Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Баща ми ще се разведе ли с майка ми? — пита.

В нейната уста тази дума прозвучава като богохулство. Тя вдига поглед към мен, сякаш очаква да ѝ направя забележка, сякаш самата дума е мръсна.

— Случаят беше отнесен до Рим — казвам. — Знаехте ли това?

Едно леко кимване ми подсказва, че е чула отнякъде.

— Светият Отец ще отсъди. Просто трябва да чакаме и да разберем какво мисли той. Бог ще го напътства. Трябва да имаме вяра. Светият Отец знае какво е правилно в този случай; Бог ще му проговори.

Тя издава лека въздишка и се размърдва на мястото си.

— Боли ли ви? — питам, като я виждам да се привежда леко напред, сякаш за да облекчи спазъм в корема си.

Тя веднага се изправя, раменете ѝ се смъкват, главата ѝ е високо вдигната, както се очаква от принцеса.

— Ни най-малко — казва тя.

* * *

Синът ми Джефри е удостоен с почести, когато дворът заминава от Лондон. Получава рицарско звание за службата си към краля в парламента. Джефри става сър Джефри, както е редно. Мисля си колко щеше да се гордее съпругът ми, и не мога да се възпра да не се усмихвам цял ден заради честта, оказана на сина му.

Монтагю пътува с двора, докато придворните яздят по огряната от слънцето долина на Темза, отсядат в благороднически имения, ловуват всеки ден, танцуват всяка вечер. Ан Болейн е господарка на всичко, което вижда. Той ми изпраща една набързо надраскана бележка:

Спрете да плащате подкуп на Улзи, Дамата се е обърнала срещу него и той със сигурност ще изпадне в немилост. Изпратете още една от малките си бележки на Томас Мор, обзалагам се на една златна монета, че той ще бъде новият лорд канцлер.

Принцесата знае, че е дошъл пратеник от двора, и вижда радостното изражение на лицето ми.

— Добри новини? — пита тя.

— Добри новини — казвам ѝ. — В този ден един много честен човек постъпи на служба при баща ви и поне той ще го съветва добре.

— Синът ви Реджиналд? — пита тя с надежда.

— Негов приятел и събрат-учен — казвам. — Томас Мор.

— Какво е станало с кардинал Улзи? — пита ме тя.

— Напуснал е двора — казвам. Не ѝ разказвам, че Девата от Кент е предсказала, че той ще умре сам и в мизерия, ако насърчи краля да изостави съпругата си; и сега кардиналът е съвсем сам, а здравето му запада.

Отвеждам принцеса Мери, облечена в най-хубавата си рокля, увита в кожи, с кралската баржа надолу по реката до Гринич за Коледа, и ние отиваме право в покоите на майка ѝ.

Кралицата ни чака. Дамите ѝ се усмихват, когато принцеса Мери изтичва през залата за аудиенции в личните покои, и майка и дъщеря се прегръщат силно, сякаш не биха понесли да бъдат разделени никога вече.

Катерина хвърля поглед към мен над сведената глава на дъщеря си, и сините ѝ очи се пълнят със сълзи.

— Та вие, Маргарет, ми отглеждате една красавица — казва тя. — Весела Коледа, скъпа моя.

Толкова съм трогната от гледката на двете, отново заедно след толкова дълго време, че едва мога да отговоря.

— Добре ли сте? — това е единственият въпрос, който малката принцеса задава на майка си, като се дръпва назад да се вгледа в изнуреното ѝ лице. — Мамо? Добре ли си?

Тя се усмихва, и знам, че ще излъже дъщеря си, както всички правим напоследък. Ще изрече храбра малка лъжа с надеждата, че това малко момиче ще порасне и ще стане жена, без да понесе сърдечната мъка да узнае, че баща ѝ греши в мислите си, греши в живота си, и греши във вярата си.

— Много съм добре — казва тя решително. — И което е по-важно, сигурна съм, че постъпвам правилно пред Бога. Това трябва да ме направи щастлива.

— Щастлива ли сте? — пита малката принцеса със съмнение.

— Разбира се — казва майка ѝ.

Празненството е пищно, сякаш Хенри се опитва да покаже на света сплотеността на семейството си, богатството и властта си, и блясъка на двора си. Отвежда кралицата до трона ѝ с обичайната си вежливост, разговаря изключително мило с нея, докато вечерят, и никой, който ги види седнали един до друг, усмихнати, не би си помислил, че това са двама души, които са се отчуждили.

