Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Ваша светлост.

Покланя се.

— Лорд Джон.

— Току-що пристигнах от Лондон. От кръщението на принцеса Елизабет.

Кимвам, без да коментирам, и си мисля, че едва ли се е веселил добре на угощението за кръщенето, защото изглежда унил и нещастен.

— Секретарят на краля, Томас Кромуел, самият Кромуел, ми нарежда да взема описа с накитите на принцесата.

Повдигам вежди.

— Защо Томас Кромуел ще иска опис на накитите на принцесата?

Той помълчава за миг.

— Той е началник на хранилището за скъпоценности, а заповедта е от краля. Сам поиска това от мен. Не можете да го оспорвате.

— Не мога — съгласявам се. — Не бих го сторила. И затова трябва да ви съобщя със съжаление, че опис не съществува.

Той явно отбелязва за себе си, че ще му създам затруднения.

— Трябва да има.

— Няма.

— Но как можете да знаете, че всичко е на сигурно място?

— Защото аз лично изваждам накитите ѝ, когато ги поиска, а след това ги прибирам обратно. Тя не е златар, който трябва да държи опис на стоките си. Тя е принцеса. Има накити, както има ръкавици. Или дантели. Нямам и опис на ръкавиците. Нямам регистър на дантелите.

Той изглежда напълно объркан.

— Ще му съобщя — казва.

— Направете го.

Но не очаквам да се свърши с това, и наистина е така.

— Томас Кромуел казва, че трябва да направите опис на накитите на принцесата — казва ми горкият Джон Хъси няколко дни по-късно.

Съпругата му, минавайки покрай нас по стълбите, поклаща презрително глава и промърморва нещо под нос.

— Защо? — питам.

Той изглежда объркан.

— Не ми каза защо. Просто каза, че трябва да се направи. Следователно трябва да се направи.

— Много добре — казвам. — Подробен опис ли? На всичко? Или само на най-хубавите бижута?

— Не знам! — възкликва той нещастно, но после се овладява. — Подробен опис. Опис на всичко.

— Ако трябва да се направи подробно, както желае мастър Кромуел, тогава по-добре да го направите с мен, и да доведете двама от писарите си.

— Много добре — казва той. — Утре сутринта.

Преглеждаме гардероба на принцесата и отваряме всички кожени кесийки с нанизите от перли и красивите брошки.

А през това време Томас Кромуел прави друг опис. Неговите агенти кръстосват из страната, като проучват богатствата на манастирите, проучват с какво разполагат и къде се пазят техните съкровища. Никой — нито тук, сред ковчежетата на принцесата, нито в манастирите, не обяснява с каква цел се прави това. Изглежда, че мастър Кромуел е човек, който проявява голям интерес към стойността на чуждите вещи.

Не мога да кажа, че съм много по-отзивчива от манастирите, които се позовават на светостта си и крият съкровищата си. Всъщност, протакам ден след ден изготвянето на описа. Изваждаме всички малки ковчежета, лишени от стойност неща, които тя пази от детството си, сбирка от мидени черупки от брега в Доувър, няколко изсушени плодчета, нанизани на копринен конец. Грижливо съставяме списък на изсушени цветя. Диамантената брошка от император Карл изниква като малък призрак от времето, когато тя беше наследницата на краля и двама от най-великите принцове на Европа бяха предложени за нейни съпрузи. От малки кутии в дъното на шкафовете изваждам закопчалката на един колан, и катарама с липсваща втора част. Тя има прекрасни броеници, нейната набожност е добре известна, има десетки златни разпятия. Изваждам всичките, и малките корони-играчки, направени от златна тел и стъкло, и карфиците със сребърни главички, и гребените от слонова кост, и две ръждясващи конски подкови за късмет. Описваме иглите ѝ за коса, комплект клечки за зъби от слонова кост и сребърен гребен за въшки. Описвам в подробности всичко, което намирам, и карам лорд Джон да се погрижи неговият писар да го препише в описа си, който продължава страница след страница, всяка подписана с инициалите на двама ни. Нужни са цели дни, преди да приключим и съкровищата на принцесата, големи и малки, са вече разпрострени по всички маси в съкровищницата, и всичко, до най-малката карфица, е описано.

— Сега трябва да опаковаме тези неща и да ги предадем на Франсис Елмър в личния кабинет на краля — казва лорд Джон. Изглежда изтощен. Не съм изненадана. Беше отегчителна и безсмислена работа, и дълго, дълго протакана от мен.

