Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— От неприятности по пътя ли се бои, та язди с толкова много хора?

— Като цяло, един Де Виър по-скоро носи беда, а не я посреща — казвам кисело, но знам, че пътищата са опасни за служителите на краля. Хората са мрачни и мнителни, боят се от събирачите на данъци, страхуват се от новите чиновници, които идват да оглеждат църквите и манастирите, вече не надават приветствени възгласи, когато видят розата на Тюдорите, а ако видят герба на Ан — избрала е сокол, който кълве нар, за да демонстрира победата си над кралица Катерина, — плюят на пътя пред конете ѝ.

— Ще сляза да го поздравя — казвам. — Вие чакайте в покоите си. — Затварям вратата и слизам бавно по големите каменни стълби до входната зала, където Джон мята шапката си на една маса и изхлузва кожените си ръкавици.

— Лорд Джон.

— Графиньо — казва той, изключително вежливо. — Мога ли да пусна конете си във вашите пасища за днес? Няма да останем задълго.

— Разбира се — казвам. — Нали ще вечеряте с нас?

— Това би било отлично — казва той. Семейство Де Виър винаги са имали добър апетит. Семейството беше в изгнание с Хенри Тюдор и се върна при Бозуърт с намерение да погълне Англия.

— Дойдох да видя лейди Мери — казва той без заобикалки.

Смразявам се цялата, когато го чувам да я нарича така. Сякаш, като отрича името ѝ, обявява смъртта на принцесата. Спирам за миг и му отправям продължителен, тежък поглед.

— Ще ви заведа при нейна светлост принцеса Мери — казвам спокойно.

Той слага длан върху ръката ми. Не я отърсвам, само го поглеждам мълчаливо. Той неловко отмества ръка.

— Един съвет — казва. — Към една ценена, уважавана, обичана сродница на краля на Англия. Един съвет…

Чакам в ледено мълчание.

— Волята на краля е тя да бъде наричана лейди Мери. Това ще се случи. За нея ще бъде по-лошо, ако му се противопостави. Дойдох да ѝ кажа, че трябва да се подчини. Тя е незаконородена. Той ще я напътства и ще се грижи за нея като за своя незаконородена дъщеря, а тя ще приеме името лейди Мери Тюдор.

Усещам как кръвта нахлува в лицето ми.

— Тя не е незаконородена, а кралица Катерина не е била блудница. И всеки, който твърди това, е лъжец.

Той не може да ме погледне в лицето с лъжата на устните си, в изгарящото ми от гняв лице. Извръща се от мен, сякаш се срамува от себе си, и тръгва към приемната. Затичвам след него; спохожда ме безумна мисъл да се хвърля пред вратата и да го възпра да каже ужасните думи на нашата принцеса.

Той влиза, без да изчака да съобщят за него. Покланя ѝ се съвсем леко, а аз се втурвам зад него твърде късно, за да му попреча да предаде позорното си съобщение.

Тя го изслушва. Не реагира, когато той се обръща към нея с „лейди Мери“. Гледа го спокойно, гледа през него с тъмносиния си поглед, докато накрая той започва да се чувства дотолкова унизен, че започва да се повтаря, губи нишката на мисълта си, и най-сетне замлъква.

— Ще пиша на негова светлост, баща си — казва тя кратко. — Можете да занесете писмото.

Тя се надига от стола си и минава бързо покрай него, без да чака да види дали той ще се поклони или не. Джон де Виър, хванат натясно между стария навик да проявява почтителност и новите правила, се навежда, изправя се, и накрая застава неловко, като глупак.

Следвам я до личния ѝ кабинет и я виждам как сяда до масата и придърпва към себе си лист хартия. Оглежда връхчето на едно перо, потапя го в мастилото, избърсва го внимателно, и започва да пише с уверения си, елегантен почерк.

— Ваша светлост, помислете внимателно, преди да започнете да пишете. Какво ще кажете?

Тя вдига поглед към мен, смразяващо спокойна, сякаш се е подготвила за това, най-лошото, което би могло да се случи.

— Ще му кажа, че никога няма да престъпя заповедите му, но че не мога да отхвърля правата, които Бог, природата и собствените ми родители са ми дали — леко свива рамене. — Дори и да исках да отстъпя от дълга си, не мога да го сторя. Родена съм като принцеса на Тюдорите, ще умра като принцеса на Тюдорите. Никой не може да твърди нещо различно.

Монтагю идва в Болийо през един мрачен ден с мъгла и мразовит дъжд, с половин дузина войници около него и без развято знаме.

