Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— О, лейди Маргарет! Как само го казахте!

— Освен това вероятно ще започнете да го харесвате — казвам утешително, като я придърпвам да седне до мен, за да може да облегне глава на рамото ми. — Щом се омъжите за един мъж и имате деца, и управлявате земите си заедно, ще откриете у него всевъзможни качества, на които се възхищавате. И ако той е мил с вас и добър баща на децата ви, тогава ще започнете да го обичате и харесвате.

— Не винаги — изтъква тя. — Леля ми Маргарет, вдовстващата кралица на Шотландия, насочи оръдията на замъка си срещу собствения си съпруг, и се опитва да убеди папата да ѝ даде развод.

— Тя много греши, че постъпва така — заявявам. — Божия воля е една жена да се подчинява на съпруга си, Бог е наредил, че единствено смъртта може да сложи край на брака им. И баща ви сам ѝ каза това.

— Тогава може би да е по-добре да се омъжиш по любов? — пита настойчиво тя. — Баща ми, кралят, се оженил за майка ми по любов.

— Така е — съгласявам се. — И беше прекрасно, като вълшебна приказка. Но не всички можем да имаме живот като вълшебна приказка. На повечето от нас не се случва. Майка ви беше много благословена, че кралят я избра, а за него беше чест да спечели любовта ѝ.

— Тогава защо той се сближава с други дами? — пита ме Мери, с глас, снижен до шепот, макар че сме съвсем сами в личната ми стая. — Защо се случва това, лейди Маргарет?

— Какво сте чули?

— Видях с очите си — казва тя. — Неговата фаворитка, Мери Кери. Виждам и сина му, момчето на Беси Блаунт, в двора. Направиха го херцог, той е херцог на Ричмънд и херцог на Съмърсет. На никой друг в Англия не е оказана такава чест. Това е твърде голяма чест за момче, родено от жена като Беси. Твърде голяма чест е за едно противно малко момче като него.

— Мъжете, дори кралете, може би най-вече кралете, могат да обичат със свободно сърце, дори след женитбата си — казвам. Гледам я в откритото, озадачено лице, и ми е омразна истината, която казвам. — Като крал баща ви може да върши, каквото му е угодно, това е негово право. Съпругата на един крал, макар самата тя да е кралица, не му се оплаква, не се оплаква на други. Тези неща не са важни, те не променят нищо. Тя дава на всички да разберат ясно, че това не е важно. Колкото и момичета да има, тя си остава негова съпруга. Майка ви все още е кралицата, независимо колко такива като Беси и Мери танцуват в двора или я следват на влизане в покоите ѝ. Те изобщо не я смущават. Не е нужно да смущават и вас.

— А малкият двоен херцог? — пита тя заядливо.

Тъй като не зная какво има предвид кралят, създавайки такова почетно положение, не смея да изкажа мнение.

— Вие си оставате принцесата — казвам. — Каквото и да се случи, кралицата си остава кралица.

Тя не изглежда убедена, а на мен не ми се иска да кажа на тази млада принцеса, че една жена, била тя и принцеса, е слугиня на баща си и робиня на своя съпруг.

— Знаете, че един съпруг, който и да е съпруг, е поставен от Самия Бог да властва над съпругата си.

Тя кимва.

— Разбира се.

— Той трябва да постъпва така, както му е угодно. Ако изложи на опасност безсмъртната си душа, една добра съпруга може да го предупреди. Но не може да се опитва да поеме ръководната роля. Тя трябва да живее така, както желае той. Това е неин дълг като съпруга и жена.

— Но тя може да възразява…

— Би могла — признавам. — Но той не може да я остави, не може да се отрече от брака си, не може да напусне леглото ѝ, не може да отрече титлата ѝ на кралица. Може да танцува и да свири, и да посвещава поезия на някое хубаво момиче, но това не променя нищо. Може да удостоява един незаконен син с почести и да го обича, но това не променя нищо за законното дете от брака му. Една кралица е кралица до смъртта си. Една принцеса има по рождение право на коронката си, и никой не може да ѝ я отнеме. Една съпруга е съпруга до смъртта си. Всичко друго е просто развлечение и суета.

Тя е мъдро момиче, тази малка принцеса; защото от този момент нататък вече не говорим за това, а когато пратениците от майка ѝ в Лондон носят клюки в кухнята, че момичето Болейн е родило дете на краля, и този път момче, и този път на име Хенри, нареждам никой да не повтаря историята в близост до принцесата, и казвам на снаха си Констанс, че лично ще я пребия от бой, ако разбера, че е допуснала нещо да бъде казано така, че Мери да го чуе.

