Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Пъхам я в джоба на роклята си.

— Признателна съм ви. Ще я сложа при броеницата си и ще се моля над нея.

— А аз ще се моля никога да не се наложи да я разпращам като призив за война — казва той мрачно. — Последния път, когато я раздадох на войниците си, бяхме дали клетва да умрем, за да защитим Църквата от неверниците. Дай Боже никога да не се налага да се защитаваме от ерес тук.

* * *

Лорд Дарси не е единственият ни посетител в двореца Ричмънд, докато горещото време продължава и дворът на краля се държи надалеч от собствената му столица. Елизабет, моята сродница, херцогинята на Норфолк, съпругата на Томас Хауард, идва да ни посети, носи дивеч като подарък, и много клюки.

Поднася почитанията си на принцесата, а после идва в личните ми покои. Дамите ѝ седят с моите на разстояние, тя моли две от тях да попеят. След като сме предпазени от наблюдение, а тихите ни гласове — удавени от музиката, тя ми казва:

— Блудницата Болейн е уредила брака на собствената ми дъщеря.

— Не! — възкликвам.

Тя кимва, старателно съхранявайки безстрастното си изражение.

— Тя заповядва на краля, той заповядва на съпруга ми, и никой изобщо не се допитва до мен. На практика, тя се разпорежда с мен, с мен: една Стафорд по рождение. Почакайте да чуете избора ѝ.

Покорно чакам.

— Дъщеря ми Мери трябва да се омъжи за незаконния син на краля.

— Хенри Фицрой? — питам слисано.

— Да. Милорд е във възторг, разбира се. Храни големи надежди. Не бих позволила моята Мери да бъде замесена в това за нищо на света. Следващия път, когато видите кралицата, кажете ѝ, че никога не съм се поколебавала в обичта и предаността си към нея. Годежът изобщо не е мое дело. В моите очи това е позор.

— Замесена в какво? — питам предпазливо.

— Казвам ви какво ще се случи според мен — изрича тя с бърз, ожесточен шепот. — Мисля, че кралят ще напусне кралицата, каквото и да говори този или онзи, ще я изпрати в манастир и ще се обяви за неженен.

Седя много неподвижно, сякаш някой ми съобщава за появата на нова чума на прага ми.

— Мисля, че той ще се отрече от принцесата, ще каже, че е незаконородена.

— Не — прошепвам.

— Така мисля. Мисля, че той ще се ожени за онази жена Болейн, и ако тя му роди син, той ще обяви това момче за свой наследник.

— Бракът няма да бъде валиден — казвам тихо, уповавайки се на единственото нещо, което знам.

— Естествено. Ще бъде сключен в ада, противно на Божията воля! Но кой в Англия ще каже това на краля? Вие ще го сторите ли?

Преглъщам. Никой няма да му го каже. Всеки знае какво стана с Реджиналд, когато той просто съобщи мнението на учените от френските университети.

— Той ще обезнаследи принцесата — казва тя. — Да му прости Господ. Но ако кралят не успее да се сдобие със син от онази жена Болейн, има в резерв Фицрой и ще го направи свой наследник.

— Момчето на Беси Блаунт? На мястото на нашата принцеса? — Опитвам се да говоря пренебрежително, но откривам, че е твърде лесно да ѝ повярвам.

— Той е херцог на Ричмънд и Съмърсет — напомня ми тя. — Военачалник на Севера, генерал-губернатор на Ирландия. Кралят му е дал толкова важни титли, така че защо не и Принц на Уелс сред всички други?

Знам, че това беше старият план на кардинала. Надявах се да се е провалил заедно с него.

— Никой не би подкрепил такова нещо — казвам. — Никой не би допуснал един законен наследник да бъде заместен с незаконороден.

— Кой би се противопоставил? — пита настойчиво тя. — На никого няма да му хареса, но кой ще има куража да се надигне срещу това?

Затварям очи за момент и поклащам глава. Знам, че е редно да бъдем ние. Ако някой го стори, ще трябва да бъдем ние.

— Аз ще ви кажа кой ще се вдигне, ако вие ги поведете — изрича тя с тих, пламенен шепот. — Обикновените хора и всички, готови да хванат меч по заповед на папата, всеки, който би последвал испанците, когато нахлуят в подкрепа на своята принцеса, всеки, който обича кралицата и подкрепя принцесата, и всеки Плантагенет, който се е раждал някога. Това означава почти всички хора в Англия.