Посрещам го в двора на конюшнята, когато влизат с тропот.

— Идваш предрешен?

— Не точно предрешен, но нямам желание да се набивам на очи — казва той. — Не мисля, че ме шпионират или следят, и бих искал това да си остане така. Но трябваше да ви видя, почитаема майко. Спешно е.

— Влизай — казвам. — Оставям конярите да отведат конете, а хората на Монтагю — да се доберат сами до залата, където могат да получат греян ейл с подправки, за да се стоплят в студеното време. Повеждам сина си нагоре по малките стълби към личния си кабинет. Внучките ми, Катерина и Уинифред, и две други дами седят в прозоречната ниша, опитвайки се да уловят последната светлина за ръкоделието си, а аз им казвам, че могат да го оставят и да си вървят, за да разучават танци в приемната. Те правят реверанс и си тръгват, много доволни, че ги изпращам да танцуват, а аз се обръщам към сина си.

— Какво има?

— Елизабет Бартън, Девата от Кент, е изчезнала от абатството „Сион“. Боя се, че може Кромуел да я е отвел. Той със сигурност ще иска от нея да назове по име онези приятели на кралицата, с които се е срещала. Със сигурност ще се опита да представи това като заговор. Виждала ли си я изобщо след онзи път, когато ти я доведох?

— Веднъж — казвам. — Дойде със съпругата на братовчеда Хенри, Гъртруд Кортни, и се молихме заедно.

— Някой видя ли ви заедно?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Бяхме в параклиса в Ричмънд. Свещеникът беше там. Но той никога не би дал показания срещу мен.

— Сега би го сторил. Кромуел използва изтезания, за да изтръгне признанията, които му трябват. Тя говори ли за краля?

— Изтезания? Той измъчва свещеници?

— Да. Девата говори ли за краля?

— Говори, същото, което казва винаги. Че ако той се опита да изостави кралицата, дните му ще бъдат преброени. Но не каза нищо повече от това, което е казала на самия крал.

— Казвала ли е някога, че ние ще си върнем трона? Някога казала ли е това?

Няма да кажа на сина си, че е видяла в бъдещето как той се жени за принцесата и става консорт. Няма да му кажа как е предсказала, че родът на Плантагенетите отново ще бъде кралската фамилия на Англия.

— Няма да кажа. Дори не и на теб, скъпи мой.

— Почитаема майко, Томас Мор лично я предупреди да не предрича величие за семейство като нашето. Припомни ѝ какво се случи с капелана на Бъкингам, който знаел някакво пророчество и го прошепнал на Бъкингам. Предупреди я, че мнимият пророк подвел нашия братовчед да мечтае за величие, а после кралят бе подведен да го погуби. Кралят погуби и пророка, и обекта на неговото пророчество, и сега изповедникът на херцога и херцогът са мъртви.

— Затова никога не говоря за пророчества.

Наум добавям: „Или проклятия.“

Монтагю кимва, сякаш успокоен.

— Половината придворни са се срещали с нея, за да им предсказва бъдещето или да се молят с нея — казва. — Ние не сме направили нещо повече от това. Сигурна сте, нали? Че не сме направили нищо повече от това?

— Не зная какво може да е казала на братовчедката Гъртруд. А сигурен ли си за Джефри?

Монтагю се усмихва печално.

— Е, сигурен съм най-малкото, че Джефри никога няма да ни предаде — казва той. — Мисля, че е бил в „Сион“ и е пътувал с нея до Кентърбъри. Но същото важи и за мнозина други. Сред тях — Фишър и Мор.

— Хиляди са я слушали да проповядва — изтъквам. — Хиляди са се срещали насаме с нея. Ако Томас Кромуел иска да арестува всеки, който се е молил с Девата от Кент, тогава ще трябва да арестува по-голямата част от кралството. Ако иска да арестува онези, които смятат, че кралицата е несправедливо изоставена, ще трябва да арестува всички в кралството без херцога на Норфолк, семейство Болейн и самия крал. Нима няма да бъдем в безопасност, сине? Ще се изгубим в тълпата.

* * *

Но Томас Кромуел е по-смел, отколкото съм предполагала. По-амбициозен, отколкото съм си давала сметка. Той арестува Девата от Кент, арестува седмина Божии служители заедно с нея, арестува отново и Джон Фишър, епископа, и Томас Мор, бившия лорд-канцлер, сякаш те са незначителни хора, които може да вземе от улицата и да хвърли в Тауър просто заради това, че са изразили несъгласие с него.

