Пролетта на 1529 г.

Тази пролет приемаме малко посетители от Лондон, но един ден поглеждам от прозореца си, откъдето се вижда реката, набъбнала от дъждовете, и виждам да се приближава една баржа. На носа и кърмата се вее знаме с цветовете на Дарси. Лорд Томас Дарси, старият лорд от Севера, идва да ни поздрави с пролетните празници.

Повиквам принцесата и излизаме да го посрещнем, гледаме как стъпва тежко върху подвижното мостче на баржата, махва на тримата си спътници да го последват, и пада на колене пред нея. И двете гледаме с известно безпокойство как се привежда с усилие, а после мъчителното му надигане, но се намръщвам, когато един от камериерите пристъпва напред да му помогне. Том Дарси може да е на повече от шейсет години, но не обича някой да подчертава това.

— Хрумна ми да ви донеса малко яйца от дъждосвирец — казва той на принцесата. — От моите ловни райони. На север.

Говори така, сякаш притежава всички ловни райони в северна Англия, и наистина притежава доста голям дял от тях. Томас, лорд Дарси е един от великите лордове на севера, посветил живота си на задачата да държи шотландците от тяхната страна на границата. За първи път го срещнах, когато живеех в замъка Мидълхам с моя чичо крал Ричард, а Том Дарси беше един от членовете на Северния Съвет. Сега пристъпвам напред и го целувам по двете червендалести бузи.

Той се усмихва, доволен от вниманието, и ми намига.

— Доведох тези благородници да видят двора ви — казва той, докато френските посетители застават един до друг и се кланят, поднасяйки малки подаръци. Придворната дама на Мери ги поема с реверанс, и всички влизаме в двореца. Принцесата ги въвежда в залата си за аудиенции, а после, след кратък разговор, ни оставя. Французите се разхождат бавно наоколо, оглеждат гоблените и сребърните съдове, скъпоценните предмети по бюфетите, и бъбрят с придворните дами. Лорд Дарси се накланя към мен.

— Тревожни времена — казва кратко. — Никога не съм мислил, че ще доживея да видя такива неща.

Кимвам. Отвеждам го до прозореца, за да може да се наслади на гледката на градините с причудливо оформени храсти и реката оттатък.

— Попитаха ме какво знам за първата брачна нощ! — оплаква се той. — Една първа брачна нощ преди четвърт век! А при това тогава бях на север.

— Наистина — казвам. — Но защо питат?

— Ще се съберат да отсъдят — казва той нещастно. — Има някакъв кардинал, довлякъл се чак от Рим, за да каже на нашата кралица, че не е била истински омъжена, и казва на краля, че през последните двайсет години е бил ерген и може да се ожени за която жена поиска. Не е ли удивително какво измислят?

— Удивително — съгласявам се.

— Не мога да приема това — казва той рязко. — Не мога да приема и онзи тлъст духовник, Улзи — поглежда ме с прозорливите си, проблясващи очи. — Бих предположил, че имате да кажете нещо по въпроса. Вие и близките ви.

— Никой не ме е питал за мнението ми — казвам предпазливо.

— Е, когато ви попитат, ако отговорите, че кралицата е негова съпруга и неговата съпруга е кралицата, можете да разчитате на Том Дарси да ви подкрепи — казва той. — И на други. Редно е кралят да бъде съветван от перовете си. Не от някакъв охранен глупак във вишневочервени одежди.

— Надявам се кралят да бъде съветван добре.

Старият барон протяга ръка.

— Дайте ми красивата си брошка — казва.

Разкопчавам брошката с родовия герб на съпруга ми: наситено пурпурна емайлирана теменужка, която нося на колана си. Пускам я в мазолестата ръка на Дарси.

— Ще я изпратя с вестител, ако някога трябва да ви предупредя — казва той. — За да знаете, че наистина е от мен.

Заставам нащрек.

— Винаги ще се радвам да получа вест от вас, милорд. Но се надявам никога да нямаме нужда от такъв знак.

Дарси кимва към затворената врата на покоите на принцесата:

— Аз също се надявам. Но при все това не е зле и да сме подготвени. Заради нея — казва кратко. — Хубаво малко създание. Розата на Англия.

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон

Юни 1529 г.