Протягам ръка.

— Ваша светлост, знаете, че не мога да водя този разговор в дома на принцесата. Заради нея, а и заради себе си, нямам право да слушам такива думи.

Тя кимва:

— Но това е истината.

— Но защо онази жена Болейн би искала такъв брак? — питам я любопитно. — Вашата дъщеря Мери носи голяма зестра, а баща ѝ владее обширни земи в Англия — и всичките си арендатори. Защо онази жена Болейн би дала такава власт на Хенри Фицрой?

Херцогинята кимва.

— По-добре е за нея, отколкото другият му избор — казва. — Тя не може да понесе женитбата му с принцеса Мери. Непоносимо ѝ е да види принцесата като наследница.

— Това никога не би се случило — казвам безцеремонно.

— Кой би го спрял? — предизвиква ме тя.

Ръката ми се прокрадва към джоба ми, където държа броеницата си и емблемата на Том Дарси с петте рани на Христа под бялата роза на моя род. Дали Том Дарси би спрял това? Дали бихме се присъединили към него? Дали съм готова да избродирам този знак върху яката на сина си и да го изпратя да се бие за принцесата?

— Както и да е — заключава тя. — Дойдох да ви кажа, че не забравям обичта и предаността си към кралицата. Ако я видите, кажете ѝ, че бих направила всичко, ще направя всичко, каквото мога. Говоря с испанския посланик, говоря със сродниците си.

— Не мога да бъда част от това. Не събирам нейни поддръжници.

— Е, а би трябвало — казва безцеремонно херцогинята.

Лейди Маргарет Дъглас, племенницата на краля, дъщеря на неговата сестра, шотландската кралица, получава заповед да ни напусне, макар че тя и принцесата са станали най-верни приятелки. Няма да бъде изпратена при майка си, а ще постъпи на служба в двора, за да обслужва онази жена Болейн, като че ли тя е кралица.

Тя се вълнува при мисълта, че ще бъде в двора, надява се, че смуглата ѝ красота ще замайва главите на мъжете; брюнетките са на мода, черната коса и маслинената кожа на онази жена Болейн са предмет на възхищение. Но ѝ е омразна мисълта да служи на жена с неблагороден произход: вкопчва се в принцеса Мери и ме прегръща здраво, преди да се качи в кралската баржа, която идва да я отведе.

— Не знам защо не мога да остана с вас! — възкликва тя.

Вдигам ръка за сбогом. Аз също не знам.

* * *

Трябва да подготвям лятна сватба, и отклонявам вниманието си от страховете си за принцесата, за да напиша договорите и да се споразумея за условията със същата радост, с която бера цветята, за да плета гирлянди за булките. Моята внучка, Катерина, най-голямата дъщеря на Монтагю, е едва десетгодишна, но аз се радвам, че съм ѝ намерила Франсис Хейстингс. Сестра ѝ Уинифред е сгодена за брат му Томас Хейстингс, така че състоянията ни са стабилно и сигурно свързани с едно издигащо се семейство; бащата на момчетата, мой сродник, току-що е удостоен с графска титла. Провеждаме хубава годежна церемония и сватбено пиршество за двете малки момичета, а принцеса Мери се усмихва, когато двете двойки се задават по пътеката към олтара, хванати за ръце, сякаш тя е тяхната по-голяма сестра и се гордее с тях не по-малко от мен.

Тази Коледа не носи много радост, нито за принцесата, нито за майка ѝ, кралицата. Дори баща ѝ, кралят, изглежда, не е щастлив; организира изключително пищно празненство в Гринич, но хората казват, че дворът е бил весел, когато кралицата е била на трона, а сега той е тормозен от жена, която не може да бъде удовлетворена и не му доставя удоволствие.

Кралицата е в Мор, добре обслужвана и почитана; но сама. На нас с принцеса Мери ни е наредено да отидем в Болийо в Есекс, и прекарваме коледното празненство там. Правя дванайсетте коледни дни възможно най-весели за нея; но по време на цялото веселие, танците, маскирането и пируването, внасянето на бъдника и издигането на коледния венец, знам, че Мери тъгува за майка си и се моли за баща си, и че тези дни навсякъде в Англия има твърде малко радост.

Лятото е прекрасно и подранило, прекрасно, сякаш самата околност е искала да накара всички да запомнят това време. Всяка сутрин по реката се стели перлена мъгла, която крие тихо плискащата се вода, а патиците и гъските се издигат от нея, пляскайки бавно с криле.

