Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Можете да ми кажете, лорд Монтагю. Какви мрачни вести имате, че пристигате от Лондон с толкова бързо движещи се весла и толкова силно биещ барабан? — А когато го вижда да хвърля поглед към мен, повтаря: — Можете да ми кажете.

— Лоши новини. Дойдох да съобщя на почитаемата си майка.

Почти без да мисли, той смъква шапката си и пада на едно коляно пред нея, сякаш тя е кралица.

— Разбира се — казва тя овладяно. — Разбрах го в мига щом видях баржата ви. Но можете да кажете и на двете ни. Не съм дете, не съм и глупачка. Зная, че баща ми предприема действия срещу Светата църква, и трябва да узная какво се е случило, лорд Монтагю, помогнете ми. Бъдете ми добър съветник, и ми кажете какво се е случило.

Той вдига поглед към нея, сякаш би искал да може да ѝ спести това. Но ѝ казва просто и тихо:

— Днес Църквата се предаде на краля. Един Господ знае какво ще се случи. Но от днес кралят лично ще управлява Църквата. Папата няма да има власт в Англия. Тук той не е нещо повече от епископ, епископът на Рим — поклаща невярващо глава, докато изрича тези думи. — Папата е отхвърлен от краля, над краля стои единствено Бог, под него е Църквата. Томас Мор върна лорд-канцлерския печат, оттегли се от поста си и се върна у дома.

Тя разбира, че майка ѝ е изгубила истински приятел, а баща ѝ — последния човек, който би му казал истината. Мълчи, докато попива в ума си новината.

— Кралят е превърнал църквата в свое владение? — пита. — Цялото ѝ богатство? И нейните закони и съдилища? Това означава да превърне Англия изцяло в свое лично владение.

Нито аз, нито синът ми можем да възразим.

— Наричат това „подчиняване на духовенството“ — казва той тихо. — Църквата не може да създава закони, Църквата не може да осъжда ереста. Църквата не може да изпраща част от богатствата си в Рим и не може да приема нареждания от Рим.

— За да може кралят сам да се произнесе по въпроса за брака си — казва принцесата. Осъзнавам, че е мислила задълбочено върху това, и че майка ѝ сигурно ѝ е разказала множеството хитроумни мерки, които кралят и новият му съветник Томас Кромуел са предприели.

Мълчим.

— Сам Иисус е наредил на своя апостол Петър да управлява Църквата — отбелязва тя. — Зная това. Нима Англия ще прояви непокорство към Иисус Христос?

— Това не е нашата битка — прекъсвам я. — Това е въпрос за духовниците. Не е работа за нас.

Сините ѝ очи, наследени от Йорк, се обръщат към мен, сякаш се надява, че ще кажа истината, но знае, че няма да го направя.

— Наистина го мисля — настоявам. — Това е важен въпрос. Кралят и Църквата трябва да го решат. Светия Отец ще възрази, ако сметне за необходимо. Право на краля е да приема съвети и да предяви желанията си така, както смята за най-добре. Право на духовниците в парламента е да отговорят на краля. Томас Мор трябва да заговори открито, Джон Фишър ще проговори открито, собственият ви възпитател Ричард Федърстън е проговорил открито, това е работа на мъжете, на епископите и архиепископите. Не наша.

— О, те проговориха — казва Монтагю с горчивина. — Духовниците проговориха веднага. Повечето от тях се съгласиха без възражения, а когато се стигна до гласуване, не се явиха. Точно затова Томас Мор си отиде у дома в Челси.

Малката принцеса се надига от градинската пейка и Монтагю се изправя на крака. Тя не поема предложената от него ръка, а се обръща към мен.

— Ще отида в параклиса си и ще се моля — казва. — Ще се помоля за мъдрост, която да ме направлява в тези трудни дни. Иска ми се да знаех как е редно да постъпя.

За момент тя мълчи, като гледа и двама ни.

— Ще се помоля за домашните си учители и за епископ Фишър. Ще се помоля и за Томас Мор — казва тя. — Мисля, че той е човек, който няма съмнения как е редно да постъпи.

Това беше краят на нашето безгрижно лято, а също и краят на хубавото време, защото докато в личния си параклис принцесата, прехвърляйки мънистата на броеницата си, се молеше на свети Джуд, светецът покровител на изгубилите надежда и отчаяните, назовавайки майка си, епископ Фишър и Томас Мор, облаци се понесоха нагоре по долината, затъмнявайки реката, а после заваля с едрите, тежки капки, предвещаващи лятна буря.

