Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Почитаема графиньо — казва той. Поглежда покрай мен към принцесата. — Лейди Мери — казва много високо.

Настъпва раздвижване, когато всички го чуват, и сякаш всички искат да възразят. Виждам как началникът на стражата му се оглежда бързо наоколо, сякаш за да преброи колко души сме и да прецени в колко голяма опасност се намира. Виждам го как отбелязва, че отиваме на лов и че много от мъжете имат ками и ножове на кръста. Но Хауард е в безопасност: наредил е на стражите си да дойдат напълно въоръжени, готови за схватка.

Хладнокръвно преброявам тях и оръжията им, поглеждам херцога със суровото изражение и се питам какво ли се надява да постигне. Лицето на принцеса Мери е леко извърнато, сякаш не го чува, сякаш не знае, че той е там.

— Донесох ви новини за промени в домакинството — казва той, достатъчно високо, за да го чуе тя. Въпреки това тя не благоволява да го погледне. — Негова светлост кралят нарежда да дойдете в двора.

Това привлича вниманието ѝ; тя се обръща, със светнало лице, усмихната:

— В двора ли? — пита.

Той мрачно продължава. Осъзнавам, че това не е удоволствие за него. Това е мръсна работа, която ще трябва да свърши, а вероятно и по-лошо, ако смята да служи на краля и на жената, която нарича себе си кралица.

— Трябва да отидете в двора, за да служите на принцеса Елизабет — казва той, с ясен глас над шума на конете и хрътките, и надигащия се недоволен ропот сред свитата на принцесата.

Радостта мигновено изчезва от лицето ѝ. Тя поклаща глава и казва:

— Не мога да служа на принцеса, аз съм принцесата — казва тя.

— Не е възможно… — подемам.

Хауард се обръща грубо към мен и тиква в ръцете ми разтворен лист хартия с надраскания инициал „Х“ на краля в долния край, и с неговия печат.

— Прочетете го — казва грубо.

Слиза от коня си, хвърля юздите на един от хората си и влиза без покана през отворените двойни врати в голямата зала оттатък.

— Ще се видя с него — казвам бързо на принцесата. — Вие вървете на езда. Ще видя какво трябва да направим.

Тя се тресе от гняв. Хвърлям поглед към началника на конницата ѝ.

— Погрижете се за нея — казвам предупредително.

— Аз съм принцеса — процежда тя. — Не служа на никого, освен на майка си, кралицата, и на баща си, краля. Кажете му това.

— Ще видя какво можем да направим — обещавам ѝ, и скачам от стъпалото за качване, отпращам с махване на ръка ловния си кон, и влизам след Томас Хауард в тъмната зала.

* * *

— Не съм дошъл да обсъждам кое е правилно и кое — погрешно, дойдох да изпълня волята на краля — казва той в мига, щом пристъпвам в пищно обзаведената зала.

Съмнявам се, че херцогът би могъл да обсъжда правилните и погрешните страни на каквото и да било. Не е голям философ. Със сигурност не е Реджиналд.

Навеждам глава.

— Каква е волята на краля?

— Има нов закон.

— Още един нов закон?

— Нов закон, който определя наследниците на краля.

— Нима не е достатъчно всички да знаем, че на престола се възкачва първородният син?

— Бог е казал на краля, че бракът му с Ан Болейн е единственият му валиден брак, и че децата ѝ ще бъдат негови наследници.

— Но принцеса Мери може все още да бъде принцеса — изтъквам. — Просто една от две. По-старшата, по-голямата от двете.

— Не — казва херцогът безцеремонно. Виждам, че това го озадачава и веднага го обзема раздразнение, задето съм повдигнала въпроса. — Няма да бъде така. Не съм дошъл да споря с вас, а да изпълня волята на краля. Трябва да я отведа в двореца Хатфийлд. Тя ще живее там, под опеката на сър Джон и лейди Ан Шелтън. Полага ѝ се да вземе една камериерка, една почетна дама, и един коняр за конете си. Това е всичко.

Семейство Шелтън са сродници на семейство Болейн. Той взема моето момиче и го настанява в къща, управлявана от враговете ѝ.

— Но придворните ѝ дами? Шамбеланът ѝ? Началникът на конницата ѝ? Домашният ѝ учител?

— Не ѝ се полага да вземе никого от тях. Домакинството ѝ ще бъде разпуснато.

— Но аз ще трябва да отида с нея — казвам, зашеметена.

— Няма да отидете — заявява той.

— Лично кралят я повери на грижите ми, когато тя беше бебе.

