Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Лейди Маргарет, знаете ли дали ще се женя тази година?

— Никой не ми е съобщил дата — казвам. Сядам отстрани на леглото му и поглеждам светлото му, будно лице, мекия пух по горната му устна, който той обича да милва, сякаш това ще го насърчи да порасте. — Но сега не може да има възражение срещу женитбата.

Изведнъж той протяга ръка да докосне моята. Знае, че монарсите на Испания се заклеха да изпратят дъщеря си за негова невеста едва когато се уверят, че няма съперници за наследяването на трона на Англия. Имаха предвид не само брат ми Едуард, но и претендента, който се представяше под името на брата на кралицата, Ричард Йоркски. Твърдо решен годежът да се състои, кралят устрои клопка и на двамата млади мъже заедно, сякаш бяха равноправни наследници, сякаш бяха еднакво виновни, и нареди и двамата да бъдат убити. Претендентът се представяше с изключително опасно име, вдигна оръжие срещу Хенри, и загина заради това. Брат ми се отрече от собственото си име, никога не надигна глас, камо ли да се вдигне на бунт и да събере войска, и въпреки това умря. Трябва да се опитам да не съсипвам собствения си живот с горчивина. Трябва да скътам негодуванието като забравен герб. Трябва да забравя, че съм сестра, трябва да забравя единственото момче, което някога съм обичала истински: моят брат, Бялата роза.

— Знаете, че никога не бих поискал това — казва Артур, с много нисък глас. — Смъртта му. Не съм молил за нея.

— Знам, че не сте — казвам. — Това няма нищо общо с вас или мен. Не зависеше от нас. Никой от нас не би могъл да направи нищо.

— Но аз все пак направих едно нещо — казва той, със свенлив, кос поглед към мен. — Нямаше никаква полза, но все пак помолих баща си за милост.

— Това е било мило от ваша страна — казвам. Не му разказвам, че паднах на колене пред краля, със свалена диадема, с разпусната коса, сълзите ми капеха по пода, сключила ръце под тока на ботуша му, докато не ме повдигнаха и ме отнесоха, а съпругът ми ме помоли да не говоря отново, от страх да не напомня на краля, че някога носех името Плантагенет, и че сега имам синове с опасна кралска кръв. — Нищо не можеше да се направи. Сигурна съм, че негова светлост, вашият баща, е направил само каквото е смятал за правилно.

— Можете ли… — той се поколебава. — Можете ли да му простите?

Той не може дори да ме погледне, докато задава този въпрос, погледът му е забит в сключените ни ръце. Леко завърта новия пръстен, който нося на пръста си — траурен пръстен с буквата „У“ за Уорик, моя брат.

Покривам ръката му със своята.

— Няма нищо за прощаване — казвам твърдо. — Това не беше акт, извършен в пристъп на гняв, или отмъстителен акт, от вашия баща срещу моя брат. Беше нещо, което той смяташе, че трябва да направи, за да подсигури трона си. Не го направи с желание. Не можеше да бъде разколебан от молба. Сметна, че монарсите на Испания няма да изпратят инфантата, ако брат ми е жив. Прецени, че обикновените хора в Англия винаги биха се надигнали за някой, който носи името Плантагенет. Баща ви е грижлив човек, предпазлив човек; сигурно е преценил шансовете почти като писар, който съставя отчет в някоя от онези нови счетоводни книги с печалбите от едната страна и загубите от другата. Така мисли баща ви. Така трябва да мислят кралете в днешно време. Вече не става въпрос за чест и вярност. А за пресметливост. Моя загуба е това, че брат ми беше преценен като опасност, и баща ви се погрижи да го зачеркне от книгата.

— Но той не представляваше опасност! — възкликва Артур. — И съвсем честно казано…

— Той никога не е представлявал опасност; става дума за името му. Името му беше опасността.

— Но нали то е и ваше име?

— О, не. Моето име е Маргарет Поул — казвам сухо. — Знаете това. И се опитвам да забравя, че съм родена с друго.

Годеницата на Артур ще дойде в Англия едва когато навърши петнайсет. В края на лятото потегляме за Лондон и Артур, майка му и аз имаме два месеца да поръчваме дрехи и да възложим на шивачи, бижутери, майстори на ръкавици, шапкари и шивачки да подготвят гардероб с дрехи за младия принц и красиви одежди за сватбения му ден.