Снаха ми знае, че няма защо да се бои от гнева ми, както е наясно, че я обичам твърде много, за да ѝ вдигна ръка. Но внимава принцесата да не научи нищо за бебето, което носи името Хенри Кери, или за новия флирт, който баща ѝ е започнал на мястото на стария.

Под моите грижи принцесата не научава нищо повече, дори когато посещаваме двора в Уестминстър и Гринич за Коледа всяка година, нито дори когато кралят нарежда да организираме двор за принцесата в двореца Ричмънд. Ръководя дамите така, сякаш съм най-строгата игуменка в кралството, и около принцесата не се клюкарства, макар че кралският двор е извън себе си от любопитство заради новото увлечение на краля. Изглежда, че Ан Болейн е заела мястото на сестра си в благоразположението му, но все още не и в леглото му.

Наредено ми е да доведа принцесата в двора, за да отпразнуваме годежа ѝ с представител на династията Валоа. Тя ще се омъжи или за френския крал, или за втория му син — малко момче на седем години, Орлеанският херцог, очевидно напълно неорганизиран и неточен план. Пристигаме в двора и Мери хуква към покоите на майка си, докато аз тичам зад нея, умолявайки я да върви с достойнство, като принцеса.

Това едва ли има значение. Кралицата скача от трона си в залата за аудиенции, за да прегърне дъщеря си, и ме хваща за ръка, за да въведе и двете ни в личната си стая, така че да можем да бъбрим, да възклицаваме и да се възхищаваме една на друга, без да ни гледат сто души.

В мига, в който вратата се затваря зад нас и майка и дъщеря са си разменили няколко забързано изречени въпроси и отговори, ведростта бавно се отдръпва от лицето на кралицата, и аз виждам, че Катерина е уморена. Сините ѝ очи още блестят от радост, че вижда дъщеря си; но кожата под тях е кафява и покрита с петна, а лицето ѝ е уморено и бледо. Около деколтето на роклята ѝ виждам издайнически обрив и предполагам, че носи власеница под скъпите си дрехи, сякаш животът ѝ сам по себе си не е достатъчно тежък.

Разбирам веднага, че тя скърби, задето скъпоценната ѝ дъщеря ще бъде изпратена във Франция като залог за съюз срещу собствения ѝ племенник, Карл Испански, и че вини себе си за това, както и за всичко друго, което ще сполети Англия като страна без наследник. Бремето да бъде испанска принцеса и английска кралица я притиска с тежестта си. Поведението на нейния племенник Карл е направило живота ѝ в Англия далеч по-ужасен от преди. Той даваше на краля обещание след обещание, а после ги наруши, сякаш Хенри не е човек, който опасно бързо се обижда при всяка заплаха за достойнството си, сякаш той не е достатъчно себичен, за да накаже съпругата си за събития далеч отвъд нейния контрол.

— Имам добри новини, добри новини: няма да заминете за Франция — казва тя, сяда в стола си и придърпва Мери на скута си. — Годежът ще бъде отпразнуван, но ще заминете чак след години, може би две или три. А през това време може да се случи всичко.

— Не искате да сключа брак в династията Валоа? — пита тревожно Мери.

Майка ѝ се насилва да се усмихне успокоително.

— Разбира се, баща ви сигурно е направил правилен избор за вас, и ние ще му се подчиним на драго сърце. Но съм доволна, задето той реши да останете в Англия през следващите няколко години.

— В Лъдлоу?

— Дори още по-хубаво! В Ричмънд. А скъпата лейди Маргарет ще живее с вас, и ще се грижи за вас, когато ми се налага да отсъствам.

— Тогава и аз се радвам — казва Мери пламенно. Вдига очи и се вглежда в умореното, усмихнато лице. — Добре ли сте, почитаема майко? Щастлива ли сте? Нали не сте болна?

— Достатъчно добре съм — казва кралицата, макар да чувам напрежението в гласа ѝ, и протягам ръка към нея, за да бъдем свързани една с друга. — Достатъчно добре съм — повтаря тя.

* * *

Тя не говори с мен за разочарованието си от това, че дъщеря ѝ трябва да сключи брак в династията на нейния враг, френския крал, нито за унижението си от това, че сега незаконороденото момче на бившата ѝ придворна дама е един от видните лордове на Севера и живее в богатия замък Шериф Хътън, с толкова бляскав двор, колкото този на нашата принцеса, и владее блатистите земи по северната граница. Сега той дори е върховен адмирал на Англия, макар да е осемгодишно дете.