— С това е свършено. Кралят казва, че тя трябва да постъпи на служба при принцеса Елизабет. Няма да има хора, които да служат на нея. Освободена сте от служба. Домакинството ѝ е разпуснато.

Поглеждам суровото му изражение, и си мисля за въоръжените му войници в нашия изпълнен с коледно настроение двор. Представям си как принцеса Мери се връща от езда, за да ѝ кажа, че трябва да отиде и да живее в стария дворец Хатфийлд, без дори помен от подобаваща за принцеса свита, без никой от хората, които са около нея от детството ѝ. Трябва да постъпи на служба при копелето на Болейн в дом, управляван от братовчедите на Болейн.

— Боже мой, Томас Хауард, как можете да се заставите да сторите това?

— Няма да откажа на краля — казва той рязко. — Нито пък вие. Нито един от вас.

* * *

Призлява ѝ от болка, лицето ѝ е бяло. Твърде зле е, за да язди, затова се налага да ѝ помогна да се качи в носилка. Слагам гореща тухла под краката ѝ, и друга, увита в коприна, в скута ѝ. Тя подава малките си ръце през завесите и аз се вкопчвам в нея, сякаш ми е непоносимо да я пусна да си отиде.

— Ще пратя да ви доведат веднага щом мога — казва тя тихо. — Той не може да ви държи далече от мен. Всички знаят, че винаги сме били заедно.

— Попитах ги дали мога да дойда с вас, казах, че ще дойда на собствени разноски, че ще ви служа без възнаграждение. Ще плащам, за да ви служа — в тревогата си говоря бързо и неясно, когато с ъгълчето на окото си виждам Томас Хауард да се качва на коня си. Мулетата се размърдват неспокойно, носилката се разклаща и аз улавям ръцете ѝ още по-здраво.

— Знам. Но те искат да ме хванат насаме, като майка ми, без нито един приятел наблизо.

— Ще дойда — обещавам. — Ще ви пиша.

— Няма да ми позволят да получавам писма. А аз няма да чета нищо, в което не се обръщат към мен като към принцеса.

— Ще пиша тайно — отчаяно искам тя да не ме види как плача, да ѝ помогна да запази достойнството си, докато ни разделят със сила, в този ужасен момент.

— Кажете на майка ми, че съм добре, и че изобщо не се страхувам — казва тя, бяла като завесите на носилката и трепереща от страх. — Кажете ѝ, че никога не забравям, че съм нейна дъщеря и че тя е кралица на Англия. Кажете ѝ, че я обичам и никога няма да я предам.

— Хайде! — крещи Томас Хауард, застанал най-отпред, и изведнъж те потеглят: носилката се друса и се люлее, докато тя стиска по-силно ръката ми.

— Може да се наложи да се подчините на краля, не мога да предвидя какво ще поиска от вас — казвам бързо, като вървя успоредно с носилката и започвам да тичам. — Не му се противопоставяйте. Не го гневете.

— Обичам ви, Маргарет! — вика тя. — Дайте ми благословията си!

Устните ми оформят думите, но се задавям и не мога да говоря.

— Бог да ви благослови — прошепвам. — Бог да ви благослови, малка принцесо, обичам ви.

Отстъпвам назад и почти рухвам в реверанс, със сведена глава, за да не види тя разкривеното ми от мъка лице. Зад гърба си чувствам как цялото домакинство се снишава в най-ниски поклони, а простите хорица, редящи се от двете страни на пътя, дошли да видят как принцесата е похитена и отведена от собствения си дом, пренебрегват всички заповеди, които са чували да им крещят цял ден, свалят шапки и падат на колене, за да отдадат почит на единствената принцеса в Англия, докато тя минава край тях.

Би трябвало да съм радостна, че съм в собствения си дом, и доволна да си почина. Би трябвало да се радвам, че когато се събуждам, слънцето блести през прозорците ми от прозрачно венецианско стъкло, правейки белосаната стая ярка и светла. Би трябвало да се радвам на огъня зад решетката на огнището и на чистото ми бельо, което се проветрява пред него. Аз съм състоятелна жена, имам изтъкнато име и висока титла, а сега, когато съм освободена от службата си в двора, мога да си остана у дома и да посещавам внуците си, да управлявам земите си, да се моля в моята обител, и да знам, че съм в безопасност.