Той е нервен. Писал ѝ е редовно, надуто звучащи писма на латински, единственият общ език между двамата. Братовчедка ми, кралицата, настояваше годеницата му да изучава английски и френски.

— Варварско е да се омъжиш за непознат, и дори да не можете да разговаряте — промърморва ми тя, докато бродираме новите ризи на Артур в стаята ѝ. — С посланик ли ще сядат на закуска, за да им превежда?

Усмихвам се в отговор. Рядко се намира жена, която може да говори свободно с любящ съпруг, и ние и двете знаем това.

— Тя ще се научи — казвам. — Ще трябва да усвои порядките ни.

— Кралят ще потегли надолу до южното крайбрежие да я посрещне — казва Елизабет. — Помолих го да изчака и да я поздрави тук в Лондон, но той казва, че ще вземе Артур със себе си и ще потегли на кон като странстващ рицар, за да я изненада.

— Знаеш ли, не мисля, че испанците обичат изненадите — отбелязвам. Всички знаят, че те са изключително привързан към формалностите народ; инфантата живее почти в отшелническо уединение, в някогашния харем на двореца Алхамбра.

— Тя е обещана, обещана е от дванайсет години, и сега пристига тук — казва Елизабет сухо. — Няма особено значение какво харесва и какво не харесва. Нито за краля, а сега навярно дори не и за майка ѝ и баща ѝ.

— Бедното дете — казвам. — Но тя не би могла да има по-красив или добросърдечен жених от Артур.

— Той е добър млад мъж, нали? — Лицето на майка му се стопля, когато ме чува да го хваля. — И пак е пораснал. С какво го храните? Вече е по-висок от мен. Мисля, че ще бъде висок като баща ми.

Тя изрича думите едва-едва, сякаш е измяна да назовава по име баща си, крал Едуард.

— Ще бъде висок като крал Хенри — поправям я. — А ако е рекъл Господ, съпругата му ще стане също такава добра кралица, каквато си ти.

Елизабет ми отправя една от мимолетните си усмивки.

— Може би да. Може би ще станем приятелки. Мисля, че тя може би прилича малко на мен. Била е отгледана да бъде кралица, точно като мен. И има решителна и смела майка, точно каквато беше моята.

* * *

Чакаме в детската стая младоженецът и баща му да се приберат у дома от мисията си на странстващи рицари. Малкият принц Хари, на десет години, е развълнуван от приключението.

— Той ще отиде на кон да я отвлече ли?

— О, не — майка му придърпва най-малкото си дете, петгодишната Мери, на скута си. — Изобщо няма да стане така. Ще отидат там, където е отседнала, и ще помолят да ги пуснат да влязат. После ще поднесат почитанията си, и може би ще вечерят с нея, а после ще си тръгнат на другата сутрин.

— Аз щях да препусна и да я отвлека! — перчи се Хари, като вдига ръка, сякаш държи юзди и препуска в лек галоп из стаята върху въображаем кон. — Аз щях да отида и да се оженя за нея веднага. Доста се забави да дойде в Англия. Няма да толерирам отлагане.

— Да толерирате? — питам. — Що за дума е „толерирам“? Какво четете, за Бога?

— Той чете непрекъснато — казва майка му с обич. — Толкова обича учението. Чете романси и теология, и молитви, и житията на светците. На френски, и на латински, и на английски. Започва да учи гръцки.

— И съм музикален — напомня ни Хари.

— Много талантлив — хваля го с усмивка.

— И яздя, големи коне, не само малки понита, и мога да се справям и с ловен ястреб. Имам си собствен ястреб, ястреб кокошкар на име Руби.

С майка му си разменяме печални усмивки над поклащащата се рижа глава.

— Вие несъмнено сте истински принц — казвам му.

— Би трябвало да дойда в Лъдлоу — казва ми той. — Би трябвало да дойда в Лъдлоу с вас и съпруга ви, и да усвоя делата по управляването на една страна.

— Ще бъдете изключително добре дошъл.

Хари спира за миг да лудува из стаята, идва да коленичи на столчето пред мен, и взема лицето ми в двете си ръце.

