Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Сигурна съм, че почитаемата ми майка ще го позволи — казва тя. — Сигурна съм, че би го позволила, ваша светлост. А почитаемата ми гувернантка би могла за един миг да приготви нещата ми и мен за тръгване — тя се разсмива тънък, изпълнен с надежда, малко нервен звук. — Бих могла да дойда веднага. Трябва само да наредите.

Той поклаща глава.

— Имахме известни разногласия — казва внимателно. — Почитаемата ви майка не разбира затруднението, в което се намирам. Бог ме направлява, дъще. Той ми нарежда да помоля майка ви да се отдаде на свят живот, благочестив живот, живот, изпълнен с уважение и утеха, който ще бъде чест за нея.

— Повечето хора биха казали, че тя има късмет, задето може да напусне този тревожен свят и да живее спокойно, заобиколена от почит и святост. Аз например не мога просто да се предам. Трябва да остана и да се боря в този свят. Трябва да опазя страната и да продължа рода си. Но майка ви би могла да бъде освободена от дълга си, може да бъде щастлива, може да води живот, който би я удовлетворил. Вие можете да отивате често при нея. Не и аз. Аз не мога да сваля товара си.

Тя захапва долната си устна с малките си бели зъби, сякаш се страхува да не каже не каквото трябва. Мръщи се от усилието да се съсредоточи върху думите му. Хенри се засмива и я погъделичква под брадичката.

— Не гледай толкова мрачно, малка принцесо! — възкликва той. — Тези тревоги са за родителите ти, не за теб. Има достатъчно време да разбереш какъв тежък товар нося. Но повярвай в това: майка ти не може да пътува с мен, докато пише на папата и иска от него той да ми заповядва, докато пише на своя племенник императора и му казва да ме порицае. Тя се оплаква от мен на други — е, това не е лоялно, нали? Оплаква се от мен, когато се опитвам да постъпя правилно, да изпълня Божията воля! И следователно не може да пътува с мен, макар че бих искал да бъде с мен. А ти също не можеш да пътуваш с мен. Много е жестоко от нейна страна да ни разделя, за да докаже правотата си. Не е работа на жената да влиза в спорове. Много е жестоко от нейна страна да ме изпраща сам на лятно пътуване. И е погрешно от нейна страна, против Божията повеля, да се настройва против съпруга си. Трудно е — продължава кралят, самосъжалението прави гласа му по-дълбок и по-плътен. — Това е труден път за мен, без съпруга до себе си. Майка ти не мисли за това, когато се изправя срещу мен.

— Сигурна съм… — започва принцеса Мери, но баща ѝ вдига ръка, за да я накара да замълчи.

— Бъди съвсем сигурна в едно: постъпвам така, както е правилно за теб, за кралството, и за майка ти — прекъсва я той. — Изпълнявам Божията воля. Бог говори направо на кралете, знаеш ли. Така че всеки, който говори против мен, говори против волята на Самия Бог. Те всички казват това — мъжете на новото познание. Всички го пишат. Неоспоримо е. Подчинявам се на Божията воля, а майка ти заблудено следва собствената си амбиция. Но поне знам, че мога да разчитам на твоята обич и покорство. Моята малка дъщеря. Моята принцеса. Моята единствена истинска обич.

Очите ѝ се пълнят със сълзи, устната ѝ трепери; тя е разкъсвана между лоялността към майка си и въздействащото, силно очарование на баща си. Не може да оспорва авторитета му; прави реверанс на бащата, когото обича.

— Разбира се — изрича тя.

Бившият кардинал, Улзи, е починал на път за Лондон, преди да може да се изправи пред съда, точно както предрече Девата от Кент. Благодаря Богу, че ни е спестена гледката на един кардинал, изправен на съд. На братовчеда Хенри Кортни беше казано, че ще трябва да представи обвиненията в подкупничество и магьосничество; но Бог е милостив и нашето семейство няма да омърси ръцете си с кръвта му. Не бихме могли да изпратим на ешафода един кардинал, макар Том Дарси да казва, че е мажел да го направи. Тримата Болейн, братът и сестрите, танцуваха пред двора, за да отпразнуват събитието, в поетична драма, представяща прокълнатите. Изглеждаха като излезли от пъкъла с почернени със сажди лица и с пръсти като нокти на хищни птици. Бог знае какво ни чака. Улзи беше достатъчно лош, но сега съветниците на краля са семейство от нищожества, които се обличат като дяволи, за да отпразнуват смъртта на един невинен човек. Изгорете това.