— О, не, не мога да направя това — казвам простичко.

— Но именно затова направихме описа!

— Не затова направих описа. Направих описа, за да се подчиня на нарежданията на краля, предадени ми от мастър Кромуел.

— Е, сега той ми поръчва да ви кажа да дадете скъпоценностите на мистрес Елмър.

— Защо?

— Не зная защо!

Прозвучава като рев на ранен бик.

Поглеждам го спокойно. И двамата знаем защо. Жената, която нарича себе си кралица, е решила да вземе накитите на принцесата и да ги даде на незаконородената си дъщеря. Сякаш една коронка с диаманти, достатъчно малка, за да бъде завързана върху главата на бебе, може да преобрази едно заченато в грях дете в принцеса на Англия.

— Не мога да го направя без заповед на краля — казвам. — Той ми заръча да пазя дъщеря му и да съхранявам имуществото ѝ. Не мога да предам вещите ѝ само по нечие нареждане.

— Това е нареждане на Томас Кромуел!

— На вас той може и да ви се струва важен човек — казвам снизходително. — Но аз не съм се заклела да му се подчинявам. Не бих могла да предам скъпоценностите в разрез с нареждането на самия крал, освен ако имам заповед от краля, пряко до мен. Когато ми предоставите такава, ще предам накитите на онзи, когото негова светлост посочи като достоен за тях. Но позволете да ви попитам: кой би бил това? Кой според вас е достоен за накитите, които са били дадени на нашата принцеса?

Лорд Джон изтърсва една ругатня и изхвръква от стаята. Вратата се трясва зад него, чуваме как ботушите му трополят надолу по стълбите. Чуваме затръшването на предната врата и изръмжаването му към стражите, когато вдигат оръжията си за почест. После настъпва тишина.

Един от писарите вдига поглед към мен.

— Не можете да направите нищо друго, освен да отлагате — казва той с неочаквана яснота, проговаряйки за първи път след дни на безмълвна работа, и обръщайки се безочливо направо към мен. — Великолепно се справихте със забавянето, ваша светлост. Но ако един мъж полудее и иска да унижи съпругата си и да ограби дъщеря си, е много трудно да го спрете.

Потеглям към дома си с натежало сърце, защото момчето на Артур, Хенри, е починало от възпаление на гърлото, и ще го погребем в семейната гробница. Научавам, че ожаднял по време на лов, и някакъв глупак му позволил да пие вода от селски кладенец. Почти веднага щом се прибрал у дома, се оплакал от оток и парене в гърлото. Загубата на едно момче от рода Плантагенет, момчето на Артур, е резултат от моментна небрежност, и аз изживявам отначало скръбта си по Артур и се обвинявам, че не успях да опазя сина му.

Ако майка му, Джейн, не се беше оттеглила в манастира, а беше изпълнила дълга си към мъртвия си съпруг и децата си, тогава може би малкият Хенри щеше да е жив днес. Сега, тя се хвърля надолу по каменните стъпала към семейната гробница, вкопчва се в желязната решетка и проплаква, че иска да е там със сина и съпруга си.

Тя е извън себе си от скръб, налага се да я отведат обратно в манастира и да я сложат в леглото, за да плаче, докато заспи. През цялото време, докато продължава посещението ми, тя не ми казва дори една разбираема дума, така че не ми се налага да слушам как иска да не е постъпвала в манастира, и че иска да отхвърли обетите си и да излезе. А може би сега иска да остане.

Даваме семейна вечеря за дошлите на погребението, а когато масата е раздигната, Джефри и Монтагю оставят съпругите си в приемната и идват в личната ми стая.

— Срещнах се с испанския посланик, Шапюи, миналия месец — казва Монтагю без предисловие. — След като папата се произнесе против краля, а Хенри пренебрегна решението му, Шапюи има предложение за нас.

Джефри доближава за мен един стол до огнището, аз сядам и подпирам стъпала на топлата решетка. Джефри нежно отпуска длан на рамото ми, разбирайки, че чувствам смъртта на Хенри като физическа болка.

— Шапюи предлага Реджиналд да дойде в Англия тайно и да се ожени за принцесата.

— Реджиналд? — казва Джефри неразбиращо. — Защо той?

