Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Напълно — казва тя. Облечена е от глава до пети в тъмносиньо, както и аз — цветът на кралския траур. Артур беше от династията на Плантагенетите; жалим за него като за принц.

— Тогава се боя, че имението Бишам ще е твърде шумно за вас, твърде оживено — казва той. — Кралят ни посещава, когато е на лятно пътуване, целият двор идва за седмици през лятото, майка ми посреща семейството си през зимата — семействата Стафорд, Кортни, Лайл, Невил. Нали знаете колко много братовчеди имаме? Принцеса Мери със сигурност ще ни удостои с дълъг престой през лятото, а тя води със себе си целия си двор. Това не е като лична, усамотена къща, не като прекрасната ви къща тук; това е дворец, действащ дворец.

— Не искам да виждам никого от онези хора — казва тя сърдито. — Искам да живея напълно усамотено. Може би почитаемата ни майка ще ми отпусне друг дом в земите си, където да живея в пълен покой. Не искам много, само едно имение с частен парк ще бъде всичко, от което ще имам нужда.

Дори Монтагю трепва при тази молба.

— Почитаемата ми майка се е трудила упорито да събере земите — казва той тихо. — Не мисля, че би ги разделила сега.

— Не мога да живея в шумна, оживена къща — тя се обръща към мен. — Не искам да живея в дворец. Искам да бъда сдържана и тиха като монахиня.

Монтагю не казва нищо.

Чака.

Не казвам нищо, аз също чакам. Забелязваме как в ума ѝ просветва нова идея.

— А ако живея в манастир? — пита тя. — Или дори… ами ако дам монашески обети?

— Смятате ли, че имате призвание?

Длъжна съм да я попитам. Виновно си помислям за кралицата, която заяви, че не може да обмисля постъпване в манастир, освен ако не знае, че Бог я е призовал към религиозен живот, че никой мъж или жена не бива да дава религиозни обети, освен ако не знае със сигурност, че има призвание. Всичко друго е светотатство. Синът ми Реджиналд все още отказва да положи обети без призвание. Казва, че това е обида към Бога.

— Да — казва тя с внезапно въодушевление. — Мисля, че да.

— А аз съм сигурен, че имате — казва с мек глас Монтагю, придворният. — От самото начало казахте, че искате да се оттеглите от света, че никога няма да се омъжите отново.

— Именно — казва тя. — Искам да живея в пълен покой, сама със скръбта си.

— Тогава това е най-доброто разрешение — казвам, поддавайки се не особено неохотно на изкушението. — Ще ви намеря място в добър женски манастир и ще плащам за издръжката ви.

Тя явно не осъзнава, че когато се съгласи да бъде монахиня, ще ми върне вдовишката си издръжка, точно сякаш се омъжва повторно. Ще изплащам само разноските за издръжката ѝ в женски манастир, чиито обитателки дават обет за бедност.

— Мисля, че това ще е най-доброто — казва тя. — Но какво ще стане с тази къща и земите? Моето наследство? И състоянието, което ще получа от баща си?

— Бихте могли да ги припишете на Хенри като ваш наследник — предлагам. — А аз бих могла да го направя свой повереник и да ги пазя за него. Няма да се наложи изобщо да се грижите за тях.

Монтагю много внимава да не размени дори един тържествуващ поглед с мен.

— Каквото пожелаете, сестро — казва той почтително.

* * *

Чакам да ми наредят да отворя двореца Ричмънд, за да се върне принцесата в Лондон, но няма никакъв признак, че кралят ще идва в града. Разнася се слух, че той се е барикадирал в кула, така че до него да не достига дори дъх на болен човек. Когато научават това, гражданите забравят за миг погребването на хилядите си мъртъвци и се смеят с горчивия, злобен кикот на палач, задето техният крал, толкова наперен и храбър на арената за турнири, е такъв страхливец пред болестта.

Не само лондончани страдат. Бившият ми поклонник, а напоследък — враг, сър Уилям Комптън умира, а с него, надявам се, умира и спорът относно земите ми. Ан Болейн прихваща болестта, но после бързо се привдига от леглото си в замъка Хивър без особени последици; но съпругът на сестра ѝ, Уилям Кери, умира, оставяйки онова съблазнително и плодовито момиче от рода Болейн с две рижи деца без баща. Налице е още едно здраво незаконородено момче, налице е още един червенокос Хенри. Не мога да не се запитам дали когато кралят погледне Мери — по-хубавата и по-добросърдечната от двете, с момче и момиче от рода на Тюдорите в детската стая — няма да си помисли да напусне съпругата си, да вземе Мери Болейн и децата ѝ и да ги обяви за свои.