Лошото време продължи цели седмици, тежки облаци легнаха над града, хората ставаха раздразнителни, жегата ги изтощаваше. Нощем, когато облаците се разнасяха, вместо познатите звезди поредица пламтящи комети упорито пресичаха небето. Хората, които наблюдавали обърканите звезди, твърдяха, че видели знамена и флагове и непогрешими знаци за война. Един от някогашните приятели на Реджиналд, един от картузианските монаси, казал на изповедника ми, че ясно видял пламтящо червено кълбо да виси над тяхната църква и от това разбрал, че върху тях ще се стовари гневът на краля, задето са опазили пророчеството и са скрили ръкописа.

Рибарите, които дойдоха до кея с прясна пъстърва за домакинството, казаха, че улавяли мъртъвци в мрежите си, толкова много мъже се хвърляли в придошлите води на необичайно високите приливи.

— Еретици — каза един, — защото Църквата ще ги изгори, ако не се удавят сами. Томас Мор ще се погрижи за това.

— Вече не — каза другият. — Защото самият Мор ще бъде изгорен, а еретиците са в безопасност в Англия сега, когато блудницата на краля е лутеранка. Онези, които се давят в новия прилив, са хората, които обичат старите порядки, които се молят на Светата Дева и почитат кралицата.

— Достатъчно говорихте и двамата — казвам, спирайки за миг до кухненската врата, докато готвачката си избира риба от кошниците. — Не искаме никакви такива приказки в това домакинство. Вземете си парите и си вървете, и не идвайте отново, иначе ще докладвам за вас.

Мога да накарам мъжете пред вратата да замълчат, но всеки мъж, жена и дете по лондонския път, който мине покрай дома ни и се отбие за безплатната храна, раздавана в края на всяко хранене, носи една или друга история, и във всички тях се повтаря един и същ злокобен мотив.

Говорят за чудеса, за пророчества. Вярват, че кралицата получава всекидневни съобщения от своя племенник императора, в които той ѝ обещава да я защити, и чакат всеки миг на разсъмване по Темза да доплава испанска флотилия. Не знаят със сигурност, но чули от някого, че папата се допитва до съветниците си, за да измисли компромис, защото се страхува, че християнските крале ще се спречкат по този въпрос, докато турчинът е пред портите на християнския свят. Не знаят, но всички сякаш са единодушни, че кралят приема съвети единствено от семейство Болейн и от техните правници и духовници, а те му разказват ужасни лъжи: че единственият начин да осъществи желанията си е да ограби Църквата, да отхвърли обета си, даден при коронацията, да разкъса самата Магна Харта и да се държи като тиранин, и да се изправи срещу всички, които казват, че не може да постъпи така.

Никой не знае нищо със сигурност; но знаят много добре, че предстоят опасни времена, че мирисът на опасност витае във въздуха и че всеки път, щом изтътне гръмотевица, някой някъде в Англия, казва: „Чуйте! Това топове ли бяха? Дали войната не започва отново?“

Онези, които не се страхуват от война, се боят, че мъртвите ще се надигнат от гробовете си. Плитките гробове при Бозуърт, при Тоутън, при Сейнт Олбънс, при Тоустър бълват трофеи от сребро и злато, емблеми и предмети за спомен, гербове и копчета от ливреи. Сега се говори, че покоят е напуснал дори притихналата земя на тези бойни полета, сякаш гробовете са били тайно разровени в тъмнината, а мъжете, загинали за фамилията Йорк, се изправят, освободени от влажната пръст, изтупват от себе си полепналата почва, събират старите си войски, и се връщат да се бият отново за своята принцеса и за своята Църква.

Някакъв глупак идва до вратата на конюшнята и разправя на конярите, че видял как брат ми, с главата му отново на раменете, красив, какъвто беше като момче, чука на вратата на Тауър и моли да влезе обратно вътре. Според твърденията Едуард извикал, че Злокобният Кърт — кралят на Англия, приел образа на коварно, мрачно животно — се е промъкнал на трона му; и че това е неговото време. Дракон, лъв и вълк ще трябва да се вдигнат, за да го победят, и драконът ще бъде императорът на Рим, вълкът ще бъдат шотландците, а лъвът ще бъде нашата собствена истинска принцеса която, като момиче от приказка, ще трябва да убие злия си баща, за да освободи майка си и страната си.

