Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Нашият братовчед Хенри Кортни се е срещал с нея, а съпругата му, Гъртруд, се молила с нея — казва ми Монтагю.

— Къде е тя сега? — питам.

— Отседнала е в абатството „Сион“ — казва Джефри. — Проповядва пред братята картузианци, има видения и разбира повече, отколкото едно обикновено селско момиче би могло да знае. Но точно сега е в параклиса ти. Иска да говори с теб.

Хвърлям поглед към Монтагю. Той кимва окуражително:

— Тя не е под подозрение — казва. — Говорила е с всички в двора.

Надигам се от стола си, тръгвам пред тях по коридора и излизам до личния си параклис отстрани на сградата. Свещите на олтара са запалени, както винаги. Една свещ гори ярко в чаша от червен венециански кристал пред паметната плоча на съпруга ми. Уханието на църквата — полъх на тамян, сух мирис като от листа, тънките стълбчета дим от свещите — ми действа успокоително. Триптихът над олтара блести от позлата, а детето Христос се усмихва надолу към мен, когато тихо влизам в топлата тъмнина, покланям се и докосвам челото си със светена вода, правейки кръстния знак. Една слаба и стройна фигура се надига от мястото си отстрани в помещението, кимва с глава към олтара, сякаш поздравява приятел, а после се обръща и ми прави реверанс.

— Радвам се да ви срещна, ваше благородие, защото вие вършите Божие дело, като пазите наследницата на Англия, която ще бъде кралица — казва тя простичко, с мек провинциален акцент.

— Аз съм настойница на принцеса Мери — казвам предпазливо.

Тя пристъпва към мен в светлината на свещите. Облечена е в одеждите на бенедиктинския орден: расо от небоядисана вълна в бежов цвят, завързано на кръста с мек кожен колан. Наметало от проста сива вълна върху расото се спуска до земята отпред и отзад, а косата ѝ е изцяло покрита от забрадка и воал, които засенчват загорялото ѝ лице и кафявите ѝ, честни очи. Прилича на обикновено селско момиче, а не на пророчица.

— Небесната Майка ми нареди да ви съобщя, че принцеса Мери ще се възкачи на трона. Независимо какво ще се случи, трябва да я уверите, че това ще стане.

— Откъде знаете това?

Тя се усмихва, сякаш знае, че десетки млади жени, изглеждащи точно като нея, работят за мен на полето, в мандрите или в пералните помещения на многобройните ми къщи.

— Бях обикновено момиче — казва тя. — Точно каквато ви изглеждам. Обикновено момиче като Марта в свещения разказ. Но Бог в мъдростта Си ме призова. Потънах в дълбок сън и говорих за неща, които не можех да си спомня, когато се събудих. Един път говорих на различни езици в продължение на девет дни, без да ям или да пия, като човек, който спи, но е буден на небесата.

— После започнах да чувам гласа си и да разбирам какво казвам, и знаех, че е вярно. Господарят ми ме заведе при свещеника и той повика изтъкнати мъже да ме видят. Те ме прегледаха, господарят ми и моят свещеник, и архиепископ Уоръм, и доказаха, че изричам Божието слово. Бог ми повелява да говоря с мнозина велики мъже и жени, и никой не ме е опровергал, и всичко, което съм казвала, винаги се е сбъдвало.

— Разкажете на нейно благородие за предсказанията си — подтиква я Джефри.

Тя му се усмихва и аз виждам защо хората я следват с хиляди, защо хората я слушат. Усмивката ѝ е сладка, но и изпълнена с огромна увереност. Да видиш тази усмивка означава да ѝ повярваш.

— Казах на кардинал Улзи право в лицето, че ако помогне на краля да изостави съпругата си, ако подкрепи плана на краля да се ожени за мистрес Ан Болейн, тогава ще бъде напълно съсипан и ще умре болен и сам.

Джефри кимва.

— И това се случи.

— За нещастие на кардинала, това се случи. Трябваше да каже на краля, че не бива да изоставя съпругата си. Предупредих архиепископ Уоръм, че ако не се обяви открито в защита на кралицата и нейната дъщеря принцесата, ще умре болен и сам, и клетникът, горкият грешник, той също си отиде от нас, точно както предвидих. Предупредих лорд Томас Мор, че трябва да прояви смелост и да говори с краля, да му каже, че трябва да живее със съпругата си, кралицата, и да постави дъщеря си, принцесата, на престола. Предупредих Томас Мор какво ще стане, ако не заговори открито, и това тепърва ще се случи.