— Искам да бъда добър принц — казва той сериозно и искрено. — Наистина, това е, което искам. Каквато и работа да ми възложи баща ми. Независимо дали ще е да управлявам Ирландия или да командвам флота. Където и да поиска да ме изпрати. Вие едва ли знаете, лейди Маргарет, защото не сте Тюдор, но е призвание, божествено призвание, да си роден в кралското семейство. Да си роден с кралска кръв е предопределение. И когато моята годеница дойде в Англия, ще потегля на кон да я посрещна, и ще бъда маскиран, и когато ме види, тя ще възкликне: „О! Кое е онова красиво момче върху онзи много голям кон?“ А аз ще кажа: „Това съм аз!“ И всички ще извикат: „Ура!“

* * *

— Изобщо не мина много добре — мрачно казва Артур на майка си. Влиза в спалнята на кралицата, където тя се облича за вечеря. Държа диадемата ѝ, гледайки как придворната дама реши косата ѝ.

— Стигнахме там, но тя вече беше в леглото и изпрати вест, че не може да ни види. Татко не желаеше да приеме отказ и се посъветва с лордовете, които бяха с нас. Те се съгласиха с него… — той свежда поглед надолу, и двете виждаме негодуванието му. — Разбира се, че се съгласиха, кой би показал несъгласие? Затова потеглихме в проливния дъжд към двореца Догмърсфийлд и настояхме тя да ни приеме. Татко влезе в личните ѝ покои, мисля, че имаше кавга, и после тя излезе с разгневено изражение, и всички вечеряхме.

— Каква е тя? — питам в тишината, когато никой друг не казва нищо.

— Откъде да знам? — пита той нещастно. — Тя почти не разговаря с мен. От мен просто капеше вода по целия под. Баща ми ѝ нареди да танцува, и тя изпълни испански танц с три от дамите си. Носеше плътен воал върху диадемата си, затова почти не можах да видя лицето ѝ. Предполагам, че ни мрази, задето я накарахме да дойде на вечеря, след като беше отказала. Говореше латински, казахме нещо за времето и за плаването ѝ. Измъчвала я ужасна морска болест.

Почти се разсмивам на глас при вида на унилото му лице.

— Ах, малки принце, бъдете великодушен! — казвам и обвивам с ръка раменете му. — Още е рано. Тя ще започне да ви обича и да ви цени. Ще се възстанови от морската болест и ще се научи да говори английски.

Чувствам как се навежда към мен за утеха.

— Дали? Наистина ли мислите така? Наистина изглеждаше много ядосана.

— Така трябва. А вие ще бъдете мил с нея.

— Почитаемият ми баща е много очарован от нея — казва той на майка си, като че ли я предупреждава.

Тя се усмихва иронично и казва:

— Баща ви обича принцесите. Нищо не му харесва повече от жена с кралско потекло в негова власт.

* * *

Аз съм в кралската детска стая и играя с принцеса Мери, когато Хари пристига от урока си по езда. Моментално идва при мен, като избутва с лакът сестричката си настрана.

— Внимавайте с нейна светлост — напомням му. Мери се изкикотва; тя е здрава и силна малка красавица.

— Но къде е испанската принцеса? — пита настоятелно той. — Защо не е тук?

— Защото е още на път — казвам, като подавам на принцеса Мери ярко оцветена топка. Тя я взема, внимателно я подхвърля нагоре и я улавя. — Принцеса Катерина трябва да направи пътуване през страната, за да могат хората да я видят, а после вие ще потеглите да я поздравите и да я придружите на влизане в Лондон. Новият ви костюм е готов, а също и новото ви седло.

— Надявам се да го направя както трябва — казва той сериозно. — Надявам се конят ми да се държи прилично, и да накарам майка си да се гордее.

Обгръщам раменете му с ръка.

— Ще го направиш — уверявам го. — Яздиш прекрасно, имаш осанка на принц, а майка ти винаги се гордее с теб.

Чувствам как той изправя малките си рамене. Представя си се в жакет от златен брокат, високо върху коня си.

— Наистина се гордее — казва със суетността на много обичано малко момче. — Аз не съм Уелският принц, аз съм само втори син, но тя се гордее с мен.

— Ами принцеса Мери? — закачам го. — Най-хубавата принцеса на света? Или голямата ви сестра, принцеса Маргарет?

— Те са просто момичета — казва той с братско презрение. — Кой го е грижа за тях?

* * *

Наблюдавам, за да се уверя, че новите рокли на кралицата са подобаващо напудрени, изчеткани и окачени в стаите на гардеробната, когато Елизабет влиза и затваря вратата зад себе си.

— Оставете ни — казва тя кратко на отговорничката за гардероба, и по това разбирам, че нещо никак не е наред, защото кралицата никога не е рязка с жените, които работят за нея.

— Какво има?

— Става дума за Едмънд, братовчедът Едмънд.