Монтагю идва от Блекфрайърс в Ричмънд със семейната ни баржа, за да ми донесе новините от Лондон, и аз нареждам на слугите да го доведат направо в личната ми стая, за да оставим дамите ми с тяхното ръкоделие и клюки отвън. Принцеса Мери е в покоите си и няма да дойде при мен, освен ако не я повикам; казала съм на дамите ѝ да ѝ намират занимания днес и да внимават да не говори с никой, който идва от Лондон. Всички се опитваме да я предпазим от кошмара който се разиграва толкова наблизо, надолу по реката. Собственият ѝ възпитател, доктор Ричард Федърстън, отиде в Лондон да представлява кралицата, но се съгласи с мен, че трябва да укрием мисията му от дъщеря ѝ, ако можем. Но аз знам, че лошите вести пътуват бързо, а очаквам точно такива. Лорд Дарси не е бил единственият разпитван, а сега кардиналът, пристигнал от Рим, е свикал съд, който да се произнесе по кралския брак.

— Какво стана? — питам в минутата, в която вратата се затваря плътно зад нас.

— Имаше съд, истинско изслушване, пред Улзи и кардинал Кампеджо — започва той. — Беше претъпкано. Беше като панаир, толкова многолюдно, че едва можеше да се диша. Всички искаха да бъдат там; беше като публично обезглавяване, когато всички се тълпят да видят ешафода. Ужасно.

Виждам, че е искрено разстроен. Наливам му чаша вино и го побутвам да седне в един стол до огнището.

— Седни. Седни, синко. Поеми си дъх.

— Призоваха кралицата в съда и тя беше великолепна. Напълно пренебрегна кардиналите, седнали да отсъдят, подмина ги и коленичи пред краля…

— Наистина ли?

— Коленичи и го попита по какъв начин го е разгневила. Каза, че посрещала приятелите му като свои, правела всичко, каквото поискал, и че ако не му е родила син, вината не била нейна.

— Боже мой — каза това публично?

— Ясно като звъняща камбана. Каза, че той я е намерил като недокосната девица, каквато била, когато дошла от Испания. Той не каза нищо. Тя го попита дали някога не е изпълнила задълженията си на съпруга и ако е така, по какъв начин. Той не каза нищо. Какво би могъл да каже? От двайсет години тя се е посветила изцяло на него.

Откривам, че се усмихвам при мисълта как Катерина казва истината на един крал, който е свикнал да се храни от ласкателни лъжи.

— Попита дали може да се обърне към Рим, а после се изправи на крака и излезе, и го остави безмълвен.

— Просто си излезе?

— Изкрещяха името ѝ, за да я повикат обратно в съда, но тя излезе и се върна в покоите си, сякаш те не означаваха нищо за нея. Беше велик момент. Почитаема майко, тя е била велика кралица през целия си живот, но това беше най-прекрасният ѝ миг. А всички отвън пред съдебната заля, всички обикновени хора, ликуваха и благославяха името ѝ и хулеха Дамата, наричайки я блудница, която не е донесла нищо освен беди. А всички в залата на съда бяха просто зашеметени, или им се искаше да се разсмеят, или пък да я приветстват с възгласи — но не смееха, докато кралят седеше там, с вид на глупак.

— Тихо — казвам веднага.

— Знам — казва той, като щраква с пръсти, сякаш подразнен от собствената си недискретност. — Съжалявам. Това ме разтърси повече, отколкото мислех. Почувствах…

— Какво? — питам. Монтагю не е Джефри; не проявява лесно чувствата си, не се просълзява бързо, не се гневи бързо. Ако Монтагю е разстроен, тогава значи е видял нещо наистина много впечатляващо. Щом Монтагю е разстроен, тогава целият двор ще е разлюлян от вълнение. Кралицата ги е оставила да видят скръбта ѝ; показала им е мъката на разбитото си сърце, и сега те сигурно са разтревожени като деца, които за първи път виждат майка си да плаче.

— Чувствам се така, сякаш се случва нещо ужасно — казва той зачудено. — Сякаш нищо няма никога отново да бъде същото. Кралят да опита да сложи край на брака си с една безукорна съпруга, е някак… ако кралят я изгуби, ще изгуби… — той млъква, без да довърши. — Какъв ще бъде той без нея? Как ще се държи без нейните съвети? Дори когато не се допитва до нея, всички знаем какво мисли тя. Дори когато не говори, присъствието ѝ все пак се долавя в двора, знаем, че тя е там. Тя е неговата съвест, тя е примерът, от който той се учи — той отново замълчава за миг. — Тя е неговата душа.

— Не се е вслушвал в съветите ѝ от години.