Джейн полага обета си и става послушница в манастира в Бишам, а аз веднага пиша на току-що възстановилия се кардинал, за да поискам попечителство над внука си Хенри. Улзи е постигнал триумфална победа над болест, която уби по-достойни мъже от него, и вече е достатъчно добре, за да се отърве от наследниците им. Колкото и алчно да иска за себе си наследството на Хенри, той със сигурност не може да отхвърли искането ми. Кой би бил по-подходящ от мен да управлява имотите на внука ми, докато достигне пълнолетие?

Но не оставям нищо на случайността. Един заможен повереник е съкровище, което и други ще искат. Трябва да обещая на кардинала щедро заплащане, и това — в добавка към стоте марки, които и бездруго му плащам всяка година само заради благоразположението му. Ще си струва, стига само да подкрепи претенциите ми. Изгубих обичния си син Артур; не мога да понеса да изгубя и богатството му и синът му да не може да се облагодетелства от брачния договор, който съставих.

Това не е единствената ми тревога в тези времена. Надявах се, че изборът на краля да се скрие от потната болест със съпругата и дъщеря си ще има обичайните си последствия: да му напомни каква приятна спътница е съпругата му от близо двайсет години. Но научавам от Монтагю, който посещава малкия пътуващ двор, че кралят всеки ден пише писма до отсъстващата дъщеря на Болейн, че съчинява поезия, която посвещава на тъмните ѝ очи, и открито копнее за нея. Макар това да изглежда странно, дворът ще се върне в Лондон, оглавяван от крал и кралица, които са останали заедно, вкопчвайки се един в друг през време на опасността, но щом се върнат в Уестминстър, кралят ще поднови опитите си да убеди кралицата да отстъпи мястото си на младо момиче с ниско потекло.

Поне синът ми Джефри не ми дава повод за тревога. Нито той, нито Констанс се разболяват от потната болест, и когато отивам в Лондон, те се връщат в къщата си в Лордингтън в Съсекс. Джефри поддържа земята толкова добре и се справя толкова умело с арендаторите и съседите си, че без колебание му давам правото да влезе в парламента. Мястото в Уилтън е моят подарък и аз му го връчвам.

— Можеш да използваш това като стъпка за издигане в двора — казвам му след вечеря, в последната ни вечер заедно, преди да замине за дома си, а аз да отида в двора. Констанс тактично се е оттеглила, тъй като знае, че обичам да бъда с Джефри и да съм свободна да говоря с него за всичко. От всичките ми момчета именно той винаги е бил най-близко до сърцето ми. Още от бебе той никога не се е делил от мен.

— Като Томас Мор? — предполага той.

Кимвам. Джефри е наследил всичките ми познания за политиката.

— Точно така, а виж колко много се издигна той.

— Но някога той говореше против краля и в полза на парламента — напомня ми той.

— Да, няма нужда да го следваш в това отношение. Освен това, щом стана говорител на парламента, той започна да убеждава членовете му да изпълняват волята на краля. Можеш да последваш примера му, като използваш речите си в парламента, за да привличаш вниманието на хората. Дай им възможност да разберат, че си сериозен и предан. Дай на краля да разбере, че в твое лице има човек, който може да се застъпи за него пред парламента и да си създаде приятели, така че, когато предложиш нещо от името на краля, ще имаш влияние, и те ще се съгласят с предложението ти.

— А може просто да ме настаните в двора, тогава бих могъл да се сприятеля с краля — предлага той. — Точно това направихте за Артур и Монтагю. Не ги изпратихте в парламента, за да учат, да говорят и да убеждават хората. Те просто влязоха в двореца, сред кралското благоволение, и единственото, което се искаше от тях, беше да бъдат добра компания за краля, да го развличат.

— Онези времена бяха различни — казвам печално. — Много различни. — Спомням си за сина си Артур и как го обичаше кралят за храбростта и ловкостта му във всички игри и състезания. — Сега е по-трудно да се сприятелиш с краля. Онези бяха по-безгрижни времена, тогава Артур трябваше само да се бие на турнири и да играе различни игри. Кралят беше щастлив млад човек и беше лесно да му се угоди.