— Изведете този коварен, сквернословещ стар клюкар и го хвърлете да се охлади в реката — казвам кратко. — А после го заключете в помещението на стражите и попитайте херцога на Норфолк какво иска да направим с него. И се погрижете всички да узнаят, че никога повече не искам да чувам и дума за лъвове, къртици или пламтящи звезди.

Говоря с такава студена ярост, че всички ми се подчиняват; но същата нощ, докато затварям капаците на прозореца в спалнята си, виждам над покрива на собствения ни дворец една пламтяща звезда, като синьо разпятие, над спалнята на принцесата, сякаш свети Джуд, светецът на изгубените каузи, спуска над нея светещ знак на надежда.

Монтагю и Джефри ме молят да се срещна с тях в лондонската ни къща, Л’Ербер, и аз се извинявам пред принцесата, че трябва да се видя с лекар, да купя по-топли гоблени за стените на двореца, и да ѝ взема зимна наметка.

— Ще се виждате ли с някого в Лондон? — пита тя.

— Може да видя синовете си — казвам.

Тя хвърля поглед наоколо, за да се увери, че не могат да ни подслушат и прошепва:

— Мога ли да ви дам едно писмо за майка ми? — прошепва.

Поколебавам се само за миг. Никой не ми е казал дали принцесата и майка ѝ може да си разменят писма, но пък и никой не го е забранил.

— Искам да ѝ пиша и да знам, че никой друг няма да прочете писмото ми — казва тя.

— Да — обещавам. — Ще се опитам да ѝ го занеса.

Тя кимва и отива в личния си кабинет. Малко по-късно излиза с писмо без име отпред и без печат отзад и ми го дава, а после пита:

— Как ще го предадете в ръцете ѝ?

— По-добре да не знаете — казвам, целувам я, минавам през градините и слизам на кея.

Вземам нашата баржа надолу по реката до стъпалата при Лондонския мост и тръгвам пеш през града, заобиколена от личните си стражи, към лондонския си дом.

Струва ми се, че е минало много време, откакто подрязвах лозата и се надявах на английско вино. Беше слънчев ден, когато Томас Болейн ме предупреди за опасността, в която братовчед ми, Бъкингамският херцог, се втурваше стремително. Почти ми идва да се разсмея на страхливата предпазливост на Болейн сега, когато си помисля колко високо се издигна той, и в колко по-голяма опасност сме всички като резултат от собствената му амбиция — макар че тогава, по онова време, той ме предупреждаваше да овладея своята. Кой би си помислил, че един Болейн може да стане съветник на краля? Кой би си помислил, че дъщерята на моя управител ще представлява заплаха за кралицата на Англия? Кой би и сънувал, че един крал на Англия ще отхвърли законите на страната и самата Църква, за да вкара такова момиче в леглото си?

Джефри и Монтагю ме чакат в личните ми покои, където в огнището гори хубав огън, а в каната има греян ейл с подправки. Къщата ми се поддържа както трябва, макар да съм тук съвсем рядко. С леко одобрително кимване отбелязвам, че всичко е съвсем наред, а после се настанявам в големия стол и оглеждам внимателно двамата си синове.

Монтагю изглежда далеч по-възрастен от четиридесетте си години. Задачата да служи на този крал, докато той крачи решително надолу по грешния път против желанията на своя народ, против истината на своята Църква, против съветите на своите съветници, изцежда най-големия ми син. Изтощава го.

Джефри процъфтява в това тежко време. Той е там, където обича да бъде, в центъра на събитията, стреми се към нещо, в което вярва, обсъжда и най-дребните детайли, защитава най-великите принципи. Изглежда, че той служи на краля в парламента, носи сведения на хитрия служител на краля, Томас Кромуел, бъбри с мъже, дошли от провинцията, озадачени и неспокойни, без никаква представа от онова, което се случва в двора, среща се с нашите приятели и сродници от Тайния съвет и говори в полза на кралицата винаги, когато може. Джефри обича да спори; трябваше да го изпратя да стане адвокат, и тогава може би щеше да се издигне толкова високо, колкото Томас Кромуел, чийто план е да настрои парламента против свещениците и така да всее разделение помежду им и да ги съсипе.

Двамата коленичат, аз слагам ръка върху главата на Монтагю и го благославям, а после отпускам длан върху главата на Джефри. Косата му е все така жилава и отскача под дланта ми. Когато беше бебе, имах навик да прокарвам пръсти през косата му, за да видя как се повдигат къдриците. Винаги е бил най-красивият от децата ми.