— Не, но дори при това положение, дори при това положение, не е нужно тя да говори, нали? Той знае какво мисли тя. Ние знаем какво мисли тя. Тя е като котва, която той е забравил, но все още го поддържа стабилен. Какво е Дамата, освен просто поредното му увлечение? Имал е половин дузина такива, но той винаги се връща при кралицата и тя винаги приветства завръщането му. Тя е неговият пристан. Никой не вярва, че този път има нещо по-различно. А да я разстройват така…

Настъпва кратко мълчание, докато мислим какъв би бил Хенри без любящото, търпеливо постоянство на Катерина.

— Но ти сам каза, че тя би трябвало да обмисли оттеглянето си — казвам обвинително. — Когато всичко това започна.

— Виждам, че кралят иска син и наследник. Никой не може да го вини за това. Но той не може да напусне една съпруга като тази заради жена като онази. Заради принцеса от Испания, или Франция, или Португалия? Да, тогава тя би трябвало да помисли за това. Тогава той би могъл да ѝ го предложи, а тя може да го обмисли. Но заради такава жена? Тласкан единствено от греховна похот? И да се опитва да подмами кралицата да каже, че никога не са били женени? Да пита всички за мнението им?

— Погрешно е.

— Много погрешно.

Монтагю отпуска лице в ръцете си.

— В такъв случай какво ще стане сега?

— Изслушването продължава. Предполагам, че сигурно ще отнеме дни, може би седмици. Ще изслушват всевъзможни теолози, а кралят е поръчал да му доставят книги и ръкописи от целия християнски свят, за да докаже тезата си. Поръчал е на Реджиналд да му намери и купи книги. Изпрати го в Париж да се съветва с учените.

— Реджиналд отива в Париж? Защо, кога ще тръгне?

— Вече замина. Кралят го изпрати в мига, когато кралицата излезе от съдебната зала. Тя ще се обърне към Рим, за да обжалва, няма да приеме присъдата на Улзи в английски съд. Така че кралят ще има нужда от чуждестранни съветници, именити теолози от целия християнски свят. Англия няма да е достатъчна. Това е единствената му надежда. В противен случай папата ще каже, че те са били женени пред Бога и нищо не може да ги раздели.

Синът ми и аз се поглеждаме, сякаш светът, който познаваме, се променя неузнаваемо.

— Как може той да направи това? — питам простичко. — То е против всичко, в което е вярвал някога.

Монтагю поклаща глава.

— Успял е сам да убеди себе си — казва той проницателно. — Това е като любовните му стихотворения. Посвещава се на някаква преструвка, а после убеждава себе си, че тя е вярна. Сега иска да повярва, че Бог му говори пряко, че съвестта му може да го направлява по-добре от всичко друго; убедил е себе си, че е влюбен в тази жена, убедил се е, че бракът му е невалиден, и сега иска всички да се съгласят с него.

— А кой ще възрази? — питам.

— Епископ Фишър би могъл, Томас Мор вероятно не, Реджиналд не може — казва Монтагю, отмятайки изтъкнатите учени на пръсти. — Ние би трябвало да възразим — казва, изненадващо.

— Не можем — казвам. — Ние не разполагаме с необходимите познания. Ние сме само едно семейство.

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон

Лятото на 1529 г.

Кралят, горчиво разочарован от Улзи и кардинала, когото доведе от Рим, за да се опита да постигне компромис, потегля на пътуване без кралицата. Придворните, които е избрал за спътници, яздят с него, сред тях е и Ан Болейн. Говори се, че били много весели. Той не праща да повикат дъщеря му, а тя ме пита дали ще бъде повикана да се присъедини към него и майка си това лято.

— Не мисля — казвам внимателно. — Не мисля, че ще пътуват заедно тази година.

— Тогава може ли да отида на гости при майка ми, кралицата?

Тя вдига поглед от ръкоделието си, където бродира с черен конец една риза за баща си, точно както я е научила майка ѝ.

— Ще пиша да попитам — казвам. — Но е възможно баща ви да предпочита да останете тук.

— И да не виждам него или майка си?

Невъзможно е да я излъжа, когато ме гледа с този свой прям, честен поглед.

— Така мисля, скъпа моя — това е единственото, което казвам. — Времената са трудни. Трябва да бъдем търпеливи.

Тя стиска устни, сякаш за да попречи от тях да се откъсне дори една критична дума. Навежда се малко по-ниско над работата си.