На децата му, незаконороденото и истинската наследница, е оказана еднаква почит в безумно подкопаване на дворцовия ред. Гледам как принцеса Мери влиза в голямата зала заедно с едно нищожество: десетгодишното момче, копелето на Беси Блаунт. Но те представляват красива двойка. Принцесата е толкова изящна и крехка, а момчето — толкова красиво и високо за възрастта си, че вървят с една и съща крачка, главите им с медночервени коси са на едно ниво. Навсякъде наричат малкия Хенри Фицрой „херцог на Ричмънд“; това усмихнато дете с коси с бакърен цвят е най-великият херцог в страната.

Принцеса Мери го държи за ръка, докато влизат за коледното празненство, а когато той отваря новогодишния подарък от баща си, краля — великолепен комплект от позлатени чаши и съдинки — тя се усмихва и ръкопляска, сякаш се радва да го види така високо възнаграден. Тя хвърля поглед към мен през залата и вижда лекото ми одобрително кимване. Ако от една принцеса на Англия се изисква да се отнася към незаконородения син на баща си като към почитан полубрат, вицекрал на Ирландия, глава на Северния Съвет, тогава моята малка принцеса — истинската принцеса на Англия, Уелс, Ирландия и Франция — може да се покаже на висота в това изпитание.

Дамата не присъства, така че ни е спестено блъскането ѝ пред по-достойните от нея; но е излишно някой да се надява, че тя вече е омръзнала на краля, защото баща ѝ е навсякъде, перчещ се с новата си титла.

Томас Болейн, човекът, който някога с голяма радост служеше като управител на земите ми, сега е граф на Уилтшър и Ормънд, докато красивият му, но напълно безполезен син Джордж е лорд Рочфорд, назначен в личните покои на краля заедно с моя братовчед Хенри Кортни — където се съмнявам, че между тях ще цари съгласие. Отсъстващата, за щастие, дъщеря става лейди Ан, а предишната блудница от рода Болейн, Мери Кери, сега заема два противоречащи си поста: главна компаньонка и единствена довереница на сестра си, и твърде смутена придворна дама на кралицата.

Монтагю ми разказва, че на банкета, даден преди Коледа, в чест на забележителното издигане на Томас Болейн, дъщеря му Ан вървяла пред една принцеса по рождение: пред Мери, вдовстващата кралица на Франция. Не мога да си представя любовницата на краля да върви пред сестрата на краля, дъщерята на моя управител да предхожда по сан една вдовстваща кралица. Единствената ми утеха, когато Монтагю ми разказва за това, е да съзнавам, че Ан Болейн си е създала страховит враг. Вдовстващата кралица е свикнала да бъде първа в двора по ранг, красота и остроумие, и една блудница от рода Норфолк няма да ѝ отнеме мястото без битка.

Първият признак за кралското посещение е пристигането на прислугата: конярите с препускащите в лек галоп коне, яздещи по четирима в редица, с мъжа в кралска ливрея в центъра, който държи четири чифта поводи, а конете вървят уверено напред. Зад тях идват тежковъоръжените войници, първо конниците в лека броня, после — след дълга пауза — по-бавните двуколки, които пренасят ловните соколи, с хрътките, тичащи успоредно с тях, една двуколка за малките кучета и домашните любимци, а после покъщнината. Богатата покъщнина на краля пътува пред него: завивките му, мебелите, килимите, гоблените, големите богатства на хазната. Само роклите, диадемите и накитите на Дамата заемат две отделни двуколки, а прислужничките ѝ яздят редом, без да смеят да откъснат очи от гардероба ѝ.

Зад тях идват готвачите с всички съдове за кухните и запасите за днешното пиршество и за утре.

Принцеса Мери, застанала до мен на кулата в двореца Ричмънд, загледана надолу към тази лъкатушеща кавалкада, докато тя се отправя към нас, казва с надежда:

— Той задълго ли ще остане?

Обгръщам по-здраво талията ѝ с ръка.

— Не. Оттук продължава. Идва само за деня.

— Къде отива? — пита тя, посърнала.

— Това лято ще пътува — предполагам. — Чува се, че в Лондон отново се е появила потната болест. Отново ще се мести от един дворец в друг.

— Тогава може би ще повика майка ми и мен, и ще бъде като годината, когато бяхме само ние?

Тя вдига поглед към мен, внезапно обзета от надежда.

Поклащам глава.

— Не и тази година, не мисля — казвам.