— Той е неженен — казва Монтагю нетърпеливо. — Ако трябва да е някой от нашия род, тогава трябва да е той.

— Това идея на императора ли е? — питам. Напълно съм зашеметена от перспективата, която се открива пред учения ми син.

Монтагю кимва.

— За да сключи съюз. Можете да прозрете идеята му, това е непобедим съюз. Тюдори и Плантагенети. Това е старото решение. Това е точно същото, което Тюдорите направиха, когато най-напред дойдоха в страната и ожениха Хенри Тюдор за Елизабет Йоркска. Сега ние го правим, за да елиминираме семейство Болейн.

— Така е! — Джефри се съвзема от ревността си, че Реджиналд ще бъде принц-консорт, за да помисли какво бихме спечелили от това. — Императорът ще слезе на суша тук, за да подкрепи бунта?

— Обеща да го стори. Посланикът смята, че сега е моментът. Онази жена Болейн роди момиче, а чувам, че то е болнаво. Кралят няма законен наследник. При това онази Болейн проговори открито, заплашвайки живота на кралицата и на принцесата. Може да се е опитала отново да отрови епископ Фишър; може да посегне на живота на кралицата. Посланикът смята, че и двете са в опасност. Императорът е съгласен да дойде в една страна, която е готова и го чака, и ще доведе Реджиналд.

— Щом те стъпят на суша, двамата ще се оженят. Ще издигнем нейното и нашето знаме. Всичките ни роднини по брак ще ни подкрепят, всички Плантагенети. Отново три слънца в небето, трима синове на Йорк на бойното поле. А императорът пристига да подкрепи принцесата и всеки честен англичанин ще се бие за Църквата — казва Джефри развълнувано. — Дори няма да се стигне до битка. Хауард ще мине на другата страна в мига, когато види, че шансовете не са на негова страна, а пък никой друг няма да се бие в подкрепа на краля.

— Дали тя би се съгласила да се омъжи за него? — пита ме Монтагю.

Бавно поклащам глава, знаейки, че това проваля плана.

— Тя няма да се противопостави на баща си. Твърде много е да искаме това от нея. Тя е само на седемнайсет. Обича баща си, аз самата я научих, че неговата дума е закон. Макар да знае, че той е предал и затворил майка ѝ, това не променя покорството на една дъщеря към баща ѝ. Той все още е крал. Тя никога не би извършила акт на измяна срещу законен крал, никога не би престъпила волята на баща си.

— Да кажа ли тогава на Шапюи „не“? — пита ме Монтагю. — Да разбирам ли, че тя се подчинява безусловно на дълга си?

— Не казвай „не“ — намесва се бързо Джефри. — Помисли си какви бихме могли да бъдем, помисли си, че бихме могли да се върнем на трона. Синът им ще бъде Плантагенет, бялата роза отново на престола на Англия. А ние отново ще бъдем кралското семейство.

— Кажи му, че засега не е възможно — опитвам се да печеля време. — Дори все още няма да говоря с нея за това. — Само за миг си представям как синът ми най-сетне се прибира у дома, завръща се у дома триумфално, като герой на Църквата, готов да защити Църквата в Англия, принцесата и кралицата. — Съгласна съм, че предложението е добро. Това е огромен шанс за страната и почти невероятно, голямо завръщане за нас. Но времето не е настъпило, не още. Не и докато не бъдем освободени от своя дълг да се покоряваме на краля. Трябва да изчакаме папата да наложи волята си. Не и докато Хенри не бъде отлъчен от Църквата — тогава ще сме свободни да действаме. Тогава принцесата ще е свободна от своя дълг като поданица и дъщеря.

— Този ден трябва да дойде — заявява Джефри. — Ще пиша на Реджиналд и ще му кажа да притисне папата. Папата трябва да обяви, че никой не трябва да се подчинява на краля.

Монтагю кимва.

— Той трябва да бъде отлъчен от Църквата. Това е единственият начин да продължим напред.

Джон де Виър, граф на Оксфорд, непоколебимо верен на Хенри, от презиран род на верни привърженици на Ланкастър от поколения насам, се задава на кон по оградената с дървета дълга алея, преминава през красивата голяма градинска порта, и влиза във вътрешния двор на Болийо с двеста конници в леки брони, яздещи в тръс след знамето му.

Принцеса Мери, застанала до мен на прозореца, който гледа към вътрешния двор, вижда как въоръжените мъже спират и слизат от конете.