сина си Джефри задържам у дома за тези последни скъпоценни години, докато е още момче. Откривам, че ми става все по-скъп, докато го виждам как укрепва, как става все по-красив и възмъжава. Когато седим заедно вечер, никога не понижаваме гласове; дори когато сме сами и слугите са излезли, никога не казваме нищо за краля, за двора, за принцесата, на която не ми е позволено да служа. Ако някой подслушва до комина, под стрехите, на вратата, не би чул нищо освен обичайните разговори на едно семейство. Никога дори не сме сключвали това споразумение за мълчание. Това е като заклинание от вълшебна приказка: онемели сме като по магия. Над нас е паднала тишина; толкова сме тихи, че никой не би си направил труда да слуша.

Реджиналд е в безопасност в Падуа. Не само се е спасил от злата воля на краля, но и се ползва с висше благоволение заради помощта, която е оказал на краля и Томас Мор, докато пишат защита на истинската вяра срещу лютеранската ерес. Синът ми им помага да проучат научните документи, съхранявани в библиотеката в Падуа. Съветвам Реджиналд да стои далече от Лондон, без значение колко голямо съгласие постигат той, кралят и Томас Мор по библейските текстове. Може да учи също толкова добре в Падуа, колкото и в Лондон, а на краля му е приятно да има английски учен, който работи в чужбина. Реджиналд може и да иска да се прибере у дома, но не смятам да го излагам на риск, докато над репутацията на семейството ни е надвиснала сянка. Реджиналд ме уверява, че не се интересува от нищо друго освен от науките си; и все пак херцогът също не се интересуваше от нищо освен от състоянието и земите си, а сега съпругата му е вдовица, а синът му — лишен от наследство.

Урсула ми пише от нов, скромен дом в Стафордшър. Когато уреждах брака ѝ, предрекох, че ще бъде най-състоятелната херцогиня в Англия. Никога не съм помисляла, че изтъкнатото семейство на Стафорд може да бъде почти разорено. Титлата им е отнета, богатството и земите им — тихомълком погълнати от кралската хазна по благоразумен съвет на кардинала. Добрият ѝ брак, чудесните ѝ перспективи, бяха посечени на Тауър Хил заедно с главата на нейния свекър. Съпругът ѝ не става херцог на Бъкингам, а тя никога няма да бъде херцогиня. Той е просто лорд Стафорд, само с половин дузина имения на свое име и годишен доход само от сто лири. Тя е лейди Стафорд и е принудена да обръща предниците на роклите си. Името му е опозорено, а цялото му състояние е конфискувано в полза на краля. Тя трябва да управлява едно малко наследство и да се опита да изкарва печалба от сухи земи, когато си мислеше, че никога няма да види отново палешник, и изгуби малкото си момче, така че няма и син, който да наследи малкото, което е останало.

Може и да сме прогонени в изгнание от двора, но кралят продължава да се обръща към нас, когато има нужда от изключителни военачалници. И двете ми момчета, Монтагю и Артур, са призовани на служба, когато кралят нахлува във Франция. Монтагю е назначен за капитан, а Артур се сражава толкова храбро в предните редици на бойното поле, че е удостоен с рицарско звание и вече е сър Артур Поул. Мисля си колко щеше да се гордее баща му, мисля си колко доволна щеше да е майката на краля, и се радвам, че синът ми е служил на нейния.

Никой от двора не ми пише; аз съм в изгнание, тихомълком съм изпаднала в немилост, макар всички да знаят, че не съм се провинила в нищо, освен в това, че нося името си. Томас Хауард, старият Норфолкски херцог, умира спокойно в леглото си, а аз поръчвам литургия за душата му в близкия манастир, защото той беше верен и добър приятел; но не присъствам на пищното му погребение. Кралица Катерина ми изпраща от време на време някое кратко писмо, молитвеник от собствената ѝ библиотека, новогодишни подаръци. Тя ту печели, ту губи благоволението на краля, когато той влиза в съюз първо с Испания, а после — против нея. Бившата ми възпитаничка, скъпата ми малка принцеса Мери, е сгодена за своя сродник Карл, императора, заради съюза срещу Франция, после казват, че ще се омъжва за братовчед си Джеймс, младия крал на Шотландия, после дори се говори, че ще замине за Франция и ще се омъжи там. Надявам се някой да заеме мястото ми и да ѝ каже да не се замисля над тези съюзи, да не мечтае за тези млади мъже като за свои възлюбени. Надявам се да има някой, който я учи да гледа на всички тези амбиции със сдържан скептицизъм. Нищо не би могло да бъде по-лошо за нея, отколкото да се влюби в представата за един от тези користолюбиви кандидати за женитба; всички тези планове може да се провалят.

Научавам от управителя си в Бишам, който пък научил от събирачите на добитък за клане, откарали говедата ни до Смитфийлд, че хората говорят за някаква нова любовница на краля. Никой не е сигурен коя от дамите в двора е привлякла непостоянното внимание на краля, но после научавам, че това е едно от момичетата Болейн, Мери Кери, че тя е бременна и всички говорят, че детето е на краля.

С радост научавам от един амбулантен търговец, който идва в кухнята да продава дрънкулки на прислужничките, че тя е родила момиче, а той намига и прошепва, че докато тя била в усамотение преди раждането, кралят се сближил със сестра ѝ Ан. След вечеря същата вечер, в стаята ми, Джефри предполага шепнешком, че може би за краля всички момичета на рода Хауард имат мирис на плячка, точно както хрътка от породата Толбът ще предпочете мириса на заек пред всичко друго. Това ме кара да се изкикотя, и да си спомня с обич за стария херцог на Норфолк, който обичаше пиперливите шеги, но се намръщвам на Джефри за проявената непочтителност. В това семейство никой, особено пък това момче, никога няма да каже и една дума срещу този крал.