Прекарваме Коледа в Гринич, както обикновено, кралят е обаятелен и царствен, както обикновено, любящ към кралицата, изпълнен с обожание към Мери, държи се с гордост и топлота със сина си, двойния херцог, младият Фицрой, херцогът на Ричмънд. Сега Фицрой е момче на единайсет години, става все по-важен, и никой, който го види, не би могъл да се усъмни, че е син на баща си; той е висок като Йорк, с медночервена коса като Тюдор, храни любовта на Плантагенетите към спорта, музиката и познанието.

Не мога да си представя какво възнамерява да прави кралят с него, освен ако не смята да го задържи в резерв като наследник, в случай, че не се сдобие с друг. Състоянието, което се харчи за домакинството и за вещите му, дори за новогодишните му подаръци, показва, че той трябва да бъде високо почитан, дори смятан за кралска особа толкова, колкото и принцеса Мери. Нещо по-лошо — означава, че кралят иска всички да бъдат наясно с това — а какво следва оттук за моята принцеса и бъдещето ѝ, остава загадка за мен. Всеки посланик в двора, всеки чуждестранен гост знае, че принцесата е единственото законно дете, дъщеря на кралицата, носи малка корона като призната дъщеря и наследница на краля. Но в същото време незаконният син на краля върви до нея като равен, облечен в златен брокат, обслужван като принц, сяда до баща си. Какво могат да заключат всички от това, освен че кралят обучава и подготвя незаконното си дете за трона? И какво ще стане с дъщеря му, ако тя няма да бъде принцеса на Уелс? И ако Хенри Фицрой е следващият крал, каква е тя?

Външно кралицата е спокойна, крие мъката си от подмяната на дъщеря си с безименно копеле. Тя заема мястото си на трона до усмихнатия си съпруг и кима на многото си приятели. Дамите от двора, от вдовстващата кралица на Франция чак до Беси Блаунт, ѝ засвидетелстват дълбоко уважение; повечето от тях проявяват към нея дори особена нежност. Всяка жена разбира, че ако един съпруг може да изостави жена си и да каже, че това е Божията воля, тогава никоя от тях никога няма да е в безопасност, дори с венчален пръстен на пръста.

Благородниците от двора са особено старателни в проявите на уважение. Не смеят да се противопоставят открито на съпруга ѝ, но начинът, по който се покланят, когато тя минава покрай тях, и се навеждат към нея да слушат, когато говори, показва на всички съзнанието им, че тя е принцеса на Испания и кралица на Англия, и нищо никога не може да промени това. Само семейство Болейн я избягват, семейство Болейн и техният сродник Томас Хауард, новият млад херцог на Норфолк — той не изпитва и помен от бащината си вярност към кралицата, а мисли единствено за собствената си растяща власт. Всички знаят, че интересите на хората от рода Хауард са обвързани с успеха на младите жени, които са довели в леглото на краля; няма значение какво мислят те за кралицата.

Те не посещават покоите на кралицата, но са навсякъде другаде из двора, сякаш това е собственият им двор, все едно великолепният дворец Гринич е жалкият малък замък Хивър. Чувам от една от придворните дами, че онази жена Болейн, Ан, заявила, че ѝ се иска всички испанци да са на дъното на морето, и че никога повече няма да служи отново на кралицата. Мисля си, че ако отказът да служи е най-тежката заплаха, която може да отправи Ан Болейн, тогава няма от какво да се боим.

Но смъртта на кардинала и господството на кликата на Хауард в двора означава, че кралят има само един добър съветник: Томас Мор. Той е до краля през целия ден, но се опитва да се прибере у дома в Сити, за да бъде със семейството си.

— Кажете на сина си, че пиша дълго есе в отговор на неговото — съобщава ми той един ден, докато върви към двора на конюшнята и вика да доведат коня му. — Предайте му, че съжалявам, задето закъснявам с отговора си. Пиша твърде много писма под диктовка на краля, за да имам време за собствени.

— Така, както той ви нарежда ли пишете всичко, или му казвате собственото си мнение? — питам любопитно.

Той ми отправя лека, уморена усмивка.

— Подбирам думите си внимателно, лейди Маргарет, както когато пиша каквото нарежда, така и когато му казвам какво мисля.