Но тя никога не се оплаква, нито от умората си, нито от лошото си здраве, никога не говори за промените в тялото си, за нощните изпотявания и главоболията, от които ѝ се гади. Една сутрин отивам в стаята ѝ и я намирам увита в чаршафи, излязла от вдигаща пара вана, отново принцеса на Испания.

Тя се усмихва на неодобрителното ми изражение.

— Знам — казва. — Но къпането никога не ми е навредило по никакъв начин, а нощем ми е толкова горещо! Сънувам, че съм отново в Испания, и се събуждам като в треска.

— Съжалявам — казвам. Подпъхвам ленения чаршаф около раменете ѝ, които все още са с гладка кожа и с бледия цвят на перли. — Кожата ви е прекрасна, както винаги.

Тя свива рамене, сякаш това няма значение, и придърпва чаршафа нагоре, за да не кажа нищо за червените подутини от ухапвания на бълхи и болезнено протритите места по кожата, които се получават от триенето на власеницата по гърдите и корема ѝ.

— Ваша светлост, вие нямате грехове, които биха изисквали самоналожени страдания — казвам много тихо.

— Не е заради мен, а заради кралството — казва тя. — Приемам болката, за да отклоня Божия гняв от краля и неговия народ.

Поколебавам се.

— Това не може да е правилно — казвам. — Вашият изповедник…

— Скъпият епископ Фишър и сам носи власеница заради греховете на света, а също и Томас Мор — казва тя. — Нищо освен молитвата, пламенната молитва, няма да трогне Бог, за да проговори Той на краля. Бих направила всичко.

Това ме кара да замлъкна за миг.

— А вие? — пита ме тя. — Нали сте добре, скъпа моя? Всичките ви деца са добре? Урсула роди момиченце, нали? А съпругата на Артур очаква дете, нали?

— Да, Урсула има дъщеря на име Дороти, и отново очаква дете, а Джейн роди момиче — казвам. — Нарекоха я Маргарет.

— Маргарет, на вас?

Усмихвам се.

— Артур ще наследи голямото състояние на съпругата си, когато баща ѝ умре, но биха искали да видят как част от моето състояние отива при съименницата ми.

— А те вече имат момче — казва тя с печален копнеж, и това е единственото ѝ признание, че безплодният ѝ брак, дарен само с нашата малка принцеса, е разбил сърцето ѝ, сега това е много, много стара скръб.

Но докато обикалям из двора и поздравявам приятелите си и многото си сродници, откривам, че дамите ѝ, всъщност всички в двора, сякаш знаят, че месечните ѝ неразположения са спрели и че никога няма да има други бебета от династията на Тюдорите, нито момичета, нито момчета. Може би в крайна сметка, ще стане така, че няма да има синове и родът ще свърши с момиче.

Кралят не казва нищо затова бавно, болезнено рухване на надеждите му, но благоволението, показвано към незаконородения син на Беси Блаунт, малкия Хенри Фицрой, и почестите, с които е отрупван, напомнят на всички, че кралицата е преминала детеродната възраст и че, макар да имаме красиво малко момче от рода на Тюдорите, което гостува в двора, тича надолу по галериите и вика да оседлаят коня му в конюшните, то не е износено от нея, а сега никой и не очаква нещо повече от нея.

* * *

Мария де Салинас, графиня Уилоуби, най-преданата приятелка на кралицата, е тази, която ми казва тихо:

— Не мисля, че е особено разстроена от тази френска женитба. Опасяваше се от нещо далеч по-лошо.

— Та какво би могло да е по-лошо за нея? — питам.

Разхождаме се заедно край реката, тъй като кралят е поискал регата с гребни лодки и лодкарите, които понякога превозват и пътници от единия на другия бряг, се състезават срещу благородниците от двора. Всички са предрешени като войници или водни духове, и гледката е красива. Мога да различа кой отбор е на благородниците и кой — на лодкарите единствено по очебийния факт, че лодкарите печелят всяка гонка, а смеещите се придворни на Хенри рухват върху веслата си и признават, че това е по-трудна работа, отколкото изглежда.

— Тя се бои, че кралят може да нареди на принцеса Мери да се омъжи за Хенри Фицрой — казва тя, и гледа как усмивката се отдръпва от лицето ми. Обръщам се с лице към нея и стисвам ръката ѝ, тъй като се боя, че ще припадна.