Най-лошото през тази есен е, че не мога да получавам новини, а ако получа някакви, не бих могла да повторя и една дума от тях на принцесата. Тя знае, разбира се, тя знае, че майка ѝ и баща ѝ са почти разделени, и вероятно знае, че баща ѝ е лудо, опасно влюбен в друга жена — той не прави нищо да го прикрие — и тя е жена с толкова скромен произход, че е извадила късмет да бъде придворна дама, невероятно е дори да се откроява над всички останали като призната фаворитка. Спомням си Ан Болейн, трепетно развълнувана като дете от правото да служи на принцеса Мери във Франция, и гордостта на баща ѝ, когато тя успя да се премести на служба при кралицата. Почти невъзможно ми е да си я представя постоянно редом с краля, да дава заповеди на придворните, да се оплаква от самия велик кардинал, почти като неофициална кралица.

Принцеса Мери вече е на дванайсет години, тя е будна и интелигентна като всяко умно момиче, но се отличава с грация и достойнство, които дължи на произхода и обучението си. Сигурна съм, че я преценявам правилно. Аз сама я обучих и я възпитах да знае всичко, което една принцеса трябва да знае, да чете мислите на поданици и врагове, да разсъждава далновидно, да планира стратегически, да бъде мъдра далеч над очакваното за годините ѝ. Но как мога да я подготвя да види как бащата, когото обожава, се извръща от майката, която тя толкова дълбоко обича? Как може някой да ѝ намекне, че баща ѝ искрено вярва, че не е бил женен за майка ѝ, че двамата са живели в състояние на смъртен грях през всичките тези години? Как може някой да ѝ каже, че има Бог в небесата, който, наблюдавайки това, е решил да накаже младата брачна двойка със смъртта на четири невръстни нейни братя и сестри? Не бих могла да кажа такова нещо на едно дванайсетгодишно момиче, не и на момиче, което обичам така, както обичам нея, и внимавам и друг да не го стори.

Не е трудно да я държа в неведение, защото рядко ходим на вечеря в двора, а сега никой не ни посещава. Отнема ми известно време да осъзная, че това е още един признак на смутните времена. Дворът на престолонаследника, колкото и да е млад, винаги е шумно, оживено, търсено място. Дори дете като Мери привлича на служба при себе си хора, които знаят, че един ден тя ще бъде кралица на Англия, и че е добре благоволението ѝ да бъде спечелено отсега.

Но не и тази есен. Тази есен става все по-студено и по-тъмно и всяка сутрин виждаме мътна сива светлина, но не и слънце, няма ездачи, пристигащи от Лондон, няма баржи, задаващи се бързо нагоре по реката, улавящи прииждащия прилив. Тази есен никой не ни търси, нито придворните, нито съветниците. Не привличаме дори хора с прошения и писма с молби. Мисля си, че сигурно сме паднали много ниско в очите на хората, щом не ни посещават дори хора, които да ни искат пари назаем.

Принцеса Мери не знае защо, но аз знам. Може да има само една причина да живеем толкова тихо в Ричмънд, сякаш сме в частна къща, а не в дворец. Кралят сигурно дава на хората да разберат, че тя не е наследница на неговия престол. Сигурно внушава на хората по всички деликатни, безмълвни начини, до които може да прибегне един крал, че има основателна причина принцеса Мери вече да не живее в замъка си в Лъдлоу, управлявайки Уелс, че принцеса Мери вече не е сгодена за краля на Франция или за краля на Испания, че принцеса Мери живее в Ричмънд като дъщеря на династията на Тюдорите, обслужвана, подпомагана и почитана, но не по-важна от незаконородения си полубрат, момчето на Беси Блаунт.

Придворните пърхат около нещо ново, привлякло вниманието им, като мушици около потно лице. Научавам поне това от шивачката ми, която идва в двореца Ричмънд, за да ми направи проба за кадифена рокля в тъмночервено за зимните празненства, и ми казва гордо, че едва може да намери време да я направи, тъй като била напълно ангажирана от всички дами в Съфолк Хаус в Съдърк. Заставам на столчето и помощничката на шивачката забожда с карфици подгъва, докато шивачката затяга корсажа.

— Дамите в Съфолк Хаус ли? — повтарям. Това е домът на вдовстващата кралица на Франция, Мери, и напълно безполезния ѝ съпруг, Чарлс Брандън. Макар тя винаги да е била обичана в двора, не мога да си представя защо изведнъж домът им е станал толкова оживен и търсен.