— А с Реджиналд още ли сте на едно мнение? — питам го, мислейки си как Реджиналд пътува във Франция, съветва се с духовниците, иска от тях съветите, които Томас Мор се бои да изрече в Англия.

Мор се усмихва.

— Реджиналд и аз обичаме да имаме различия относно детайлите — казва той. — Но като цяло сме на едно мнение, милейди. И докато се съгласява с мен, със сигурност ще мисля, че синът ви е много умен мъж.

* * *

Трябва да приема една нова млада жена под грижите си в домакинството на принцесата. Лейди Маргарет Дъглас, дъщерята на сестрата на краля, вдовстващата кралица на Шотландия, чийто баща е обикновен благородник. Тя беше повереница на кардинал Улзи, а сега трябва да живее някъде. Кралят избира да я настани в нашето домакинство, да живее с нашата принцеса, под моите грижи.

Приемам я с удоволствие. Тя е хубаво момиче, тази година навършва шестнайсет, отчаяно копнее да бъде в двора, нетърпелива е да порасне. Мисля си, че от нея ще излезе очарователна компаньонка за нашата принцеса, която е сериозна по природа, а понякога, в тези трудни дни, и потисната. Надявам се обаче фактът, че ми поверяват попечителството над нея да не е знак, че значимостта на принцесата намалява. Отнасям тревогите си в параклиса на кралицата, коленича пред олтара ѝ и гледам към златното разпятие, блестящо от рубини, и се моля безмълвно кралят да не е изпратил едно момиче, което е наполовина Тюдор и наполовина от обикновен произход, в дома на една принцеса, защото може един ден да изтъкне довода, че тя е същата: наполовина Тюдор, наполовина испанка, и не е наследница на престола.

Джефри пристига на кон да ме види, в здрача, сякаш не иска да го забележат. Виждам го от прозореца си, който гледа към пътя за Лондон, и слизам да го посрещна. Той предава коня си в двора на конюшнята и коленичи на калдъръма за благословията ми, а после ме придърпва в студената сива градина, сякаш не смес да говори с мен на закрито.

— Какво става? Какво се е случило? — питам го настойчиво.

Лицето му е бледо в мрака.

— Трябва да ви кажа нещо ужасно.

— Кралицата?

— Невредима, слава Богу. Но някой се е опитал да убие епископ Фишър, с отрова.

Залитам, потресена, и стисвам здраво ръката му.

— Кой би направил такова нещо? Не е възможно той да има дори един враг в света.

— Дамата — казва мрачно Джефри. — Той защитава кралицата от нея, защитава вярата си от нея и е единственият човек, който дръзва да се противопостави на краля. Тя или семейството ѝ трябва да стоят зад това.

— Не може да бъде! Откъде знаеш?

— Защото двама мъже починаха, след като ядоха от купата с овесена каша на епископа. Сам Бог спаси Джон Фишър. В онзи ден той постеше и не я докосна.

— Трудно ми е да го повярвам. Не мога да повярвам! Италианци ли станахме вече?

— Никой не може да повярва. Но някой е готов да убие един епископ, за да улесни пътя за онази жена Болейн.

— Той е невредим, Бог да го благослови, нали?

— Не е пострадал засега. Но, почитаема майко, ако тя е готова да убие един епископ, дали би дръзнала да се опита да убие една кралица? Или принцеса?

Усещам как изстивам в студената градина; ръцете ми започват да се тресат.

— Не би посмяла. Не би посегнала на живота на кралицата или на принцесата.

— Някой е отровил овесената каша на епископа. Някой се е осмелил да направи това.

— Трябва да предупредиш кралицата.

— Направих го, и казах на испанския посланик, а лорд Дарси се беше сетил за същото и дойде при мен.

— Не бива да ни виждат да заговорничим с Испания. Сега повече отвсякога.

— Искаш да кажеш, сега, когато знаем, че е толкова опасно да се противопоставяме на Ан Болейн? Сега, когато знаем, че кралят си служи със секирата, а тя си служи с отрова?

Безмълвно кимвам.

Реджиналд се прибира у дома от Падуа, носи обточената с кожа мантия на учен, с антураж от писари и учени съветници, и носи мненията на френските духовници и университети, след месеци на дебати, проучване и обсъждане. Изпраща ми кратка бележка, за да ми съобщи, че ще се срещне с краля, за да му докладва, а после ще дойде да посети мен и принцесата.