Не съм млада, брат ми е мъртъв, съпругът ми е мъртъв, братовчедка ми, кралицата, е мъртва. Поглеждам в огледалото и виждам дълбоките бръчки на лицето си и умората в тъмните си очи. Под триъгълната ми шапчица косата ми прелива в сребристо, сиво и бяло като кожата на стара петниста кобила. Помислям си, че е време да ме пуснат на свобода, в зелени пасища, време ми е да си почина, и се усмихвам при мисълта за това и знам, че никога няма да се заема да се готвя за смъртта: аз съм жена, която винаги оцелява, съмнявам се, че някога ще съм готова тихо и кротко да обърна лице към стената.

Радвам се на трудно извоюваната си безопасност. Обвиниха Томас Мор, че е водил изменнически разговори с Елизабет Бартън, и му се наложи да намери едно писмо, което ѝ е написал, с предупреждение да не се намесва в държавни дела, за да докаже невинността си и да може да остане в спокойния си дом. Моят приятел Джон Фишър не можа да се защити срещу обвинението и сега, в тези влажни пролетни дни, спи в каменна килия в Тауър. Елизабет Бартън и онези, които бяха нейни приятели, също са в Тауър, и със сигурност ще умрат.

Би трябвало да се радвам, че съм в безопасност и съм свободна, но не изпитвам голяма радост, защото Джон Фишър не е нито в безопасност, нито на свобода, а някъде там, в равните, студени земи на Хънтингдъншър, е кралицата на Англия, зле обслужвана от хора, чиято мисъл е единствено да я охраняват. Нещо по-лошо, в двореца Хатфийлд принцеса Мери приготвя закуската си над огъня в спалнята си, страхувайки се да се храни на господарската маса, защото в кухнята има готвачи от домакинството на Болейн, които тровят супата.

Тя е затворена в къщата, не ѝ позволяват дори да се разхожда в градините, държат я далеч от всички посетители от страх, че ще ѝ предадат съобщение или утешителна дума, разделена от майка си, откъсната от баща си. Не ми позволяват да ходя при нея, макар че обсипах Томас Кромуел с умолителни писма и помолих графа на Съри и графа на Есекс да се застъпят пред краля. Никой не може да направи нищо. Ще бъда разделена от принцесата, която обичам като дъщеря.

Страдам от нещо като болест, макар че лекарите не могат да открият какво не е наред с мен. Залежавам се и откривам, че не мога лесно да стана отново. Чувствам се така, сякаш ме мъчи някаква загадъчна болест, линея, отпадам. Толкова се тревожа за принцесата и за кралицата и съм толкова безсилна да помогна на която и да е от тях, че усещането за слабост се разлива из тялото ми, докато едва успявам да стоя права.

* * *

Джефри идва да ме посети от дома си в близкия Лордингтън и ми казва, че е получил съобщение от Реджиналд, който е в Рим, молейки папата да отлъчи Хенри от Църквата, както бе обещал да стори, за да могат хората да въстанат срещу него; подготвяйки императора за момента, в който трябва да нахлуе.

Джефри ми разказва, че съпругата на братовчед ми Хенри Кортни, Гъртруд, се е застъпила толкова ясно и категорично в полза на кралицата и за справедливост към принцесата, че кралят отвел Кортни настрана и го предупредил, че още една нейна дума може да му струва главата. Кортни казал на Джефри как най-напред предположил, че кралят се шегува — защото кой обезглавява мъж заради думите на жена му? — но изобщо не е смешно; сега той е наредил на съпругата си да си мълчи. Джефри си взема поука от това и работи тайно, пътува без много шум, незабелязан, по студените, разкаляни пътища, за да посети кралицата и да предаде писмото ѝ на принцесата.

— Писмото не я ободри — казва ми той потиснато. — Боя се даже, че влоши положението.

— Как? — питам. Лежа на един диван близо до прозореца, за да уловя последната светлина на залязващото слънце. Прилошава ми при мисълта, че Джефри е занесъл на Мери писмо, което я е накарало да се почувства по-зле. — Как?

— Защото това писмо беше сбогуване.

Повдигам се на лакът.

— Сбогуване ли? Кралицата заминава?

Завива ми се свят при тази мисъл. Възможно ли е племенникът ѝ да смята да ѝ предложи сигурно убежище в чужбина? Нима тя ще напусне Англия и ще остави Мери да се изправи сама срещу баща си?

Лицето на Джефри е пребледняло от ужас.

— Не. По-лошо е, далеч по-лошо. Кралицата пише, че принцесата не бива да спори с краля и трябва да му се подчинява във всичко, с изключение на въпросите, които се отнасят до Бог и спасението на душата ѝ.