Когато слънцето се издига, горещината прогаря мъглата, прогонва я и оставя тревата искряща от роса, всяка паяжина прилича на дантела с диаманти. Сега усещам влажния мирис на зеленикавите речни води, а понякога, ако седя много неподвижно на кея, загледана надолу през плаващите водорасли и туфите благоуханна водна мента, виждам пасажи от малки рибки и силуетите на пъстърви.

В крайречните ливади, спускащи се надолу от двореца към реката, кравите газят до колене в гъстата, тучна трева, осеяна с ярки жълтурчета, и леко размахват опашки, за да се пазят от мухите, които бръмчат около тях. Обзети от любовно настроение, вървят рамо до рамо с бика, а теленцата се клатушкат на нестабилните си крака след майките си.

Първо пристигат черните бързолети, после горските лястовици, а след това — градските лястовици и скоро по всяка стена на двореца закипява трескава строителна работа и преустройване на онези малки купички от кал, техните гнезда. Цял ден птиците прелитат от реката до стрехите, като спират само да почистят с клюн перата си върху покривите на конюшните, хубави като малки монахини в черно-бялата си окраска. Когато родителите прелитат покрай гнездата, новоизлюпените пиленца подават главици и крякат с широко отворени жълти клюнове.

Изпълнени с радостта на сезона, донасяме майското дърво и си устройваме танци в гората, регати с гребни лодки и състезания по плуване. Придворните се увличат по риболова, всеки млад мъж носи въдица, палим голям огън край реката, където готвачите потапят улова в кипящо масло в котлета, сложени в пепелта, и поднасят рибата още съвсем гореща. Щом слънцето се спусне ниско, а малката сребриста луна изгрее, излизаме с баржите и музикантите ни свирят, а музиката се носи над водата, докато небето придобие прасковен оттенък, а реката се превърне в пътека от розовозлатисто, която може да ни отведе навсякъде, и ни се струва, че приливът ще ни отвлече надалече.

Прибираме се по здрач, пеейки тихо със свирача на лютня, без факли, така че сивият цвят на здрача поляга върху реката, а прилепите, които се стрелкат над сребристата река, не се смущават, и тогава чувам барабан, отмерващ ритъма на гребците, да отеква през водата като далечна топовна стрелба, и виждам баржата на Монтагю с факли по цялата ѝ дължина да се задава бързо към нас.

Нашите баржи спират на кея, аз нареждам на принцеса Мери да влиза в двореца, като си мисля, че ще се срещна с Монтагю насаме, но сега, за първи път, тя не прави гримаса на нацупено дете, тръгвайки бавно да изпълни нареждането ми. Спира, поглежда ме в лицето и казва:

— Скъпа моя, моя най-скъпа лейди Маргарет, мисля, че е редно да се срещна със сина ви. Мисля, че е редно той да съобщи на двете ни онова, което е дошъл да каже на вас. Време е. Аз съм на шестнайсет години. Достатъчно голяма съм.

Баржата на Монтагю е на кея; чувам тракането на мостчето зад мен и стъпките на гребците, докато се подреждат, вдигайки за почест веслата си.

— Имам смелост да чуя всичко — заявява тя. — Каквото и да има да каже той.

— Нека разбера какво става, и веднага ще дойда да ви кажа — опитвам се да спечеля време. — Достатъчно голяма сте. Време е. Но… — млъквам, без да довърша, правя малък жест, сякаш за да кажа: толкова сте дребна, толкова сте крехка, как ще понесете лошите новини?

Тя вдига глава, изпъва рамене. Тя е дъщеря на майка си, личи и по начина, по който се подготвя за най-лошото.

— Мога да понеса всичко — казва. — Мога да понеса всяко изпитание, което Бог ми изпрати. Така съм възпитана; вие сама ме научихте на това. Кажете на сина си да дойде и да докладва на мен, неговия бъдещ суверен.

Монтагю застава пред нас, покланя се на двете ни, и чака, като мести поглед от едната към другата: майката, на чиято преценка се доверява, и младата кралска особа, поверена на грижите ми.

Тя му кимва, сякаш вече е кралица. Обръща се и сяда в малката беседка, която сме построили — място, на което влюбени могат да се наслаждават на реката в сянката на розов храст и орлови нокти. Седи, сякаш това е трон, а цветята, които пускат уханието си в нощния въздух, са брокатеният ѝ балдахин.