Тя изглежда дълбоко разстроена.

— Защо, какво ще се случи на Томас Мор? — питам много тихо.

Тя ме поглежда, а кафявите ѝ очи са потъмнели от скръб, сякаш е чула произнесена присъда.

— Бог да пази душата му — казва тя. — Аз също ще се моля за него. Бедният човек, бедният грешник. Говорих и със сина ви Реджиналд, и му казах, че ако е смел, по-смел, отколкото е бил всеки друг, храбростта му ще бъде възнаградена и той ще заеме мястото, на което е роден да бъде.

Хващам я под ръка и я отвеждам далече от двамата си сина.

— И кое е това място? — прошепвам.

— Той ще се издигне в йерархията на Църквата и ще го нарекат папа. Ще бъде следващият Свят Отец и ще види принцеса Мери на престола на Англия, а истинската религия — възстановена като единствената религия на Англия.

Не мога да го отрека: именно за това съм мислила и съм се молила.

— Знаете ли това със сигурност?

Тя среща погледа ми с такава спокойна увереност, че не мога да не ѝ повярвам.

— Бях удостоена с честта да получа видения. Бог ме удостои с правото да видя бъдещето. Кълна ви се, че видях всичко това да се случва.

Не мога да не ѝ повярвам.

— И как принцесата ще се възкачи на престола?

— С ваша помощ — казва тя тихо. — Самият крал ви е определил да я пазите и подкрепяте. Трябва да направите това. Никога не я оставяйте. Трябва да я подготвите да заеме трона, защото, повярвайте ми, ако не се върне при съпругата си, кралят няма да царува дълго.

— Не мога да слушам такива неща — казвам безцеремонно.

— Не ги съобщавам на вас — казва тя. — Изричам думите от видението си, а вие можете да слушате или не, както желаете. Бог ми каза да проговоря, гласно; това ми е достатъчно.

Тя прави пауза.

— Не ви казвам нищо, което да не съм казала на самия крал — напомня ми. — Заведоха ме при него, за да може да узнае какви са виденията ми. Той спореше с мен, каза ми, че греша; но не ми нареди да мълча. Аз ще говоря, а който иска да научи истината, може да слуша. Онези, които искат да останат в мрак, криволичещи из пръстта като Кърта, могат да го сторят. Бог ми каза, а аз казах на краля, че ако напусне съпругата си, кралицата, и се ожени привидно за коя да е жена, тогава няма да живее нито ден, нито час след мнимата си сватба.

Тя кимва, поглеждайки ужасеното ми лице.

— Казах тези думи на самия крал, а той ми благодари за съвета и ме изпрати да си вървя у дома. Позволено ми е да говоря такива неща, защото те са Божие слово.

— Но кралят не се отклони от пътя си — посочвам. — Може да е слушал, но не се върна при нас.

Тя свива рамене.

— Той трябва да постъпи, както смята за уместно. Но аз го предупредих за последствията. Денят ще дойде, а когато дойде този ден, вие трябва да сте готова, принцесата трябва да бъде готова, а ако тронът не ѝ бъде предложен, тя ще трябва да си го вземе — клепачите ѝ потрепват, и за момент виждам само бялото на очите ѝ, сякаш всеки момент ще припадне. — Ще трябва да язди коня си начело на своите войници, ще трябва да укрепи дома си. Ще влезе в Лондон на бял кон, а народът ще я приветства — тя примигва, и лицето ѝ изгубва унесеното си, сънливо изражение. — А вашият син — тя кимва с глава към Монтагю, който чака в дъното на параклиса, — ще бъде до нея.

— Като неин военачалник?

Тя ми се усмихва.

— Като принц-консорт — думите ѝ се отронват в глъхнещата тишина на параклиса. — Той е бялата роза, във вените му тече кралска кръв, сродник е на всеки херцог в кралството, той е пръв сред равни, ще се ожени за нея и ще бъдат короновани заедно.

Зашеметена съм. Извръщам се от нея, а Монтагю веднага идва до мен.

— Отведи я — нареждам. — Казва твърде много. Изрича опасни истини.

Тя се усмихва, напълно невъзмутима.

— Не говорете за синовете ми — нареждам ѝ. — Не говорете за нас.

Тя свежда глава, но не обещава.

— Ще я отведа обратно в „Сион“ — предлага Джефри. — В абатството са много впечатлени от нея. Разучават заедно с нея стари документи, легенди. А стотици хора идват до вратите на абатството да ѝ поискат съвет. Тя им казва какво е вярно. Говорят за пророчества и проклятия.