* * *

Кралят е твърдо решен да се държи мило с дъщеря си, почти сякаш иска да я спечели на своя страна. От момента, в който неговата баржа приближава до кея с гръмко изсвирване на тръби, до момента, в който той си тръгва по здрач, той ѝ се усмихва широко, взел я е под ръка, накланя глава да чуе думите ѝ. Изглежда така, сякаш позира за портрет, наречен „Любящ баща“, сякаш е актьор, участващ в поетична драма, а ролята му е „Добродетелен родител“.

Придружават го само шепа спътници: обичайните му приятели, Чарлс Брандън и съпругата му, Мери, вдовстващата кралица на Франция, моят братовчед Хенри Кортни и съпругата му, Гъртруд, синът ми Монтагю и още няколко благородници от личните покои. Мъжете от рода Болейн са на кралската баржа, но не се споменава никоя от двете блудници Болейн, а единствените дами, които се хранят заедно с нас, са онези, които придружават сестрата на краля.

Веднага щом кралят пристига, поднасят закуска, той лично нарязва най-добрите меса и налива най-хубавото разредено с вода вино за принцеса Мери. Нарежда ѝ да каже благодарствената молитва преди хранене вместо него и тя го прави тихо, на гръцки, а той хвали начетеността ѝ и нейната сдържаност. Кимва ми с благодарност.

— Вие полирате моя скъпоценен камък — казва той. — Благодаря ви, лейди Маргарет, вие сте наша скъпа приятелка и сродница. Не забравям, че бдите над близките ми и мен, като любяща майка, още от детството ми.

Покланям се и казвам:

— Удоволствие е да служа на принцесата.

Той се усмихва дяволито.

— Не е като мен, когато бях на нейната възраст — казва с игрив проблясък в очите, и си помислям: колко настойчиво измествате разговора към себе си. Колко жадно предизвиквате похвали.

— Ваша светлост беше най-чудесният принц — отвръщам. — Толкова палав! И толкова обичан!

Хенри се изкисква и потупва Мери по ръката.

— Обичах спорта — казва той. — Но никога не съм пренебрегвал учението. Всички казваха, че се справям блестящо с всичко, което правя. Но — той престорено свива рамене и леко се засмива, — хората винаги хвалят принцовете.

Вземат конете и излизат на лов, а аз поръчвам да ги чака пикник, когато се уморят. Срещаме се в гората да обядваме, а музикантите, скрити зад дърветата, свирят музика, композирана от самия крал. Той моли принцесата да му попее, тя прави малък реверанс на леля си, вдовстващата кралица, и изпява една песен на френски, за да ѝ достави удоволствие.

Вдовстващата кралица, която някога също беше принцеса Мери, се надига от масата, целува племенницата си и ѝ подарява гривна от злато и диаманти.

— Възхитителна е — казва ми тихо. — Принцеса до мозъка на костите — и аз знам, че и двете си мислим за малкото момче, което не е и никога не може да бъде принц.

След като приключват с обяда, има танци, и аз забелязвам, че Монтагю е застанал до мен, докато гледаме принцесата с младите ѝ дами.

— Кралицата е отседнала в замъка Уиндзор — казва той. — Но трябва да продължим. Довечера трябва да се срещнем с Дамата и нейната свита.

— Но нищо не се променя?

Той поклаща глава.

— Нищо не се променя. Така е сега: кралицата — в двора, а ние — обикаляме насам-нататък с Дамата. В лятото вече няма радост. Сякаш сме деца, избягали от къщи. Уморени сме от приключението, но трябва безкрайно да се преструваме, че си прекарваме чудесно.

— Той не е ли щастлив? Тя не го ли прави щастлив? — питам с надежда. Ако кралят не е доволен, тогава ще погледне другаде.

— Все още не я е имал — казва Монтагю безцеремонно. — Тя го разиграва. Тя е награда, която той трябва да спечели. Той все още ловува ден и нощ, надявайки се, че този ден, тази нощ, тя ще каже „да“. Боже мой, но тя наистина знае как да хване в капан един мъж! Винаги е на косъм да се предаде, но вечно се държи на една ръка разстояние, и се отдръпва миг преди той да постигне своето.

Кралят изглежда във възторг от лова, от деня, от времето, от музиката. Кралят е възхитен от всичко, но особено от компанията на дъщеря си.

— Как ми се иска да можех да ви взема с мен — казва той с обич. — Но майка ви няма да го позволи.