— Не може да арестува един епископ заради това, че е говорил с монахиня! — казва принцеса Мери. — Просто не може.

— Казват, че го е сторил — отвръщам.

Не очаквам да бъдем поканени в двора за Коледа, макар да чувам, че организират пищни тържества и празнуват нова бременност. Говори се, че жената, която нарича себе си кралица, върви с вдървено изправена глава, с ръка, вечно вкопчена в корема, и все кара да отпускат връзките на корсажа ѝ. Казват, че е уверена, че този път ще бъде момче. Представям си я на колене всяка вечер, молейки се да стане така.

При тези обстоятелства се съмнявам, че ще искат помощта ми. Присъствала съм на толкова много кралски раждания, че разочарованието ме е обвило като тъмно наметало. Съмнявам се, че ще искат да видят в двора и принцесата, затова нареждам домакинството да се подготви за празненството в Болийо. Не очаквам принцесата да е много весела — не ѝ е позволено дори да изпрати на майка си подарък или празнични благопожелания. Подозирам, че самозваната кралица е предупредила хората да не ни посещават, нито да изпращат подаръци; но за нас принцесата си е принцеса, и положението ѝ изисква да организираме коледно пиршество.

Макар да им е забранено да поднасят почитанията си, трогателно е да се види как хората от провинцията ѝ изпращат дарове в знак на обич и подкрепа. Пред вратата постоянно носят ябълки и сирене, и дори бутове пушена шунка, с благопожеланията на съпругите на местните фермери. Всичките ми роднини, дори най-далечните братовчеди, ѝ изпращат малки коледни подаръци. Църквите, на мили наоколо, се молят поименно за нея и за майка ѝ, а всеки слуга в къщата и всеки посетител говори за нея като за „Нейна светлост принцесата“ и ѝ прислужва на едно коляно.

Не им нареждам да зачитат положението ѝ и да се противопоставят на краля; но в къщата ни в Болийо по нищо не личи той някога да е проговарял. Много от хората на служба при нея са с нея, откакто тя беше малко момиче. За нас тя винаги е била „Нейна светлост“; дори и да искахме да я наречем с друго име, не бихме могли да го запомним. Лейди Ан Хъси дръзко я нарича с истинската ѝ титла, а когато някой отбелязва това, тя казва, че е на четиридесет и три години и е твърде стара да променя навиците си.

Принцесата и аз възсядаме конете си, за да отидем на лов в една слънчева зимна утрин. Намираме се в централния вътрешен двор, с хората от малката ѝ свита, възседнали конете си и готови да потеглят в тръс, подавайки си в кръг последната чаша греяно вино преди тръгване, за да се предпазят от студа; хрътките тичат навсякъде, душейки всичко, понякога избухвайки в развълнувано джафкане. Началникът на конницата на принцесата ѝ помага да се качи на седлото, докато аз стоя до главата на коня и го потупвам по шията. Без да мисля, пъхам пръст под колана на коня ѝ, за да се уверя, че е стегнат колкото трябва. Началникът на конницата ми се усмихва и свежда глава в лек поклон.

— Не бих оставил колана на коня на нейна светлост разхлабен — казва той. — Никога.

Изчервявам се смутено.

— Зная, че не бихте го допуснали — казвам. — Но не мога да я оставя да се качи, без да го проверя.

Принцеса Мери се разсмива.

— Тя би ме накарала да яздя на допълнително седло зад вас, ако можеше — казва палаво. — Би ме накарала да яздя магаре.

— От мен се очаква да ви пазя — казвам. — На седлото или където и да било другаде.

— Тя ще е в пълна сигурност на Блеки — казва той, а после нещо при портата привлича погледа му и той се обръща и ми казва тихо: — Войници!

Забързано се покатервам на издигнатото стъпало за възсядане на конете, за да мога да видя над мятащите се глави на конете, че в двора тичешком влизат войници, а зад тях — мъж върху едър кон, с развято знаме.

— Томас Хауард, херцогът на Норфолк.

Принцеса Мери се размърдва, сякаш се кани да слезе от коня, но аз ѝ кимвам да остане на седлото и се изправям в цял ръст, като статуя на пиедестал, чакайки херцогът на Норфолк да се изравни с мен.

— Ваша светлост — казвам студено. Обичам баща му, стария херцог, който беше верен поддръжник на кралицата. Привързана съм към съпругата му, моята братовчедка, а той я прави много нещастна. Няма нищо, което да харесвам у него — този човек, който зае мястото на един по-изтъкнат баща, и наследи цялата му амбиция и нищо от мъдростта му.