— Е, не и ние — заявявам. — Ние никога не говорим за такива неща. Никога.

Тежко е утрото, когато се връщам от Лондон и съобщавам на принцесата, че баща ѝ заминава на голям съвет във Франция през октомври и взема двора си; но не и нея.

— По-късно ли ще го последвам? — пита тя с надежда.

— Не — казвам. — Не, няма да го последвате. А майка ви, кралицата, също няма да присъства.

— Баща ми взема само свитата си?

— Главно благородници — опитвам се да печеля време.

— Дамата отива ли?

Кимвам.

— Но кой ще я посрещне? Нали не френската кралица?

— Не — казвам неловко. — Кралицата не желае да я види, защото е родственица на майка ви. Сестрата на краля също не желае. Така че нашият крал ще трябва да се срещне с френския крал сам, а мистрес Болейн ще остане в нашата крепост в Кале и дори няма да влезе във Франция.

Тя изглежда озадачена от тази странна уговорка, както всъщност би бил всеки.

— А спътниците на баща ми?

— Обичайната свита — казвам смутено. После се налага да кажа истината пред бледото ѝ, обидено лице. — Взема Ричмънд.

— Ще заведе във Франция момчето на Беси Блаунт, но не и мен?

Кимвам мрачно.

— А херцогът на Ричмънд ще остане на посещение във Франция.

— На кого ще гостува?

Това е ключовият въпрос. Би трябвало да гостува на метресата на френския крал. Би трябвало да бъде настанен в домакинство с незаконородени благородници. Би трябвало да бъде събран в двойка с някого, като равен с равен, точно както ние изпращаме момчетата си да служат в къщите на нашите братовчеди и приятели, за да могат да научат мястото си в едно домакинство, равно на тяхното. По всички правила на благоприличието Ричмънд би трябвало да отиде в домакинство, съответстващо на неговото: къщата на незаконния син на някой благородник.

— Отива в свитата на краля — изричам през стиснати зъби. — А синът на краля на Франция ще дойде да отседне в нашия двор.

Не бих помислила, че е възможно лицето ѝ да стане още по-бяло, а ръката ѝ пропълзява към корема, сякаш е почувствала внезапно присвиване.

— В такъв случай той отива като принц — казва тя тихо. — Пътува с баща ми като принц на Англия, отсяда при френския крал като признат наследник; но аз съм оставена у дома.

Няма нищо за казване. Тя ме поглежда, сякаш се надява, че ще ѝ възразя.

— Родният ми баща иска да ме превърне в нищожество, сякаш никога не съм се раждала. Сякаш никога не съм живяла.

След този разговор замлъкваме. Мълчим, когато кожухарят от Лондон донася на Мери зимната ѝ наметка и ни казва, че кралят изпратил човек при кралицата да поиска накитите ѝ, за да ги носи лейди Ан в Кале. Кралицата първо отказала да ги предаде, после обяснила, че това са испански накити, след това заявила, че са нейни собствени накити, подарени ѝ от любящия ѝ съпруг, а не част от кралската съкровищница; а сетне, най-накрая победена, ги изпратила на краля, за да му покаже, че се покорява на волята му.

— Той иска ли моите? — пита ме Мери горчиво. — Имам броеница, която беше кръщелен подарък; имам златната верижка, която той ми подари миналата Коледа.

— Ако поиска, ще ги изпратим — казвам спокойно, давайки си сметка, че слугите слушат. — Той е кралят на Англия. Всичко е негово.

Докато си тръгва, обезсърчен от мрачното ни безразличие пред историята за накитите, кожухарят допълва, че Дамата не постигнала пълен успех, защото изпратила шамбелана си да вземе баржата на кралицата и той я отмъкнал от въжетата, привързващи я към кея, и поръчал да махнат от нея красивите резбовани нарове, да ги изгорят, а на тяхно място да гравират герба на Ан със сокола. Но очевидно тази стъпка дошла твърде много на краля. Той възроптал, че нейният шамбелан изобщо не е бивало да прави такова нещо, че баржата на Катерина била нейна собственост, че не е трябвало да ѝ я отнемат, и онази жена Болейн била принудена да се извини.

— Но какво иска той? — пита ме настойчиво кожухарят, сякаш имам отговор. — Какво иска той, в името Божие? Как така е редно и правилно тя да вземе накитите на старата дама, но не и баржата ѝ?

— Няма да я наричате „старата дама“ в къщата ми — изсъсквам му. — Тя е кралицата на Англия, и винаги ще бъде.